това.
Набит прагматичен тип бе този молла с брадата без мустаци. Отнасяше се към мъртвото тяло като към всекидневно нещо, нуждаещо се от миене, както колата, прозореца или чинията имат нужда.
— Ти си от Лондон? Самия Лондон? — Бях там много години. Бях портиер в хотел „Кларидж“. — Оо? Така ли? Колко интересно. Човекът искаше да води салонни разговори! Салахудин беше ужасен. Това е баща ми, не разбираш ли?
— Тези дрехи — попита моллата, посочвайки последното облекло на Ченгиз от курта и паджама, тези, които болничният персонал беше разрязал, за да стигне до гърдите му. — Имаш ли нужда от тях?
— Не. не. Вземи ги. Моля.
— Много си любезен.
Малки парченца черен плат бяха напъхани в устата на Ченгиз и под клепачите му.
— Този плат е бил в Мека — каза моллата.
— Извади го!
— Не разбирам. Това е свят плат.
— Чу ме: вън, вън. Нека Бог се смили над душата ти.
И:
Носилката, поръсена с цветя, подобно на извънмерно бебешко креватче.
Тяло, обвито в бяло, със стружки от сандалово дърво за аромат, разпръснати върху него.
Още цветя и едно покривало от зелена коприна със стихове от Корана по него, избродирани със златни конци.
Линейка с носилка, почиваща в нея, очакваща разрешението на вдовиците да тръгне.
Последно сбогом от жените.
Гробището. Опечалени мъже, втурнали се да вдигнат носилката на своите рамене, стъпкват крака на Салахудин, откъсвайки парче от нокътя на големия му пръст.
Сред опечалените един отчужден стар приятел на Ченгиз тук въпреки двойната си пневмония; и друг джентълмен, плачещ изобилно, самият той ще умре на следващия ден; асорти — крачещите летописи на живота на един мъртъв човек.
Гробът. Салахудин се спуска в него, застава откъм главата, гробарят откъм краката. Ченгиз Чамчауала е спуснат надолу. Тежестта на бащината ми глава, лежаща върху ръката ми. Аз я положих в гроба.
Светът, беше писал някой, е място, което доказваме като действително, умирайки в него.
Чакаше го, след като се върна от гробището: една медна и пиринчена лампа, неговото подновено наследство. Той отиде в кабинета на Ченгиз и затвори вратата. Там бяха старите му пантофи до леглото: той се беше превърнал, както предсказа, в „чифт празни обувки“. Чаршафите още носеха отпечатъка от тялото на баща му; стаята беше пълна със задушаващ парфюм: сандалово дърво, камфор, карамфил. Той взе лампата от полицата и седна на писалището на Ченгиз. Изваждайки носна кърпа от джоба си, потърка чевръсто: един път, два пъти, три пъти.
Всички светлини светнаха изведнъж. Зинат Вакил влезе в стаята.
— О, Боже, съжалявам, може би искаше да са изгасени, но със спуснати щори просто ще е много тъжно.
Размахвайки ръце, говорейки високо със своя красив дрезгав глас, с коса, сплетена веднъж завинаги в конска опашка до кръста, ето я тук, неговият личен джин.
— Чувствам се толкова лоша, че не дойдох по-рано, просто се опитвах да те нараня, какво време избрах, толкова глупаво робуване на собствените прищевки, яр, хубаво е да те видя, бедно осиротяло гъсе!
Беше същата както винаги, потопена в живота до шия, съчетавайки случайни лекции по изкуство в университета с лекарската си практика и политическата дейност.
— Знаеш ли, бях в проклетата болница, когато дойде? Бях точно там, но не знаех за баща ти, докато не свърши, и дори тогава не дойдох да те прегърна, каква кучка, ако искаш да ме изхвърлиш, няма да се оплаквам.
Това беше щедра жена, най-щедрата, която познаваше. Когато я видиш, ще узнаеш, беше си обещал той, и излезе, че е вярно.
— Обичам те — чу се той да казва, карайки я да се спре в крачка.
— О’кей, няма да те държа отговорен за това — най-накрая каза тя, изглеждайки страшно доволна. — Равновесието на съзнанието ти сигурно е нарушено. Имаш късмет, че не си в някоя от нашите големи, големи държавни болници; те слагат умопобърканите до пристрастени към хероина и има такъв наркотрафик в болничните стаи, че бедните шизоици свършват с лоши навици. Както и да е, ако го кажеш пак след четиридесет дена, внимавай, защото тогава може би ще го взема на сериозно. Точно сега може да е заболяване.
Повторното влизане на Зини (непобедена и изглежда необвързана) в живота му завърши процеса на обновление, на възстановяване, който беше най-изненадващият и парадоксален резултат от смъртоносната болест на баща му. Старият му английски живот, неговите странности, неговите злини, сега изглеждаха много далече, дори неуместни, подобно на неговия съкратен псевдоним.
— Крайно време беше — одобри Зини, когато й каза за връщането си към Салахудин. — Сега най-после можеш да спреш да играеш.
Да, това приличаше на началото на нов етап, в който светът ще бъде твърд и действителен и в който вече я нямаше широката фигура на един родител, стояща между него и неизбежността на гроба. Един осиротял живот, подобно на Мохамедовия, подобно на всеки. Един живот, осветен от една странно лъчиста смърт, която продължаваше да блести в съзнанието му подобно на един вид вълшебна лампа.
Трябва да мисля за себе си отсега нататък като живеещ непрекъснато и преди всичко в бъдещето, реши той няколко дена по-късно в Зининия апартамент на Софая Колидж Лейн, докато се съвземаше в леглото от зъбатото й въодушевление при правенето на любов. (Тя плахо го беше поканила у дома си, като че сваляше було след дълго криене.) Но една история не може да бъде отхвърлена толкова лесно, все пак той живееше също и в настоящия момент на миналото и старият му живот се готвеше отново да се надигне около него, за да завърши последното си действие.
Той осъзна, че е богат човек. Според разпорежданията в завещанието на Ченгиз огромното богатство на магната и безбройните му бизнес интереси трябваше да бъдат управлявани от изтъкнати попечители, като доходите бъдат разделяни поравно между три лица: втората жена на Ченгиз Насрийн, Кастурба, която споменаваше в документа като „в истинския смисъл на думата моята трета“ и неговия син, Салахудин. Обаче след смъртта на двете жени попечителството можеше да бъде разпуснато, щом Салахудин решеше: накратко той наследяваше всичко. „При условие — лукаво беше добавил Ченгиз Чамчауала, — че нехранимайкото приеме дара, който преди това отхвърли с презрение, а именно реквизираното училище, разположено на Солан, Химачал Прадеш.“ Ченгиз може и да бе отсякъл едно орехово дърво, но никога не бе опитвал да изреже Салахудин от завещанието си. — Къщите на Пали Хил и Скендъл Пойнт обаче бяха изключени от тези разпореждания. Първата направо преминаваше у Насрийн Чамчауала, втората също веднага ставаше изцяло собственост на Кастурбабаи, която бързо обяви намерението си да продаде старата къща на строителни компании. Мястото струваше милиони рупии и Кастурба беше напълно несантиментална към недвижимо имущество. Салахудин яростно възрази и беше жестоко повален.
— Аз живях целия си живот тук — съобщи му тя. — Затова само аз мога да реша.
Насрийн Чамчауала беше напълно безразлична към съдбата на стария дом.
— Още един жилищен блок с асансьори и един къс по-малко от стария Бомбай — вдигна рамене тя. — Какво значение има? Градовете се променят.
Тя вече се готвеше да се върне на Пали Хил, сваляйки кутиите с пеперуди от стените, събирайки препарираните си птици в салона.
