заплетена в голямото съзаклятие.
— Ако ти си — чу той собствения си глас, — можеш да броиш и мен.
Тя кимна с доволен вид. Чамча усети да го изпълва топлина и започна да се чуди дали да хване един от извънредно изящните, но силни малки юмруци на физиотерапевката; но точно в този миг се чу вик откъм страната на слепия мъж:
— Бастуна ми, загубих си бастуна.
— Горкият стар педал — каза Хайъсинт и скачайки от Чамча, хукна към невиждащия мъж, вдигна падналия бастун, даде го на собственика му и се върна при Саладин. — Добре — каза тя, — ще те видя следобед; о’кей, няма проблеми, нали?
Той искаше тя да остане, но Филипс действаше чевръсто.
— Аз съм заета жена, мистър Чамча. Имам неща да върша, хора да виждам.
Когато си отиде, той легна по гръб и се усмихна за пръв път от дълго време насам. Не му хрумна, че сигурно неговата метаморфоза продължава, защото всъщност подхранва романтични намерения към една черна жена; и преди да е имал време да заформи такива сложни мисли, слепият мъж до него започна отново да говори.
— Забелязах ви — чу го Чамча да казва. — Забелязах ви и оценявам вашата любезност и разбиране. — Саладин осъзна, че той произнася тържествена благодарствена реч към празното място, където очевидно вярваше, че все още стои физиотерапевката. — Не съм човек, който забравя любезността. Един ден може би ще бъда способен да се отплатя, но засега, моля да забележите, че е запомнена, и при това с нежност… — Чамча нямаше смелостта да извика, тя не е там, старче, тръгна си преди малко. Слушаше с болка, докато най-накрая слепият мъж зададе въпрос на нищото: — Надявам се, че може би и вие също ще си спомняте за мен? Малко? При случай?
След това настъпи тишина; сух смях, шумът от сядащ човек, тежко и изведнъж. И накрая след непоносима пауза изтърканото:
— О — изрева монологизиращият, — о, ако някога е страдало тяло!…
Ние се стремим към висините, но нашата природа ни предава, мислеше си Чамча; клоуни в търсене на корони. Обзе го горчивина.
Все още никаква Памела.
Голямото бягство стана няколко нощи по-късно, когато дробовете на Саладин бяха почти изпразнени от слуз чрез услугите на мис Хайъсинт Филипс. Излезе, че е добре организирана работа на твърде широка основа, въвличайки не само обитателите на санаториума, но също така и detenus, както мантихората ги наричаше, държани зад телени огради наблизо в Центъра за задържане. Тъй като не беше сред големите стратези на бягството, Чамча просто чакаше в леглото си, както беше инструктиран, докато Хайъсинт не му донесе вестта, и те избягаха навън от тази палата на кошмарите в чистотата на студеното, осветено от луната небе, покрай няколко завързани и със запушени уста мъже: техните бивши пазачи. Имаше много сенчести фигури, тичащи в блестящата нощ, и Чамча зърна същества, които никога не си беше представял, мъже и жени, които бяха също отчасти растения или гигантски насекоми и в отделни случаи дори изградени тук-таме от тухла или камък; имаше мъже с рог на носорог вместо нос и жени с вратове дълги като на всеки жираф. Чудовищата притичаха бързо, безмълвно до границата на територията на Центъра за задържане, където мантихората и други острозъби мутанти чакаха при големите дупки, които бяха прохапали в тъканта на заобикалящата ги ограда, и след това вече бяха навън, свободни, вървейки по своите си пътища, без надежда, но също така без срам. Саладин Чамча и Хайъсинт Филипс тичаха един до друг, неговите кози копита тропаха по твърдата настилка: на изток, каза му тя, докато той чуваше собствените си стъпки да заменят бученето в ушите му, на изток, изток, изток, те тичаха, използвайки заобиколните пътища до град Лондон.
— 4 —
Джъмпи Джоши стана любовник на Памела Чамча, както тя после казваше, „по чиста случайност“, през нощта, когато тя научи за смъртта на мъжа си при избухването на „Бостан“, така че звученето на неговия стар приятел от училище Саладин, говорещ отвъд гроба по средата на нощта, промълвявайки пет гномически думи:
— Кой беше това? — преобърна се Памела, все още полузаспала и с превръзка на очите, за да поразпита, и той реши да отговори:
— Просто един дишач, не се тревожи за това — което беше сполучливо, с изключение на това, че сега той трябваше да се тревожи съвсем сам, седейки гол в леглото и смучейки за утеха, както беше правил цял живот, палеца на дясната си ръка.
Той беше дребен човек с рамене като телена закачалка за дрехи и огромен обем за нервна възбуда, засвидетелстван от бледото му с хлътнали очи лице; оредяващата му коса — все още напълно черна и къдрава — толкова често разрошвана от бесните му ръце, че вече изобщо не обръщаше внимание на четки или гребени, а стърчеше на всички страни и придаваше на собственика си вид на току-що станал твърде късно и бързащ; и неговият привлекателно плах, самоосъждащ се, но в същото време хълцукащ и превъзбуден кикот; всичко това беше помогнало за превръщането на името му Джамшед в това Джъмпи, така че всички, дори току-що запознали се с него, сега машинално го използваха, всички с изключение на Памела Чамча, Саладиновата жена, мислеше си той, яростно смучейки. — Или вдовица? — О, Боже, помогни ми, съпруга в края на краищата. Той откри, че негодува срещу Чамча. Завръщане от мокър гроб: толкова оперетно събитие в тези дни и време изглеждаше почти недостойно, направо измама.
Той се беше втурнал към дома на Памела в мига, когато чу новината, и я намери със сухи очи и спокойна. Тя го заведе в своя претрупан любовен кабинет, на чиито стени акварели на розови градини висяха между плакати със стиснати юмруци с надписи Partido Socialista, снимки на приятели и грозд от африкански маски и докато той си пробиваше път между пепелници, вестник „Войс“ и феминистки фантастични романи, тя каза сухо:
— Изненадващото е, че когато ми казаха, аз си помислих — свиване на рамене — неговата смърт всъщност ще направи твърде малка дупка в живота ми.
Джъмпи, който едва си сдържаше сълзите и щеше да се пръсне от спомени, се спря и плесна с ръце, напомняйки в черното си безформено палто с бледно и съкрушено от ужас лице на вампир, хванат от неочакваната и омразна дневна светлина. Тогава видя празните бутилки от уиски. Памела беше почнала да пие, каза тя, няколко часа преди това и оттогава го правеше равномерно и ритмично с посветеността на бегач на дълги разстояния. Той седна до нея на ниската мека софа и предложи да действа като умиротворител.
— Каквото поискаш — каза тя и му подаде бутилката. Сега, докато седеше изправен в леглото с палец вместо бутилка, а неговата тайна и неговият махмурлук туптяха еднакво болезнено в главата му (той никога не е бил пиещ или потаен човек), Джъмпи наново почувства сълзите да напират и реши да стане да се разходи наоколо. Там, закъдето тръгна, беше нагоре по стълбите към онова, което Саладин настояваше да нарича своята „бърлога“, голямо таванско помещение с оберлихт и прозорци, гледащи надолу към пространство от общински градини, осеяни с непридирчиви дървета дъб, лиственица, дори последния от брястовете, оцелял от времето на чумата.
