Носът му извести, че санаториумът, или както и да се самоназоваваше това място, също беше започнал да смърди до небето; миризми на джунгла и обор се смесваха с богатия аромат на екзотични подправки, цвъртящи в претопено масло — кореандър, куркума, канела, кардамон, карамфил. „Това е прекалено — решително си помисли той. — Време е малко от малко нещата да се изяснят.“ Той преметна краката си извън леглото, опита се да се изправи и незабавно падна на пода, напълно несвикнал с новите си крака. Отне му около един час да преодолее този проблем — учейки се да ходи, държейки се за леглото и препъвайки се около него, докато увереността му не нарасна. Най-накрая доста несигурно той отиде до първия параван; при което се появи лицето на имиграционния служител Стайн, подобно на чеширска котка между два паравана отляво, следван бързо от останалите юнаци, които затвориха паравана зад него с подозрителна бързина.
— Добре ли сте? — попита Стайн с широка усмивка.
— Кога мога да видя лекаря? Кога мога да отида до тоалетната? Кога мога да си тръгна? — стремително попита Чамча.
Стайн спокойно отговори: лекарят ще намине скоро; сестра Филипс ще му донесе уринатор; може да си тръгне, щом оздравее.
— Дяволски мило от ваша страна да легнете с тази белодробна история — добави Стайн с благодарността на автор, чийто герой неочаквано е разрешил сложен технически проблем. — Прави историята много по-убедителна. Изглежда сте били толкова болен, че все пак сте изгубили съзнание при нас. Деветима от нас си го спомнят добре. Благодарско. — Чамча не можеше да намери никакви думи. — И нещо друго — продължи Стайн. — Старата кокошка мисис Даймънд. Излиза, че е мъртва в леглото си, студена като овнешко, а другият джентълмен е напълно изчезнал. Възможността за непочтена игра засега е премахната.
— В заключение — каза той, преди да изчезне завинаги от Саладиновия нов живот, — аз предлагам, мистър Гражданин Саладин, да не причинявате неприятности с оплакване. Ще ми простите за откровеността, но с вашите мънички рогца и големите си копита няма да изглеждате много благонадежден свидетел. А сега приятен ден.
Саладин Чамча затвори очи и когато ги отвори, неговият мъчител се беше превърнал в сестрата- физиотерапевт Хайъсинт Филипс.
— Защо искате да ходите? — попита тя. — Просто помолете мен, Хайъсинт, за каквото ви душа иска, и ще видим какво може да се уреди.
— Псст.
Тази нощ в зеленикавата светлина на тайнственото учреждение Саладин беше събуден от съскане сякаш на индийски базар.
— Псст, Велзевуле! Събуди се.
Пред него стоеше фигура толкова невъзможна, че Чамча искаше да скрие глава между завивките; но не можеше, защото не беше ли самият той?…
— Точно така — каза създанието. — Виждаш, че не си сам.
То имаше напълно човешко тяло, но главата му беше на яростен тигър с три реда зъби.
— Нощните пазачи често задрямват — обясни то. — Така успяваме да поговорим.
Точно в този миг глас от някое от другите легла — всяко легло, както Чамча вече знаеше, беше защитено от свой собствен кръг от паравани — силно изрида: „О, ако някога тяло е страдало!“ и мъжът- тигър или мантихора, както се наричаше сам, издаде пресилено ръмжене.
— Този Оплаквач Лиза — възкликна то. — Всичко, което са му направили, е било да го ослепят.
— Кой направил какво? — Чамча беше объркан.
— Въпросът е — продължи мантихората — ще се примириш ли с това?
Саладин все още беше озадачен. Другият сякаш внушаваше, че за тези мутации носеха отговорност — кои? Как можеха да бъдат?
— Не виждам — предположи той — кой може да бъде обвинен… Мантихората отпусна трите си реда зъби в очевидно разочарование.
— Нататък има една жена, която сега е в по-голямата си част воден бивол. Има бизнесмени от Нигерия, на които им поникнаха яки опашки. Има една група летовници от Сенегал, които не са правили нищо повече от прекачване в друг самолет, и там са били превърнати в хлъзгави змии. Аз самият съм в търговията с одеяла; от няколко години бях добре платен мъжки модел в Бомбай, показващ широка гама от платове в костюми и ризи също. Но кой ще ме наеме сега? — избухна той в ненадейни и неочаквани сълзи.
— Хайде, хайде — механично каза Саладин Чамча. — Всичко ще се оправи. Сигурен съм. Имай смелост.
Създанието се овладя.
— Въпросът е — каза то яростно, — че някои от нас няма да подкрепят това. Ние ще се измъкнем оттук, преди да са ни превърнали в нещо по-лошо. Всяка нощ усещам как започва да се променя нова част от мен. Например започнах непрестанно да пърдя… Извинете ме… виждате ли какво имам предвид? Между другото опитайте тези — той пъхна на Чамча пакет от екстра силни ментови бонбони. — Те ще оправят дъха ви. Подкупих един от пазачите да ни донесе запас.
— Но как го правят? — искаше да знае Чамча.
— Описват ни — тържествено прошепна другият. — Това е всичко. Те имат силата на описанието и ние ставаме жертва на картините, които те създават.
— Трудно е да се повярва — спореше Чамча. — Живея тук от толкова години и това никога преди не ми се е случвало…
Думите му пресъхнаха, защото видя мантихората да го гледа през тесни, недоверчиви очи.
— Много години? — попита тя. — Как е било възможно? — Може би си информатор? — Да, значи шпионин?
Точно тогава се чу вопъл от далечния ъгъл на болничното отделение.
— Оставете ме — изви женски глас. — О, Исусе, искам да си вървя. Исусе Мария, аз трябва да си вървя, пуснете ме, о, Боже, о, Исусе, Боже.
Един много развратен на вид вълк пъхна главата си през параваните на Саладин и заговори настоятелно на мантихората.
— Пазачите скоро ще бъдат тук — изсъска той. — Пак е тя, Стъклената Берта.
— Стъклената?… — започна Чамча.
— Кожата й се превърна в стъкло — обясни нетърпеливо мантихората, не знаейки, че събужда за живот най-ужасния сън на Чамча. — И копелетата го счупиха за нея. Сега дори може да ходи до тоалетната.
Един нов глас изсъска в зеленикавата нощ.
— За Бога, жено. Ходи в шибаната подлога. Вълкът дърпаше мантихората да си ходят.
— С нас ли е, или не? — поиска да знае той. Мантихората вдигна рамене.
— Не може да реши — отговори той. — Не може да повярва на собствените си очи, това е неговият проблем.
Те избягаха, като чуха приближаващото скриптене на тежките ботуши на пазачите.
На следващия ден нямаше помен от лекар или от Памела и Чамча в дълбокото си объркване се събуждаше и спеше, сякаш двете положения повече не изискваха да се мисли за тях като противоположни, а като състояния, които преливаха едно в друго, за да създадат един вид незавършващ делириум на сетивата… той се усети, че сънува кралицата, която прави нежно любов с монарха. Тя беше тялото на Британия, аватара на държавата и той я беше избрал, беше се съединил с нея; тя беше неговата любима, луната на неговото удоволствие.
Хайъсинт идваше в определеното време да го язди и бъхти и той се подчиняваше без никакво безпокойство. Но когато свърши, прошепна в ухото му: „С останалите ли си?“ и той разбра, че тя също е
