си.
Разговорът за техники на наблюдение обедини наново имиграционни служители и полицаи, излекувал пролома, предизвикан от думите на Джоки Стайн, съдържащи пуритански укор. Чамча, насекомото на пода на камионетката, чуваше сякаш през устройство за изкривяване на звука по време на телефонни разговори далечните гласове на своите тъмничари, разпалено говорещи за нуждата от повече видеоекипировка при обществени прояви, за ползата от компютризираната информация и за нещо — което изглеждаше пълно противоречие — за резултата от поставянето на твърде богата смеска в торбите за храна на полицейските коне в нощта преди проявата, защото когато конските стомашни колики довеждаха до поливането на маршируващите с лайна, това винаги ги провокираше към насилие и тогава наистина можем да влезем между тях, като едното нищо. Неспособен да намери начин да превърне тази вселена от сапунени опери, мач на деня, плащове и кинжали в някакво свързано и разбираемо цяло, Чамча затвори ушите си за дрънкането и се вслуша в стъпките в тях. Тогава му светна прищрака.
— Попитайте компютъра!
Трима имиграционни служители и петима полицаи млъкнаха, когато кисело миришещото създание се изправи и им извика.
— Какво цели тоя? — попита най-младият полицай, един от поддръжниците на Тотнъм, със съмнение. — Да му фрасна ли още един?
— Името ми е Салахудин Чамчауала, псевдоним Саладин Чамча — изломоти полукозелът. — Член съм на Професионалния съюз на актьорите, на Сдружението на автомобилистите и Гарик клуб. Регистрационният номер на колата ми е такъв и такъв. Попитайте компютъра. Моля.
— Кого се опитваш да избудалкаш? — попита един от феновете на Ливърпул, но той също звучеше несигурно. — Я се виж. Ти си един шибан пакистански козел. Сали чий? — Що за английско име?
Чамча откри отнякъде късче гняв.
— А техните? — попита той, кимвайки с глава към имиграционите служители. — Не ми звучат толкова англосаксонски.
За миг изглеждаше като че всички ще се хвърлят върху него и ще го разкъсат крайник по крайник за подобна безразсъдна смелост, но най-накрая череполикият офицер Новак само го плесна по лицето няколко пъти, докато отговаряше:
— Аз съм от Уеибридж, путко. Добре го запомни: Уеибридж, където са живели шибаните Бийтълс.
Стайн каза:
— По-добре го проверете.
Три и половина минути по-късно Черната Мария беше спряна и трима имиграционни служители, петима полицаи и един полицейски шофьор проведоха кризисна конференция — това е много шибано положение — и Чамча забеляза, че в новото си настроение деветимата започнаха да изглеждат еднакви, направени еднакви от тяхното напрежение и страх. Не мина много време, когато разбра, че обаждането до Националния полицейски компютър, което веднага го идентифицира като британски гражданин първа класа, не е подобрило положението му, а по-скоро го е изложило на по-голяма опасност отпреди.
— Можем да кажем — предложи един от деветимата, — че е лежал на брега в безсъзнание. — Няма да мине — дойде отговорът, заради старата лейди и другите старчоци. — Тогава е оказал съпротива при ареста и е станал опасен, а при последвалата препирня е изгубил един вид съзнание. — Или бабугерът беше изкуфял, че не можа да ни обясни нищо смислено, и другият тип, как му беше името, никога не е проговарял, а колкото до този педераст, човек просто трябва да го скива този тип, изглежда като самия дявол, какво трябваше да си помислим? И след това той се нахвърли върху нас и изгуби съзнание, какво можехме да направим, при цялата ни безпристрастност, питам ви, ваша чест, освен да го закараме в медицинското заведение на Центъра за задържане за подходящи грижи, последвани от наблюдение и разпит, използвайки нашето има-причина-да-смятаме-ръководство; какво мислите за нещо от този род? — Деветима срещу един, но старата кокошка и другият юнак го правят малко престорено. — Вижте, можем да измислим историята след това, първото нещо, както продължавам да твърдя, е да го приведем в безсъзнание. Веднага.
Чамча се събуди на болнично легло със зелена слуз, излизаща от дробовете му. Усещаше костите си сякаш някой ги беше пъхнал в хладилника задълго. Започна да кашля и когато пристъпът свърши след деветнадесет и половина минути, той потъна отново в лек и болезнен сън, без да е разбрал нещо за своето местопребиваване. Когато отново изплува, дружелюбно женско лице гледаше надолу към него, усмихвайки се успокоително.
— Ще се оправите — каза тя, — потупвайки го по рамото. — Лека пневмония е всичко, което ви има. — Тя се представи като неговия физиотерапевт, Хайъсинт Филипс. И добави: — Аз никога не съдя за човека по неговия външен вид. Не, сър. Да не си помислите, че го правя.
Казвайки това, тя го обърна настрани, постави малка картонена кутийка под устните му, дръпна нагоре бялата си престилка, изрита обувките си и скочи атлетически на леглото, за да го яхне, незнайно защо, сякаш е кон, който тя смята да подкара право през параваните, заобикалящи леглото му, в бог знае по какъв начин преобразения пейзаж навън.
— Лекарски нареждания — обясни тя. — Тридесетминутен сеанс, два пъти дневно. — Без по-нататъшни увертюри тя започна да го удря живо някъде в средата на тялото с леко стиснати, но очевидно умели юмруци.
За бедния Саладин, още пресен от побоя в полицейската камионетка, това ново нападение беше последната капка. Той започна да се бори под нейните бъхтещи юмруци, крещейки високо:
— Пуснете ме да изляза оттук; съобщил ли е някой на жена ми? Усилието да изкрещи предизвика втори спазъм от кашлица, който продължи седемнадесет и три четвърти минути и му спечели наругаване от неговия физиотерапевт Хайъсинт.
— Губите ми времето — каза тя. — Досега трябваше да съм свършила с десния ви дроб, а вместо това едва съм започнала. Ще се държите ли прилично, или не?
Тя все още го беше възседнала, подскачайки нагоре-надолу, докато тялото му се гърчеше подобно на участник в родео, който се крепи до звънеца, отброяващ деветте секунди. Той утихна в поражение и й позволи да изкара с бой зелената течност от възпалените му дробове. Когато свърши, Саладин трябваше да признае, че се чувства много по-добре. Тя махна малката кутийка, която сега беше наполовина пълна със слуз, и каза весело:
— Съвсем скоро ще се изправите на крака — и след това, изчервявайки се от смущение, се извини: — Извинете ме — и избяга, без да се сети да дръпне обратно заобикалящите го паравани.
„Време е да направим преглед на положението“, каза си той. Един бърз физически преглед го осведоми, че неговото ново мутирало състояние е останало непроменено. Това потисна настроението му и той осъзна, че се е полунадявал, че докато спи, кошмарът ще е свършил. Беше облечен в нов чифт чужда пижама, този път в неопределен бледозелен цвят, подобен на тъканта на параваните и на онова, което можеше да види от стените и тавана на това загадъчно и безименно болнично отделение. Краката му все още завършваха с тези печални копита, а рогата на главата му бяха все още толкова остри, колкото преди… той беше откъснат от тази мрачна инвентаризация от мъжки глас, идващ отблизо, надал вик на сърцераздирателна беда:
— О, ако някога тяло е страдало!…
„Какво, за бога?“ — помисли Чамча, решен да проучи. Но сега започна да осъзнава много други звуци, също толкова обезпокоителни, колкото първия. Стори му се, че чува всички видове животински шумове: сумтенето на бикове, маймунско дърдорене, дори подражателното „хубавата-поли“ на големи папагали или говорещи вълнисти папагалчета. В този миг от друга посока той чу жена да грухти и пищи в края на нещо, което звучеше като болезнено раждане; последвано от писъка на новороденото дете. Обаче виковете на жената не утихнаха, когато тези на бебето започнаха; ако не друго, те нараснаха по сила и може би петнадесет минути по-късно Чамча отчетливо чу гласът на второ новородено да се присъединява към първия. Но агонията на раждането на жената отказваше да свърши и на промеждутъци от петнадесет до тридесет минути тя продължи да добавя нови бебета към вече невероятния брой маршируващи като завоевателни армии из нейната утроба.
