почувства ножа на жертвата му да прониква в сърцето му, докато Роуза го промушваше един път, втори път и отново, и след като куршумът на Хенри го беше убил, англичанинът взе ножа на убития мъж и го промуши много пъти в кървящата рана.
В този момент Джебраил, изкрещявайки силно, изгуби съзнание.
Когато се свести, старата жена в леглото говореше на себе си, толкова тихо, че той едва различаваше думите.
— Дойде памперо, югозападният вятър, който поклащаше магарешките бодили. Тогава го откриха или беше преди това.
Краят на историята. Как Аурора дел Сол се изплю в лицето на Роуза Даймънд на погребението на Мартин де ла Круз. Как беше уредено никой да не бъде обвинен за убийството, при условие че дон Енрике вземе доня Роуза и се завърне в Англия по най-бързия начин. Сега се качваха във влака на гарата на Лос Аламос и мъжете в белите костюми стояха на перона, носейки шапки борсалино, принуждавайки ги наистина да заминат. Как щом влакът започна да се движи, Роуза Даймънд отвори чантата на седалката до себе си и каза предизвикателно: донесох нещо. Малък сувенир. И разгъна платнен вързоп, за да открие гаучовски нож със сребърна дръжка.
— Хари умря през първата зима у дома. След това нищо не се случваше. Войната. Краят. — Тя направи пауза. — Да се смалиш до това, след като си бил в този простор. Не е като да се родиш наново. — И след още едно мълчание. — Всичко се смалява.
Настъпи промяна в лунната светлина и Джебраил почувства една тежест да се вдига от него, толкова бързо, че той си помисли, че може да се понесе към тавана. Роуза Даймънд лежеше неподвижно, със затворени очи, ръцете й почиваха върху ръчно изработената калъфка на юргана. Тя изглеждаше нормално.
Джебраил разбра, че няма нищо, което да му попречи да излезе през вратата.
Той тръгна внимателно по стълбите надолу с все още малко несигурни крака; намери тежкия габардинен балтон, някога принадлежал на Хенри Даймънд, и сивата филцова шапка, на която името на дон Енрике беше избродирано от ръцете на жена му; и си тръгна, без да поглежда назад. В мига, когато излезе навън, вятърът грабна шапката му и я изпрати да подскача надолу по плажа. Той я подгони, хвана я и я нахлупи обратно. Лондон шариф,113 ето ме, идвам. Той носеше града в джоба си: географския Лондон, целия метрополис с кучешки уши, от А до Я.
Какво да правя? — мислеше си той. — Да позвъня или да не звъня? Не, просто да се появя, да натисна звънеца и да кажа, бейби, твоето желание се сбъдна, от морското легло до твоето легло, само нещо повече от самолетна катастрофа може да ми попречи да дойда при теб. — О’кей, може би не съвсем така, но думи с подобен смисъл. — Да. Изненадата е най-добрата политика. Али, биби, бау за теб.
Тогава чу пеенето. Идваше от стария навес за лодки с едноокия пират, изрисуван отвън, и песента беше чуждестранна, но позната: песен, която Роуза Даймънд често беше тананикала, и гласът също беше познат, макар и малко различен, по-малко треперещ; по-млад. Вратата на навеса беше необяснимо отключена и се блъскаше от вятъра. Той тръгна към песента.
— 3 —
— Свали си палтото — каза тя. Беше облечена като през деня на белия остров: черна пола и бяла копринена блуза, гологлава. Той простря палтото на пода на навеса за лодки, неговият яркочервен хастар пламтеше в затвореното, осветено от луната пространство. Тя легна сред безцелната бъркотия на един английски живот, пръчки за крикетова врата, пожълтял абажур, нащърбени вази, сгъваема маса, пътнически сандъци; и протегна ръка към него. Той легна до нея.
— Как можеш да ме харесваш? — промърмори тя. — Аз съм толкова по-стара от теб.
Когато свалиха пижамата му в затворническата кола без прозорци и видя гъстите си ситно накъдрени черни косми, покриващи бедрата му, Саладин Чамча рухна тази вечер за втори път; обаче този път започна да се кикоти истерично, вероятно заразен от продължаващото веселие на пленилите го. Тримата имиграционни служители бяха в особено приповдигнато настроение и един от тях — изпъкналоокият тип, чието име се оказа Стайн, „разопакова“ Саладин с весел вик:
— Време за отваряне, паки114, нека видим от какво си направен!
Червено-белите райета бяха издърпани от протестиращия Чамча, който се накланяше към пода на камионетката с двама яки полицаи, държащи го за ръцете, и обувката на пети полицай, поставена здраво на гърдите му, и чиито протести останаха нечути във всеобщата радостна глъчка. Рогата му продължаваха да се удрят в разни неща, извивката на калника, голия под на колата или пищялите на полицай — в последния случай той беше здраво удрян по лицето от обяснимо разлютения защитник на закона — и той беше като цяло с толкова ужасно нисък дух, колкото не помнеше някога да е бил. Въпреки това, когато видя какво се крие под взетата назаем пижама, той не можа да спре невярващият кикот да не се измъкне покрай зъбите му.
Бедрата му бяха пораснали необичайно широки и силни, както и космати. Под коляното окосмяването свършваше и краката му се стесняваха в здрави, костеливи и почти безплътни прасци, завършвайки с чифт лъскави, разцепени копита, каквито човек може да види у всеки козел. Саладин беше слисан и от вида на своя фалос, много уголемен и смущаващо еректирал, орган, който най-трудно би могъл да признае за свой.
— Какво е това? — пошегува се Новак — бившият подсвирквач, щипвайки го игриво. — Може би желае някого от нас?
При което „стенещият“ имиграционен служител Джо Бруно се удари по бедрата, бодна Новак в ребрата и извика:
— Неее, не е това. Изглежда наистина сме го раздразнили.
— Чатнах го — извика Новак в отговор, докато юмрукът му случайно се стовари в новоуголемените тестикули на Саладин.
— Ей! Ей! — изви Стайн със сълзи на очите. — Слушайте, това е дори по-смешно… не е за чудене, че той е толкова шибано възбуден.
При което тримата, повтаряйки много пъти „много сме го раздразнили…, възбуден…“ си паднаха един на друг в обятията и завиха от удоволствие. Чамча искаше да говори, но се страхуваше, че ще открие гласа си мутирал в козе блеене и освен това полицейският ботуш беше започнал да натиска по-силно от всякога гърдите му и беше трудно да произнесе някакви думи. Това, което най-много объркваше Чамча, беше обстоятелството, което го порази като дълбоко смущаващо и несравнимо — че неговото преобразяване в това свръхестествено дяволче се приемаше от другите сякаш беше най-обикновеното и познато нещо, което те можеха да си представят. „Това не е Англия“, помисли си той, не за първи или последен път. Как можеше да бъде в края на краищата; къде в цялата тази умерена и разумна страна имаше място за такава полицейска камионетка, в чиято вътрешност събития като тези можеха правдоподобно да се случат? Той беше насилен към заключението, че наистина е умрял в избухващия самолет, и всичко, което последва, е било някакъв вид живот след смъртта. Ако случаят беше такъв, неговото продължително отхвърляне на Вечното започваше да изглежда твърде глупаво. — Но къде във всичко това имаше някакъв знак от Върховното същество, независимо дали доброжелателно, или зло? Защо това Чистилище или Ад, или каквото и да е това място, прилича толкова на този Съсекс на награди и справедливост, който познава всеки ученик? — Може би, хрумна му, той не е умрял наистина в катастрофата на „Бостан“, а лежи тежко болен в някаква болница, измъчван от делириумни сънища? Това обяснение го привлече, защото, не на последно място, изтри значението на едно определено късно обаждане по телефона и мъжки глас, който той неуспешно се опитваше да забрави… Отново почувства рязък ритник да се стоварва върху ребрата му, болезнен и достатъчно действителен, за да го накара да се съмнява в истинността на всички тези халюцинационни теории. Насочи вниманието си към действителността, към своето настояще, състоящо се от затворена полицейска камионетка, съдържаща трима имиграционни служители и петима полицаи, най- малкото това беше за момента цялата вселена, която притежаваше. Това беше вселена на страха.
Новак и останалите изскочиха от веселото си настроение.
— Животно — Стайн го ругаеше, докато раздаваше серия от ритници, и Бруно се присъедини към
