Наказаният лакомник
Преди много години, когато Голчо още развявал вехтата си абичка из кривите улички на Голтупан, в същото село живеел един богат, алчен поп.
В обора на попа преживяли сито от зима до зима по две дойни крави, с вимета, големи колкото ведра. В кочината му всякога грухтели най-малко по три огоени шопара. А ката сутрин от курника му излитали на двора като огромен бял облак цяло ято кокошки, които всеки ден му снасяли по сто яйца. Затуй попският зимник винаги бил пълен — в него дори през най-гладните години човек можел да види и качета със сирене, и делви с масълце, и тенекии с мас, и накамарени догоре кошници с яйца.
Но попът никога не бил доволен от това, което имал. Неговото все му се малеело, очите му все се лакомели по чуждото. Зърнел ли от двора си, че край къщата му минава селянин, за когото знаел, че наскоро е заклал единствената си кравичка, дядо поп начаса изтичвал при него и подкачвал:
— Какво чувам, Стоене, вчера заран си бил заклал крава — да не си намислил сватба да дигаш, чедо?
— Каква ти сватба, дядо попе!… — само дето не заплаквал от мъка беднякът при споменаването на погубената му от немай-къде свидна помощничка. — Заклах кравичката си, че вече нямаше с какво да я храня; ако бях я оставил до нова паша, добичето щеше да пукне от глад… И сега главата ми се е замаяла — умът ми не побира с какво ще храня децата без нейното млечице!
Ала мъката на сиромаха не достигала до сърцето на дядо поп. Ухилен до уши, той продължавал да навива разговора само към това, което вече, си бил наумил:
— Е, щом си заклал веднъж добичето, то без гощавка няма да се отървеш, Стоене!… Затуй рекох да те подсетя, чедо: в залисията си да не забравиш да поканиш на гощавката и дядо си поп, брей!
Накрая сиромахът, като виждал, че няма да се отърве без нищо от натрапника, присвивал кисело вежди и го поканвал с половин уста на гощавката. Но това никак не пречело на дядо поп вечерта да се намести пръв на сиромашката трапеза и там да се налапа за трима и да си сръбне за петима…
Друг път дядо поп пресрещал селянки, които се връщали от работа в полето. Една носела кошничка с грозде; друга — торбичка с ябълки; трета — завити в месалче праскови или круши.
— Какво носите, невести? — спирал ги тутакси насред пътя дядо поп.
— Ами пътем се отбихме коя в лозенцето, коя в градинката си, та набрахме по малко грозденце, ябълчици и крушки за децата, дядо попе… — отвръщали изтръпналите жени, като гледали по-бързо да го отминат и така да се отърват от лакомията му.
Но той заставал пред тях и без жените да го канят, мушвал огромната си шепа в някоя от кошниците, като в същото време боботел сладко-сладко:
— Ех, че сочно грозденце — таман за дядо ви поп, както са пресъхнали устата му от жегата!… Уф, шекер, шекер, а не грозде… Да сте ми живи, да се не отървете от здраве, невести!
И докато майките се усетят, той изпразвал половината от гроздето, набрано за децата им, в голямата си като кофа калимавка. Същата участ сполетявала и ябълките, и прасковите, и крушите…
Така години наред не минавало ден дядо поп да не си изпроси нещо от беднорията на Голтупан, макар че в къщи си имал всичко в изобилие.
Хората се видели в чудо.
На всички додеяла попската просия.
И всички взели да си блъскат главите как да се отърват от неговата ненаситна лакомия… Само и само да не ги види дядо поп, жените започнали да заобикалят къщата му през девет улици; мъжете пък, щом го зърнели, бягали от него като от ламя. Но алчният поп все намирал начин да ги надхитри и правел-струвал всеки ден пак мъкнел към дома си нещо изпросено — кога пържолки от току-що заклано прасе, кога бутче от агънце-сукалче, кога чувалче с картофи или кошничка бобец. Не се отказвал да спохожда често-често и хорските домове, та през две, през три вечери все намирал повод да се намести по-канен-непоканен на нечия сиромашка софра. Накрая Голчо наумил да даде на ненаситника такъв урок, че веднъж завинаги да отърве селото от лакомията му…
Една заран, още щом слънцето позлатило с първите си лъчи сламените покриви на къщурките в Голтупан, сиромахът потропал с кривака си върху яките попски порти.
— Какво те е подгонило така рано-рано към мене, бре Голчо? — подал след малко навън рошавата си глава дядо поп.
— Ами дойдох да те помоля за нещо, отче попе… — отвърнал тихо с наведени надолу очи Голчо.
— Че за какво има да ме молиш, с какво мога да ти услужа аз! — настръхнал начаса дядо поп, като си помислил, че беднякът идва при него да си изпроси малко житце от претъпкания му хамбар за хлебец на многолюдната си гладна челяд. — Нима не знаеш, чедо, че съм по-беден от най-бедния човек в селото и нищичко, ама нищичко си нямам!…
— Е, ако ти нямаш, аз имам… — прекъснал оплакването му Голчо.
Сетне — като долепил устни до ухото на дядо поп — сиромахът му разказал на един дъх:
— Знаеш, отче попе, че живея със съседи опак хора… Сто пъти им думах да си пазят прасенцето и да не го пускат в моя двор, че ми прави пакости. Ама те все не се разбираха от блага реч й правеха каквото правеха, току прогонваха пакостливата си гадина у нас, в двора ни. Търпях дълго. Но вчера — като видях, че проклетото му прасе изровило до корен пипера в градината ни — на очите ми притъмня, грабнах един кърпел и с два-три удара го оставих на място, светих му набързо маслото… Жената още снощи го почисти, опърлихме го и тая вечер се каним да го изпечем във фурната с кисело зеленце и люти чушчици; за късмет съм запазил у дома и една дамаджанка с червено винце, та ще има и с какво да полеем блажнинката!…
— Голям грях си сторил, Голчо, дето си погубил чуждата животинка… — намръщил се дядо поп и поклатил укорно голямата си космата глава, когато сиромахът завършил изповедта си.
— Знам, отче попе, знам… — изплакал със сподавен глас Голчо. — Нали затуй сега съм подранил още в тъмно у дома ти, за да те поканя на вечеря, та като разделя с тебе, божия служител, добитото с грях, дано грехът ми стане по-малък и отърва пъклото!… Няма да ми откажеш, а?
Поканата на разкаялия се грешник накарала очите на дядо поп да заблестят като очите на котарак, зърнал наблизо наденица. Сърцето му се разиграло от лакомия. И като забравил мигом укора си за Голчовия грях, той се провикнал великодушно:
— Как мога да те оставя сам с греха, бре чедо — че какъв божи служител ще съм аз тогава!… Ще дойда, може ли да не дойда, щом е такава работата; дори преди вечерята ще прочета и молитва, та господ съвсем да ти опрости прегрешението. А за отплата ти гледай да намериш още една даманджанка винце, че какво е само една дамаджана за цяло прасе — капка в морето! Може печеното прасенце да приседне на дядо ти поп!
— Ще намеря, отче попе, от стопанина на най-старото лозе в селото ще изпрося още една дамаджана, ама ти само ела, че откакто претрепах чуждото прасенце, стореният грях не ми дава мирка… — помолил за сетен път Голчо дядо поп да почете трапезата му и успокоен от обещанието на божия служител, че няма да го остави сам с греха, запрашил весело към сиромашката си къщурка.
Едва Голчо се изгубил зад първия завой на улицата, пред дядо поп застанал Сиромах Анго от близкото до Голтупан селце Гладни дол, което се числяло също към неговата енория. Беднякът на свой ред му разказал, че преди няколко дни, като скитал на лов из Болярската гора, късметът му изведнъж провървял и ударил една сърна. Три дни държали у дома си сърната на-кисната в оцет и отвара от дъхави билки. Месото й от това станало крехко като месото на петровско пиле и днес двамата с жената му били решили да задушат сърната, па да поканят и те като другите неколцина по-лични люде в селото дядо поп на гощавка у тях…
— Затуй дойдох при тебе, отче попе — да те поканя да почетеш тази вечер софрата ни, че кой знае кога други път ще смогна да сложа на трапезата си пак нещо за пред хората!… — завършил разказа си Сиромах Анго.
Като чул, че го канят на втора гощавка за същата вечер, лакомникът се изпотил три пъти.
Какво да стори, майко мила, как да подреди работата, та хем печеното прасенце на Голчо да не пропусне, хем от задушената сърна на Сиромах Анго от Гладни дол богато да си похапне!…
Мислил, кроил, плувнал вир-вода в пот, накрая решил първен да иде в Гладни дол при Сиромах Анго и да излапа там набързо задушената му сърна, а сетне на връщане да се отбие при Голчо в Голтупан — да си дояде при него от печеното му прасенце.
