— Па да не оставиш трапезата без винце, чедо, че задушеният дивеч попива виното, както засъхналата земя гълта дъждеца по Гергьовден! — изпроводил дядо поп след щастливото решение и Сиромах Анго с поръката да набави за гощавката повечко винце, па се прибрал в къщи с грейнало като месечника от радост лице.
Когато останал сам, пред очите му започнали да се редуват ту печеното прасенце на Голчо със зачервената като кората на самун кожичка, ту задушените бутчета на убитата от Сиромах Анго сърна, плувнали в маранята на ароматна пара. И каквото да захващал този ден, нищо не му споряло. Само си подсвирквал като кос, когото са поканили на гроздобер, и час по час току изтичвал до портите да погледне не идва ли вече да го вземе Сиромах Анго.
Едва дочакал залеза.
А като мръкнало, Сиромах Анго наистина тутакси застанал смирено за втори път тоя ден пред попските порти, дето от цял час го чакал приготвен за гощавката дядо поп. Но когато стигнали до мегдана на Голтупан, изневиделица пред тях се появил Голчо. Той препречил пътя на двамата забързани към Гладни дол пътници и се обърнал към попа:
— Къде те е „повел по туй никое време Анго, отче попе?
— Ами поканил съм дядо поп у дома на гощавка, Голчо! — отвърнал вместо попа засмян до уши Сиромах Анго. — Провървя ми, братко, късмета в лова, ударих в Болярската гора една сърна, па рекох и аз като другите хора да събера на софрата си по-лични люде… А без дядо поп тая работа не върви — нали по-личен човек от него в нашия край няма!
При тези думи Голчо настръхнал. Сетне тупнал люто с крак и викнал така гръмогласно, че събрал на мегдана половината село:
— Само туй нещо няма да го бъде, Анго!… Аз от тъмни зори пръв съм поканил дядо поп да ми гостува тази вечер и сега никому не го давам. Чуваш ли, човече — ни-кому!
И докато попът да се усети, беднякът от Голтупан се вкопчил с две ръце за десницата му, па го задърпал като заинатило се на мост магаре с все сила към дома си. След него и Сиромах Анго запретнал ръкави — щом видял, че за едното чудо Голчо ще му измъкне изпод носа госта, той тутакси хванал другата ръка на дядо поп и още по-настървено, още по-припряно го затеглил към Гладни дол.
В началото дядо поп се разтопил от драгост, че хората толкова много милеят за него. И като поглеждал благо ту към Голчо, ту към Сиромах Анго, тихичко ги гълчал:
— Недейте със зло, добри хора, не се карайте за мене — нощта е дълга, дядо ви поп ще намери време да погостува и на единия, и на другия… Хайде, разберете се с добро“ че вижте колко много хора се стълпиха край нас, ще станем за смях!
Но гостолюбивите стопани хич не мислели да се спогодят. Стиснали като с клещи ръцете на божия служител, те все повече и повече се разгневявали и все по-яростно и по-настървено го дърпали и тласкали ту към единия, ту към другия. Катурнали калимавката му на земята. При боричкането съблекли от гърба му расото. И дядо поп като видял, че, както е тръгнала работата, Голчо и Сиромах Анго скоро ще го оставят съвсем гол насред село, забравил благите думи, па на свой ред започнал да се тегли от тях колкото сили имал.
Борбата продължила дълго, дълго.
Най-сетне лакомникът успял да се измъкне от жилестите ръце на двамата съперници и същия миг хукнал през глава към дома си, сякаш го гонели триста дяволи. И докато хлопнал дворната врата зад гърба си, все ревял с цяло гърло:
— Оставете ме, пуснете ме, не ви ща нито печеното прасе, нито задушената сърна!
А двамата бедняци, щом останали сами, тутакси забравили лютата си свада. Прегърнали се братски и дълго се превивали от смях. Заедно с тях се смеел от сърце и струпаният на мегдана народ, защото всички знаели, че нито Голчо имал на трапезата си печено прасенце, нито Сиромах Анго — задушена сърна. На първия както повечето дни в годината и тази вечер върху печката къркорела бобена чорбица, а на втория — чорба от леща…
Кой сън е по-хубав?
На Борис Цветков,
приятеля от детинство
Една неделна утрин Голчо станал още в тъмно. Сложил в кълчищената си торбица две глави праз лук, гаванка с шарена сол и комат кукурузник. Сетне преметнал торбичката през рамо, сбогувал се със стопанката си и засвирукал безгрижно като кос по пътя за града, дето по туй време имало панаир.
Едва излязъл от селото, някой подвикнал зад него:
— Хей, приятелю, почакай!
Голчо се обърнал. Викал го селският чорбаджия, който се славел по целия край с две неща — бил имотен като цар и стиснат като владика. Сега богатият човек се огъвал одве под тежестта на една кожена торба, натъпкана като попски дисаги на задушница.
— Ти ли си бил, бре гольо? — избоботил задъхано чорбаджията, когато се изравнил със сиромаха. — Къде си подранил така още по тъмно?
— Тръгнал съм на панаир… Рекох да погледам и аз шарен свят и светът на мене да се подиви!…
— Че тогава да бъдем дружина — и аз съм тръгнал нататък… — предложил чорбаджията, като погледнал жално-милно към леката торбица на Голча.
— Защо не — съгласил се веднага Голчо. — На път от другар глава не боли.
И двамата продължили заедно.
Денят бил слънчев, топъл. В крайпътните дървета чирикали птички. Из ливадите безгрижни щурци стъргали на невидимите си гъдулки. На сиромаха било леко на сърцето, почти празната му торбичка не тежала хич и той прашел по пътя, като се надпявал и с птиците, и с щурците. Затуй пък чорбаджията — превит на два ката под бремето на тежкия си товар — едва кретал.
Вървели така колкото вървели, по едно време богатият човек запрял, капнал от умора. Избърсал потта си, погледнал пак жално-милно към леката торбичка на Голчо, въздъхнал издълбоко и току предложил:
— Слушай, Голчо, хайде вземи ти да носиш моята торба, а аз твоята… Замръкнем ли довечера, както заедно сме носили торбите, така заедно — по братски — ще си разделим, каквото има в тях за пояжбинка. Скланяш ли?
— Дадено! — съгласил се веднага Голчо и след малко опънал жилестия си врат под бремето на чорбаджийската торба.
А тя тежала, сякаш била пълна с камъни…
— Какво има в торбата ти, че така тежи? — попитал насред пътя Голчо, плувнал целият в пот.
— Храница, Голчо, храница… — отвърнал вече весело богатият човек. И като подскачал леко край прегърбения Голчо, той започнал да изрежда едно след друго лакомствата, които се намирали в торбата му. — Гуши се вътре една пълнена кокошчица. До нея се е свило печено прасенце със зачервена кожичка, която ще се стопи в устата ни като бонбон… Отгоре върху тях съм закрепил една калена бъклица с руйно винце, налято от онова ми лозе, дето е на най-големия припек. А стопанката ми не е забравила да смести вътре и погача, умесена от три пъти пресяно бяло брашно… С една дума — има какво да си похапнем довечера, когато спрем за нощувка!
Голчо слушал медените думи, които се леели като ручей от устата на богатия човек, опъвал геройски жилестия си врат под тежестта на тежката чорбаджийска торба и се утешавал:
„Ех, сега ще се поизморя малко повечко, но след туй пък ще си похапна за трима!…“
Ала чорбаджията бил на друг ум — едно мелела щедрата му на приказки уста, а други, съвсем други планове кроело свидливото му сърце. И когато по тъмно двамата най-сетне спрели до една купа сено за нощувка, той изведнъж запял нова песен:
— Знаеш ли, Голчо, какво ми текна преди малко по пътя?… Както сега сме изгладнели, ако се нахвърлим върху моята храна, все някой от нас в глада си ще излапа нещо повече от другия — или ти ще схрускаш едно крилце повечко от кокошката, или аз ще лапна, без да искам, нещо повече от прасенцето. А това вече
