Веднъж един Голчов съсед, прочут с буйния си и сприхав характер, отишъл при него и го помолил:
— Услужи ми, братко, с твоето магаре Марко да си докарам малко дръвца от гората… В къщи сме останали без съчка гориво — жената няма с какво да стъкне огнец за една чорбица, да стопли вода ризите ни да изпере!
Голчо отишъл мълчаливо в яхъра. Извел оттам своя Марко Дългоухи, поверил го в ръцете на съседа си и едва на улицата му поръчал:
— Слушай, съседе, давам ти магарето от сърце да си докараш с него дръвца, ама да не го биеш и ругаеш, както си знаеш с твоята луда глава, че може да ти потрябва добичето пак за друга работа. А тогава да знаеш, че него ще питаме дали…
— Бъди спокоен, братко! — прекъснал го буйно оня. — Цял ден ще треперя над твоя Марко, като че ли е писано яйце, а не магаре… И довечера ще ти го върна сито, че в къщи съм скътал малко ечемичец — да се намира нарочно за такива добри помощници като него.
— Ха тогава да ви е спорна работата… — зарадвал се от благите му думи Голчо и се прибрал спокоен у дома си.
Но към пладне се случило тъй, че Голчо се отбил по свои грижи в същата дъбрава, дето бил отишъл за дърва с Марко Дългоухи неговият съсед. И щом навлязъл в гората, стопанинът на магарето чул ужасен, че сприхавият човек — забравил обещанието си и благите думи, с които взел добичето — ругаел за нещо с цяло гърло кроткото животно:
— В пусти пущинаци да се продъниш, вълци да те одрънкат, проклетнико!… Заедно с тебе да се затрие и стопанинът ти, че те навря в ръцете ми, за да ме тровиш с ината си! — викал той, та цялата дъбрава кънтяла от гневния му глас.
И след всяка ругатня до свитото сърце на Голчо долитали екливите удари от сопата, с която разяреният човек бъхтел Марко Дългоухи:
— Бух!… Бух!… Бух!
Потулен зад едно дебело дърво, Голчо изтърпял мълчаливо и ругатните, и екота от ударите, с които сприхавият му съсед гощавал дълго време коравата гърбина на горкия Марко. Не обелил дума пред гневливия човек за чутото в дъбравата и тогава, когато съседът му довел вечерта объхтаното магаре, макар че то било с клепнали уши от умора, глад и бой.
Минало време.
Една утрин сприхавият човек почукал пак рано-рано на Голчовите порти.
— Какво има, съседе? — посрещнал го любезно Голчо, като че ли нищо не било се случило.
— Ами дойдох да те помоля да ми услужиш и днес с твоя Марко — ще откарам един чувал кукуруз на воденицата с него.
— От мене дадено, съседе, но както се разбрахме преди, да попитаме сега той какво ще каже… Нали се познавате вече, работили сте веднъж заедно!
И без да дочака какво ще отвърне съседът му, Голчо изтичал в яхъра. Извел Марко Дългоухи на двора, обърнал го с глава към сприхавия човек, па се провикнал колкото му глас държал:
— Маркооо, искаш ли да отидеш пак на работа с този чичко, с когото ходихте миналия път за дърва в Ниската дъбрава, или не искаш?…
Веднага след туй Голчо долепил ухото си до косматата муцуна на магарето и се престорил, че уж слуша какво му говори Марко. Слушал така, колкото слушал, накрая се изправил, разперил съчувствено ръце към сприхавия, който го гледал с опулени очи, и рекъл:
— Не ще да дойде отново с тебе, съседе!…
— Защо? — настръхнал оня.
— Ами казва, че ти едно говориш, а друго вършиш — обещаваш му, докато го вземеш от мене, кринче ечемик, а след туй го гощаваш само с ругатни; вричаш се да трепериш над него като над писано яйце, а сетне за щяло и нещяло съдираш кожата му от бой… Дали е така, или не, ти по-добре от мене знаеш — нали миналия път работи сам с него!
Сприхавият човек се досетил каква е работата и побързал да напусне по-скоро двора на Голчо, изпратен от тържествуващия рев на Марко Дългоухи…
Сам срещу двама
Близо до схлупената къщурка на Голчо шумяла с широките си листа една голяма лоза. Сиромахът треперел над нея като над собствена рожба. Рано напролет я подрязвал. Докато цъфтяла, по цели нощи палел край нея мокра слама, за да я предпази от слана. А лятно време — през три, през четири седмици — пръскал зелените й листа. И лозата щедро се отплащала на стопанина си за грижите… Дойдела ли есен, дебелите й клони увисвали като люлки под тежестта на кехлибарените гроздове. Те били едри като кошници, а зърната им — сладки като бонбони. С тях бедният човек подслаждал сухите залци на дребната си челяд, кажи-речи, през цялата зима. Затуй бдял да не отиде зян нито едно зрънце от сочните й гроздове, докато ги скъта на тавана.
Но една есен край двора на Голчо минали двама пътници — калугер и търговец. Търговецът — охранен и заоблен — се тъкалял като бъчонка по прашния път. А калугерът — висок и кокалест — крачел край него като щъркел… Пръв търговецът зърнал натежалата от плод лоза. И начаса спрял своя спътник:
— Виж, отче, какви едри гроздове са се надвесили от тази лоза! Както сме уморени от дългия път, няма да е лошо да наквасим засъхналите си от жегата уста с тях, а?
— Ами стопанинът на лозата? — поколебал се за миг калугерът.
— Ние с тебе сме двама, а той е сам — малко нагорно ще му дойде да ни посрещне със зло! — успокоил го търговецът, като посочил с очи тежките си космати юмруци.
Мъничко след туй двамата неканени гости влезли в Голчовия двор, застанали потни и прашни под лозата и веднага започнали да унищожават лакомо жълтите й гроздове…
— Хей, хора, какво правите тука! — изтичал Голчо тутакси при тях. — Това грозде е мое, за децата си го пазя!
— А тука пише, че е наше! — отвърнал спокойно търговецът и му показал огромните си като мечешки лапи ръце.
„Те са двама, пак аз за беда сега съм се случил сам у дома… — помислил си Голчо. — Със сила няма да им изляза на глава… Но не бива да ги оставя и да изядат гроздето на децата ми!“
Сетне сиромахът се приближил смирено до калугера и му пошепнал на ухото:
— Да ти кажа правичката, отче, още като те видях да влизаш в двора ми, така се зарадвах, сякаш самото божие слънце се търкулна в него!… Но се ядосах, когато зърнах до тебе търговеца; пък и сега още не може да се начудя как търпиш до себе си този прост човек! Виж го само как се тъпче като свиня — ти едва лапнеш две-три зърна, а той вече е натъпкал в устата си цял грозд. И все подбира най-хубавите, най- зрелите, най-сочните гроздове!…
Калугерът се поласкал от думите на Голча.
Погледнал под око търговеца. Видял издутите му от зърната бузи. Досвидяло му изведнъж за чуждото грозде, което друг унищожавал, па се провикнал срещу него:
— Нещастнико, не знаеш ли, че мястото на лакомците е в пъклото!… Ако не те е страх от друг, стресни се и се засрами поне от мене — манастирския служител! — и като посочил с кокалестата си десница дворните порти, ревнал грозно: — Махай се по-скоро от тука, чревоугоднико, докато не сме отупали яко със стопанина на лозата гърбината ти!…
„Със стопанина те са двама, а аз съм сам… Ако не послушам отчето, лошо ме чака!“ — помислил си страхливо търговецът и докато Голчо и калугерът да се усетят, бързо-бързо изчезнал зад близкия завой на прашния път.
Като останал сам със сиромаха, калугерът продължил спокойно да пълни устата си с медените зърна на кехлибарените гроздове. А Голчо почакал търговецът съвсем да се скрие зад завоя, сетне отскочил до близкия плет, измъкнал оттам един чепат кол, па се върнал пак при калугера.
— Отче — заговорил той сега с присвити зли очи на манастирския служител, — от урока, който даде на оная свиня, ясно е като бял ден, че познаваш добре свещените книги… Мога ли сега, когато сме останали вече само двамката сами-саменички с тебе тука, в моя двор, да те попитам: не забраняват ли тези книги да
