— Малко познаваш ти този човек, байо… — чак рипнали на крака те и размахали ръце. — Той не е нито щедър, нито хрисим като мравка, нито добър и верен приятел, за какъвто се представя, а просто на просто е един заядлив пес. Затуй, ако искаш да ти е мирна главата, стой по-далечко от него, че ние сме му сърбали попарата!
По същия начин, преди да е изтекъл час от пристигането на трите мамини синчета в двора му, Голчо узнал от наконтеното Дългоухо магаре и Заядливия пес, че и третият от тях не е момък като другите момци, а направо — едно тъпо говедо…
Тримата момци, трите мамини синчета се излежавали навред по сенчестите места на Голчовия двор чак до залез слънце, като че ли се намирали в бащинията си. Едва когато захладняло хубавичко, те се надигнали, тръгнали към пътните порти и оттам подвикнали на Голчо, както чорбаджиите подвикват на аргатите си:
— Чувай, байо, ние излизаме да се поразтъпчем из селото, ала пак ще се върнем при тебе за нощувка, та гледай да намериш по-хубаво местенце за спане на тримата ни!
— Добре, елате… — кимнал Голчо. — Не вярвам нито Марко, нито Шаро, нито Белчо да затворят покоите си за гости като ваши милости!…
Наперените момци не дали ухо на Голчовите думи, затуй се запилели веднага безгрижно из кривите сокаци на Голтупан. Но когато след час-два се върнали при него за нощувка, те с удивление видели, че Голчо не ги чакал сам пред дворните си порти, а с още двама свои съседи, които стискали в ръцете си по една чудна вещ… Единият държал капистрата на Голчовия вол Белчо, другият — синджира на кучето му Шаро, а стопанинът на дома — юлара на куцото си магаре Марко Дългоухи.
„Майко мила, какво ли са намислили да правят тези мустакати чичовци с нас, та ни посрещат по тази късна доба с капистра, синджир и магарешки юлар!“ — трепнали начаса от страх сърцата на мамините синчета при вида на намръщените мъже пред вратата.
Голчо и съседите му не ги оставили дълго да гадаят защо ги посрещат така. Преди мамините синчета да се окопитят, тримата мъже обрамчили капистрата на Тъпото говедо, синджира — около шията на Заядливия пес, а юлара надянали върху главата на наконтеното Дългоухо магаре. Сетне опънали яките си мишци и задърпали с все сила единия към обора на Голчовия вол Белчо, другия — към колибата на кучето му Шаро, а третия — към яхъра на куцото му магаре Марко. Дигнала се олелия до небето.
— Олеле, чичо, какво правиш с мене, защо ме водиш в обора на вола, не виждаш ли, че съм човек, младо ергенче, при това едно на майка и баща!… Моля ти се, пусни ме, не ме прави за смях на хората! — ревнал първи в стихналата селска нощ колкото му глас държал момъкът с капистрата.
— А мене защо сте ме помъкнали със синджира като куче, бре, не знаете ли, че съм кметски син!… Оставете ме веднага на мира, че люто ще си изпатите от баща ми! — последвал го момъкът със синджира на врата.
— И аз не съм магаре, та сте ме задърпали с този юлар към магарешкия покрив!… Аз съм певец, велик певец! — надул бас и опя с юлара на Голчовото куцо магаре Марко Дългоухи.
Тогава Голчо дал знак на съседите си да запрат, застанал пред мамините синчета и им рекъл:
— Когато днес ви приех в двора си, аз също ви взех за момци като всички момци по света, ала сетне вие сами ми казахте, че не сте никакви млади люде, а единият от вас е наконтено дългоухо магаре, другият — заядлив пес, а третият — тъпо говедо!… Защо сега дигате врява до небето, че ви отвеждаме да пренощувате там, дето нощува магарето ми Марко, кучето Шаро и волът Белчо?
Момците разбрали, че сами са си постлали леглата, където ги водят да нощуват, па ударили на молба да ги пуснат. И когато тримата мустакати мъже накрая свалили от главите им капистрата, синджира и магарешкия юлар, мамините синчета плюли на петите си и потънали в тъмната нощ като подплашени котараци, за да не помиришат вече до края на живота си нито Голчовата къща, нито Голтупан…
…И други весели приказки
Патилата на горделивата питка
Някога в село Житен живял дядо Горун с баба Кротуша.
Една сутрин дядото се събудил рано и рекъл на бабата:
— Бабо, омръзна ми вече да ме гощаваш само с гъбена чорбица, бобена яхния и чер хлебец. Да знаеш — питка ми се яде, ама да не бъде каква да е питка, а питка от три пъти пресеяно бяло брашно!
— Добре си намислил, дядо, но откъде да взема брашно за такава питка, когато в нощвите ни отколе няма троха бяло брашно…
— Не знам: питка искам и толкоз! Ако за обед на софрата няма бяла питка, такова чудо ще направя, та триста години за него да се разказва! — отвърнал сърдито дядо Горун и зачаткал с бастунчето си към кръчмата, за да погледа там как се веселят хората.
Изплашила се баба Кротуша от лютата закана на своя старец и припнала към килерчето. Грабнала мзтличката, отупала празната брашнена торбичка, изтърсила месала, изгребала нощвите и събрала шепа брашно, та из-месила питка за сърдития дядо. Изпекла я, намазала я отгоре с яйчице и прясно масълце, па я оставила на прозореца да изстине.
Срещу прозореца — в клоните на крушата — бил кацнал врабецът Чик-Чик.
Щом зърнал бялата питка, старият врабец надул гърди, отворил гърло и викнал колкото му глас държал:
— Хейййй, мои сто братя, тичайте да видите баба Кротуша каква чудесна питка е изпекла! Такава питка няма и на царската трапеза!
Събрали се стоте врабци, стоте бъбриви братя на проскубания Чик-Чик, накацали около питката и започнали да се надпреварват:
— Ах, наистина, каква чудесна питка! Не, тази питка не е за дядовата Горунова трапеза… Вижте само как свети лицето й — сякаш месечника грее! — рекъл единият от братята.
— Да съм като нея, не бих стоял нито миг върху тоя окаден прозорец: ще скоча и право в отсрещната вила на лихваря ще ида — само там, между тортите и баклавите на неговата богата кухня е мястото на такава красавица! — допълнил с възхитен писък друг брат.
— Каква ти вила на лихваря!… — изсмял се трети бърборко. — Та там нямат дори къде да сложат тази красавица! Не, в двореца, само в царския дворец е истинското място на такова слънчице!…
Питката чула похвалите и се възгордяла. Надула се, па си рекла:
— Прави са тия голтаци, мястото ми е само в двореца!
След туй затворила очи, престрашила се, скочила от прозореца на дядо Горун и се търкулнала с все сила по пътя — право за столицата.
Тичала, тичала — стигнала до една гора. Дълбока, страшна, тъмна гора. А пред гората стоял с щръкнали уши Зайо Байо и сякаш само нея чакал. Щом я зърнал, веднага викнал:
— О, питке, добре си ми дошла!… Както съм гладен, ей сега ще те изям!
Питката се спряла, изгледала Зая отдалече, па му изпяла:
— Зайо Байо дългоухи, с мен не си играй! Страхливецо бързоноги, бърже път ми дай!… Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…
Сетне питката се скрила в гората толкова бързо, че Зайо Байо едва я видял кога профучала край него. Останал си така с щръкнали уши и празни уста, зинали да я лапнат.
А в гората, клекнал на пътеката, дебнел един вълк. Щом зърнал питката, и той веднага скочил срещу нея:
— Стой, питке! Влизай скоро в устата ми, че умирам от глад!
Питката се спряла, изгледала проскубания гладен вълк от главата до лапите, па и нему изпяла:
— Кумчо Вълчо, стар гладнико, с мен не си играй! Горски скитнико, махни се, бърже път ми дай … Аз съм малка, вкусна пита — радостна честита! — от хамбар изметена, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати…
