Голчо се почесал зад врата. И като че ли се поколебал нещо. Ала щом видял царедвореца, който му правел ухилен знаци да си поиска от султана две торби жълтици, изведнъж казал:
— Ако толкова държиш да ме наградиш с нещо за тоя камък, заповядай, твое величество, да ми ударят… сто тояги на голо!
Султанът останал сякаш гръмнат от неочакваното желание на бедняка. И щом се съвзел от изненадата, тозчас насвил Голча да му каже защо е пожелал тояги на голо, а не си е поискал като всеки друг на негово място жълтици…
Голчо отначало се опъвал. Но сетне отворил уста и на един дъх разказал за спогодбата си с началника на дворцовата стража. Тогава султанът заповядал на слугите си да ударят на подкупния царедворец стоте тояги на голо, а за Голча се разпоредил да напълнят един калпак с жълтици.
И го изпратил с почести да си върви щастлив и доволен за Голтупан…
Как Голчо се оправдал
Един горещ летен ден, като се връщал от пазар, Голчо от Голтупан свърнал с куцото си магаре в една крайпътна горичка. Вързал там Марко Дългоухи за едно дърво да пасе, а сам полегнал на сянка да си почине. След малко в същата горичка се отбил друг пътник. Той бил облечен в скъпи дрехи, яздел охранен жребец и отдалече се виждало, че е богат човек.
Без да поздрави, без дума да продума, богатият слязъл от коня си и го повел към същото дърво, дето било вързано магарето на бедняка.
— Стой, човече! — викнал уплашено след него Голчо. — Не води кончето си при моя магарец: добичето ми има лош нрав, може да се случи беда с жребчето, ако го оставиш близо до него!…
Богатият пътник дори не трепнал от Голчовите думи, сякаш не говорели нему, а на съседните дървета. И като че ли напук взел, че вързал кончето си съвсем близо до магарето на Голчо. Сетне извадил от дисагите си богата закуска, избрал най-дебелата сянка далече от сиромаха и се разположил на нея да похапне.
Минало, колкото време минало, изведнъж откъм пътя се разнесъл вик:
— Брей, хора, какво сте се разположили на сянката като във владишки дворец, а не гледате добичетата си — не виждате ли, че се изпотрепаха!
И наистина, когато стопаните на куцото магаре и охранения жребец погледнали към дървото, дето били вързани животните, видели с настръхнали коси, че те се ритат и хапят така настървено, сякаш несговорни братя делели горичката. Богатият рипнал и с два-три скока стигнал до жребеца си. Но било вече късно — магарето на Голчо през туй време успяло да ритне тъй зле охранения жребец, че той опружил крака на тревата и след малко издъхнал…
— Ей, дрипльо — обърнал се за първи път с човешка реч богатият пътник към Голчо, — видя ли каква беда стори на кончето ми твоето краставо магаре?… Триста жълтици злато съм броил за добичето си — да знаеш, кокалите ти ще изгният по занданите, докато ми се отплатиш!
И още същия ден дал Голча под съд…
— Кажи сега защо си довел тоя човек тука? — запитал съдията богатия, когато той и Голчо се изправили пред него.
— О, съдниче — викнал страшно богаташът, като раздрал ризата си, — краставото магаре на този дрипльо уби коня ми! Чудно жребче беше: породисто, отгледано, а косъмът му — черен като нощ. Триста жълтици злато за него още като малко съм броил!… Ако има справедливост, накажи голтака така, че да помни, докато е жив, своята нехайност!…
След като изслушал обвиненията на богатия, съдията се обърнал към Голчо:
— Е, разкажи сега и ти как стана тая работа! Но Голчо не отвърнал нищо. Гледал упорито съдията в очите и все мълчал като риба.
Съдията повторил въпроса си, потретил го. А Голчо все не обелвал нито дума, нито звук — гледал съдията право в очите, пулел се и мълчал, мълчал. Накрая оня изгубил търпение и креснал на богатия:
— Защо си ми довел този ням човек? Как да го съдя такъв!…
— Не е ням, преструва се голтакът… — рекъл да се защити богатият. — Когато бяхме в горичката, дето стана нещастието, той говореше… Охо, и още как говореше — цялата гора кънтеше от гласа му!
— И какво ти каза?
— „Стой, човече, викаше ми с цяло гърло, не води кончето си при моя магарец: добичето ми има лош нрав, може да се случи беда с жребчето, ако го оставиш близо до него…“
— Да не си сънувал, че ти е викал такова нещо? — попитал хитро съдията. — Помниш ли добре?
— Че как да не помня, когато туй не беше преди кой знае колко време — вчера заран се случи!… Не, не е ням хитрецът, а само се преструва на такъв, за да се отърве от наказанието! — отвърнал разпалено пострадалият богаташ.
След тия думи на тъжителя съдията повикал слугите и им заповядал да изхвърлят навън богатия горделивец, като на излизане му подвикнал:
— Щом те е предупредил, какво търсиш сега от него, надменни глупако?
Сетне се обърнал благо към Голчо:
— Хайде, кажи ми сега, човече, защо преди малко мълчеше, когато те питах как е станало нещастието с коня на оня неразумен човек?
— Нима не се досети, съдниче? — отвърнал вече усмихнато Голчо. — Исках сам той да ти разкаже всичко, та да повярваш… Иначе щеше ли да хванеш вяра на сиромаха?!…
Голчо и мамините синчета
Веднъж — на връщане от панаира в съседния градец, пътя за който минавал през Голтупан — пред дома на Голчо спрели трима момци, три наконтени мамини синчета. Наперени, гълчаливи, те започнали да блъскат с все сила по дворните порти и да се провикват колкото им глас държал, като че ли не се намирали пред мирен дом, а зовели някой ханджия:
— Хей, стопанино, излез веднага да ни напоиш със студена водица, че както сме зажъднели от дългия път, току-виж сме пукнали за едната хубост пред вратата ти!
Голчо им отворил, поканил ги в двора. Сетне им дал да се разхладят с по една кратунка прясна кладенчова водица и зачакал да продължат пътя си. Ала вместо да си отидат, тримата момци се разположили на сянка под любимата Голчова лозница, па започнали шумно в надпревара да се хвалят един друг и да се бият в гърдите, че всеки от тях е готов да даде живота си за останалите двама.
Хората от съседните дворове ги слушали, поглеждали се с просълзени от умиление очи и си шепнели:
— Това се казват приятели, това са истински побратими — блазя им!
В началото и Голчо помислил същото за гостите си. Но по едно време му текнало да изпита момците наистина ли са такива, за каквито сами се хвалят, и дали вярно са толкова големи приятели. Затуй — когато единият от тях излязъл за малко на улицата — той отишъл при останалите двама и рекъл:
— Както ви слушам да хвалите момъка, дето излезе, май той ще да е някой голям певец, някой нечуван сладкопойник… Хайде, като се върне тука, го накарайте да изчурулика една песничка, та и ние, голтупанци, да чуем в нашето забутано село един прославен певец!
Щом чули ласкавите думи на Голчо за отсъствуващия им приятел, двамата момци изведнъж забравили как преди малко сами са го превъзнасяли за най-сладкогласия певец на света и викнали в един глас:
— Никакъв певец не, е той, байо, а само едно дългоухо наконтено магаре, което самичко се е провъзгласило за певец!… И ти се откажи навреме от мерака си да чуеш гласа му, че разтвори ли си за песен устата, начаса цялото село ще побегне към гората, изплашено от магарешкия му рев!…
След някое време момъкът, когото приятелите му в негово отсъствие произвели в дългоухо наконтено магаре, се завърнал от улицата, а вместо него там отишъл един от двамата му нови кръстници. Тогава Голчо се приближил за втори път до останалите под лозницата мамини синчета и започнал като преди да хвали отсъствуващия момък със същите похвали, с които го хвалели в негово присъствие приятелите му. Но още не успял да изрече половината от похвалите, Дългоухото магаре и вторият му кръстник настръхнали като оси и го прекъснали разпалено:
