— Е, две кокошки изпрати човекът!
И всякога, когато владиката, почервенял като попарен рак от гняв, искал да научи къде е изчезнала втората кокошка, Голчо все сочел упорито с пръст към оцелялата птица в кошницата и твърдял едно и също:
— Ами нали я виждаш, отче владико, в кошницата е!
Накрая владиката не изтраял. Написал на дядо поп от Голтупан какво е получил от пратеника му, заклел сиромаха с девет люти клетви да предаде непременно писмото на попа и заповядал на слугите си да го изхвърлят колкото може по-бързо от двореца…
— Викай „ура“, Марко, при владиката отървахме гърбината без бой… — похвалил се Голчо на куцото си магаре веднага щом стигнал здрав и читав до него. — Затуй карай сега по-скоро за Голтупан, докато брадатият дявол не се е разкандардисал, че ме е изпуснал да си вървя тъй евтино, па мина ли без пердах и при дядо поп, довечера ще те нагостя, братко, с цяло кринче ръжена слама!
Зарадван от сполуката на стопанина си и трогнат от щедрото му обещание, Марко Дългоухи надул могъщото с; гърло и изревал три пъти гръмогласно за сбогом точно срещу прозореца на владиката. Сетне опънал врат и препуснал с все сила към Голтупан…
Нетърпелив да зърне час по-скоро пратеника си с вести от владишката престолнина, дядо поп посрещнал Голчо и Марко далече пред селото. И преди още сиромахът да слезе от магарето си, започнал да го разпитва:
— Хайде, чедо, разкажи ми веднага как е дядо владика, предаде ли му кошницата с печените ми кокошчици, много ли се зарадва светиня му на подаръчеца, дето го изпроводих по тебе?
— В туй писмо владиката ти е писал всичко, отче попе… — смънкал с пресипнал глас Голчо и му подал владишкото писмо.
Оня веднага разкъсал плика, извадил с разтреперани от вълнение ръце писмото, прекръстил се три пъти и забил очи в него. Миг след туй вратните му жили се издули като въжета, брадата му щръкнала заплашително срещу сиромах Голча и от раззинатото му гърло изхвръкнал грозен вик:
— Какво си направил ти, бре грешнико!… Нали ти дадох да отнесеш на дядо владика две печени кокошки?
— Което е право, право си е — две кокошки ми даде, отче попе… — не отрекъл Голчо.
— Защо тогава владиката ми пише, че в кошницата имало само една кокошка?
— Ами една беше, не лъже човекът… — признал пак Голчо.
— Къде тогава си дянал втората кокошка, непрокопсанико?
— Дадох я цяла-целеничка на дядо владика ведно с кошницата, отче попе…
— Но виж, бре човече, дядо владика ми пише в писмото си черно на бяло, че ти си му занесъл само една кокошка! — едва не заплакал от мъка дядо поп.
— Така де, право си е, че му занесох една, казал ли съм, че са две!… — сопнал се Голчо като праведник, когото са обвинили в лъжа.
— Кажи тогава къде си потулил втората кокошка, грешнико! — кипнал отново дядо поп.
— Ами нали ти рекох вече това, отче попе — дадох я цяла-целеничка на дядо владика заедно с кошницата и бялото месалче.
Така и този път — както преди е владиката — Голчо и дядо поп се въртели дълго-дълго като в омагьосан кръг все около едни и същи въпроси и отговори. Накрая — когато за тридесет и трети път отчаяният дядо поп попитал Голчо къде е дянал втората кокошка и сиромахът за тридесет и трети път му отвърнал, че именно нея, втората кокошка, е предал цяла-целеничка на владиката — дядо поп също не изтраял, махнал с ръце и хукнал с рев право към дома си…
Останал сам с Марко Дългоухи сред пустото поле, Голчо въздъхнал два-три пъти тежко-тежко, като че ли току-що бил превалил стръмен баир. Сетне се метнал отново на куцото си магаре, накривил калпак и подвикнал весело на дългоухия си приятел:
— Карай сега по-скоро към къщи, Марко, да си получиш обещаната награда, че и дядо поп като дядо владика не се досети да ме попита къде е първата, изядената кокошка!…
Алчният царедворец
Веднъж Голчо — като чоплел с дървеното рало песъкливата си нивичка — намерил в нея един едър, колкото яйце, рубин. Повъртял сиромахът скъпия камък в мазолестите си ръце. Разгледал го срещу слънцето. Порадвал се на чудните блясъци, които струели от него. Опитал го дори със зъби. И накрая разбрал, че няма да има кой знае каква полза от него, ако го запази за себе си, затуй, като помислил малко, решил:
— Я да го отнеса в султанския дворец!… Ония хора там си нямат друга работа, освен да се изтягат на меки дюшеци и да си играят с такива лъскави камъни — може да ми дадат някоя торба брашно за него!
Речено — сторено.
Стегнал на другия ден бедният човек цървулите си. Подбрал за другар куцото си магаре Марко Дългоухи и — далече ли е, близо ли е, аго, Цариград — двамата закуцукали към султанската престолнина.
Вървели, колкото вървели, една заран Марко Дългоухи надул песнопойното си гърло точно пред портите на султанския дворец. А Голчо вдигнал дряновия си кривак и забъхтал с все сила по вратата:
— Чук!… Чук!… Чук!… Брей, хора, отворете — гости ви идват чак от Голтупан!… Чук!… Чук!… Чук!
Тежките ковани порти тутакси се отворили и пред Голча и Марка застанал не друг, а самият началник на дворцовата стража:
— Какво си заблъскал така, бре гольо? Това е дворец, султански покой, не е кръчма… — посрещнал сърдито началникът прашния пътник от Голтупан. — Или ти се е дощяло да те обесят на оная суха върба?
— Ако много ти харесва върбата, твоя милост, обеси се ти на нея! Ние в нашето село Голтупан си имаме по-хубави върби за тая работа… — отвърнал спокойно Голчо на сърдития султански човек. — За друго, брайно, сме бъхтали с моя Марко прашния път от Голтупан до тия обковани със злато порти; носим подарък на султана!
И сиромахът извадил едрия рубин от пазвата си.
Щом зърнал големия драгоценен камък върху мазолестата длан на Голча, царедворецът забравил да се обиди. Очите му засветкали алчно. Сърцето му се разиграло. А ръцете му начаса се протегнали хищно към рубина, който пламтял ката жарава в ръцете на сиромаха.
— Дай на мене камъка, аз ще го предам на султана!… Тука, гольо, не може да влиза всеки цървул — дворец е това, хей, не е хан!
Ала Голчо се опънал:
— Само това няма да стане, брайно — щом не могат цървулите ми да влязат в двореца, не давам и късмета ми да иде там!
И бързо-бързо обърнал Марка с опашката към двореца…
Като видял, че Голчо не се шегува и за едната хубост ще отнесе драгоценния камък със себе си, царедворецът търтил след него. Настигнал го, хванал го за абичката, започнал да го придумва:
— Чувай, гольо, ще те пусна да се явиш пред султана, ако обещаеш да ми дадеш половината от онова, което ще получиш за камъка от господаря!… Скланяш ли?
Голчо спрял Марко. Сетне помислил, помислил, па склонил:
— Дадено! Ако господарят не ми даде нищо за камъка, ще ми остане поне славата, че Голчо от Голтупан е бил съдружник и със султанските хора!
Сетне — като се подсмихнал под мустак — сиромахът влязъл след началника на султанската стража в двореца…
Когато отишли при султана, оня седял на трона си така замислен и опуйчен, гаче ли току-що му били съобщили, че след един час ще умре. Но щом видял рубина в шепата на Голчо и разбрал защо беднякът е дошъл при него, тутакси скочил на крака и се провикнал:
— Човече, тебе те изпраща самото небе при мене!… Преди месец време бях на гости у съседния владетел и видях на короната му да блести камък също като твоя. Оттогава сън ме не лови от мъка, че друга корона е по-богата и по-хубава от моята… Думай сега — каква награда искаш, задето ми връщаш отново съня?
