Когато питката влязла в двора на самотните старци, те седели под разлистената лоза, разперила дългите си клони току пред входа на мъничката им къщичка. Баба Кротуша чупела отчаяно ръце и плачела, а дядо Горун почуквал сърдито с бастуна си по плочника пред вратата и гръмогласно ругаел.
Но щом зърнали, че питката се връща отново при тях, лицата на старите хора тозчас грейнали, сякаш самото слънце било влязло в двора им. — Ах, милата ми побягнала питка, ето я, че си иде! — плеснала радостно ръце баба Кротуша и припнала като млада да посрещне бегълката. — Ох, на баба питката, че къде скита досега, баби? Ние с дядото какво ли лошо не помислихме, че ти се е случило далече от нашия дом! … — Не я глези, бабо, ами слагай веднага софрата, че едва стоя на крака от глад! — подвикнал към тях престорено сърдито дядо Горун.
И след малко тримата се прибрали щастливи в къщи.
Там, щом я сложили на постланата е нова покривка софра, питката се огледала и мигом засияла от радост. О, колко весело, колко светло и хубаво било в целия дом на дядо Горун и баба Кротуша! Как можа да побегне от него, как можа да повярва на Чик-Чик и неговите сто братя, че мястото й не е тука!…
Сетне не се стърпяла и отново запяла, ала сега нова песничка:
— Ах, добре, че се завърнах в своя дом обратно! Колко хубаво е тука, колко е приятно!… Дядо Горун със лулата под мустак се смее, а пък бабата Кротуша тихо песен лее. Двамата във нови дрехи като млади тичат — колко мило ме поглеждат, колко ме обичат! …
А навън, в бухналата от зеленина круша, очаквайки трошички, в туй време чирикали до прегракване Чик-Чик и неговите сто бъбриви братя.
Дърварят и двата великана
Преди много, много години през тъмна дъжделива нощ, заедно с дъждовните капки, в землището на едно голямо село от два облака тупнали на земята два великана. Единият бил черен и суховат като угаснала главня, затуй хората от селото тутакси го нарекли Главнята. А кожата на другия лъщяла като кожата на зелена жаба, та всички начаса му лепнали прякора Жабока.
Веднага щом стъпили на крака, Главнята полетял към Жабока, като размахал яростно юмруци и закрещял, колкото му гърлото държало:
— Махай се от владенията ми, натрапнико, че додето ти очите виждат, всичко тука е мое! Оставено ми е в наследство от прабабата на моята прабаба!…
— Ще имащ да вземаш, глупако! — озъбил се насреща му Жабока, готов да приеме битката. — Преди прабабата на твоята прабаба да е видяла бял свят, прадядото на моя прадядо е господарувал из този край и е поръчал селото и землището му да остане за мене!
След туй двете чудовища се хванали за гушите и полето чак до зори ехтяло от грозната врява на страшната им крамола…
Оттогава — където и да се зърнели, където и да се срещнели — Главнята и Жабока начаса се сбивали.
Воювали с дни кой да владее изворите на селото.
Чупели ден след ден главите си за по-дебелите сенки в крайселските горички, за по-прохладните долчинки.
Бъхтели се до премала, защото не могли да си разделят стадата на овчарите, телците на говедарите, нивите и градините на сиромасите…
Хората виждали непрекъснатата вражда между двата великана, потривали доволно ръце и си шепнели един на други:
— Докато тези чудовища си чупят взаимно главите, няма защо да се оплакваме от тях, няма защо да треперим!…
Така минало много време.
Ала веднъж, като скитал из гората за съчки, беден дървар зърнал, че Главнята и Жабока седели кротко под сянката на една леска и нещо сладко-сладко си бърборели — нито повишавали глас, нито размахвали юмруци.
— Виж ги тези хубостници как изведнъж са се смирили като овчици. Дали не кроят нещо лошо за селото… — разтревожил се начаса дърварят. — Нали, когато силните се съберат на приказка, все чергата на слабите им е в устата!
След туй сиромахът пропълзял до великаните, потулил се зад дънера на едно дебело дърво, наострил уши и се заслушал в разговора на чудовищата.
— Лошо, много лошо правим ние с тебе, братко, че ден подир ден се бъхтем за тоя, дето духа; само на себе си вредим с тази вражда! — говорел Главнята.
— Прав си… — съгласил се веднага с него Жабока.
— Я се погледни каква сила силовита си: вековен дъб да духнеш, из корен ще го повалиш! Знаеш ме и мене какъв юначага съм: камък да стисна с ръка, от него вода ще потече… — продължил окуражен Главнята.
— Така си е, силнички сме! — кимнал пак кротичко с глава Жабока.
— Досещаш ли се тогава какво би станало, ако престанем да враждуваме помежду си и се побратимим?
— Ами няма да ходим все с пукнати глави…
— Не само това, брате! — извисил глас Главнята. — Като сме сговорни, ще се обявим за владетели на всички блага в този богат край; ще станем господари на изворите, реките, горите, пасищата, нивите, градините и пътищата, па ще накараме хората да ни плащат данъци!… Дойде ли, да речем, овчар да напои стадото си на някой извор, ние ще го спрем: „Стой, изворът е наш!“ Овчарят ще започне да се моли: „Не спирайте хайванчетата ми от водата, грехота е, оставете ги да се напият!“ А ние ще му отвърнем: „Може, ако ни дадеш по една овца на всеки десет овце от тия, дето ще пият!“ Оня ще се поопъне, ще похленчи, па като види дебелия край на криваците ни, ще се съгласи. Същото ще сторим и с нивите, и с пасищата, и с горите, и с пътища … Сиромасите пък, дето си нямат нито ниви, нито добитък, а само здрави ръце за работа, ще накараме робия да ни робуват, с жените и децата си слуги да ни бъдат, дворци за коричка хляб да ни градят, докато ние си живеем живота на чужд гръб!…
Думите на Главнята паднали като мед върху сърцето на Жабока. Очите му засвяткали радостно, започнал да се облизва сякаш вече се гощавал с чуждите агнета и телета, па избоботил:
— Чудесно си го намислил, брате — трябва час по-скоро да се побратимим, че господаруването май ще е славна работа!
— Е, щом си на един ум с мене, намини утре по здрач пак насам, за да се побратимим…
След тези думи двете чудовища за първи път се разделили като приятели. А дърварят — щом останал сам — тутакси поклатил загрижено глава:
— Лоша работа са намислили тия хубостници — господари да бъдат, данъци от хората да събират, сиромасите да заробят!… И ако се побратимят, каквито са силни и двамата, току-виж, че станало, както го рече Главнята. Затуй не трябва да се мая, а да правя каквото правя, но до утре отново да ги скарам, отново да си пукат един други главите!
Сетне сиромахът опънал чевръсто крака към селото.
Там събрал мъжете на мегдана, разказал им дума по дума всичко, което чул в гората от двете чудовища и накрая поръчал:
— От вас искам до утре заран да ми изплетете едно здраво-прездраво дълго въже, а другата работа ще оставите на мене, аз сам ще я свърша!…
Когато на другия ден мъжете от селото донесли рано-рано готовото въже, дърварят го преметнал на гърба си и — мечка страх, мене не! — тръгнал с него да търси из гората двете чудовища. Най-напред намерил Главнята пред леговището му. Застанал смирено пред него, поклонил му се три пъти до земята, па започнал да нарежда жално-милно:
— Господарю, голяма беда ме сполетя… Ти баща, ти майка, съжали се над мене, помогни на слабия, нищожния човечец, че едничък ти — най-могъщият, най-силният под небето! — можеш да ме отървеш от
