бедата!
Главнята се надул от гордост, кимнал важно:
— Говори, малкият, разкажи ми бедата си и кажи с какво искаш да ти помогна; тази нощ спах добре, сънувах хубави сънища и за твой късмет имам добро настроение, няма да ти откажа помощта си…
Дърварят раздрал и без туй дрипавата си риза, па викнал още по-жално, още по-милно:
— Ох, господарю, имам си аз, сиромахът, една-единствена кравичка, а тя взе, че за проклетия тая заран затъна хей в онуй тресавище!… Сам и цяла година да се мъча, пак не-бих могъл да я измъкна. Но ако ти — могъщият, всесилният! — благоволиш да вземеш в ръцете си това въже, за което е завързано добичето ми, работата ще се оправи завчас — само с пръст да помръднеш, кравичката ми начаса ще излети като перушина от тресавището, та ако ще да тежи и колкото слон!
— Добре, подай ми въжето, ще ти помогна да измъкнеш кравичката си, пък след туй за отплата ти ще ми поробуваш с децата и жената си една годинка, не повече… — съгласил се великодушно Главнята и протегнал десница да поеме дългото въже.
Дърварят, който само това чакал, веднага му подал единия край на въжето, сетне му поръчал да не прави нищо, преди да е чул от него сигнал за дърпане, и припнал пъргаво с другия край да търси Жабока. Намерил второто страшилище подпряно на един дъб, унесено в сладки мечти за близкия час, когато ще се побратимят с Главнята, ще си поделят хорските блага и ще имат безчет роби и робини…
— Господарю, ти, който само с едно кихане поваляш из корен вековните дървета; ти, който само с един пръст отместваш от пътя си канарите; ти, който можеш само с една ръка да помръднеш дори планина, ще бъдеш ли така великодушен да помогнеш сега на мене, бедния и слабия човечец? — започнал дърварят да нарежда с дълбоки поклони и пред Жабока.
— Кажи си болката… — отвърнал надуто поласканият великан, без дори да погледне просналия се в краката му човечец.
Тогава дърварят разказал и нему на един дъх измислената история със затъналата кравичка. След туй тикнал в ръцете му втория край на въжето, поръчал му да не дърпа, преди да е чул сигнала му, и с олекнало сърце запрашил към един близък хълм… Щом се изкачил на хълма, където го чакала цяла сюрия народ от селото, сиромахът се обърнал към посоката, дето били страшилищата, надул гърди и викнал, колкото му глас държал:
— Хеййййййййй, господарюююю, хайде дърпаййййй!…
Главнята и Жабока, които горели от нетърпение да покажат силата си на дърваря, утрешния им първи роб, начаса опънали с все сила въжето. То се изопнало като струна, ала нито Главнята, нито Жабока успели да издърпат нещо.
— Бреййй, че тежи проклетото му добиче!… — избоботил озадачен първен Главнята. — Уж нищо и никаква кравичка било, уж само кожа и кости било, а виж го как се опъва, сякаш е търкулната от баир скала… Но и скала да е, пак няма да ми се опре!
И като стиснал своя край на въжето така, че чак пръстите му пропукали, той го опънал с цялата сила на могъщите си ръчища. На другия край Жабока тутакси почувствувал страховития напън и с ужас си помислил:
„Майко мила, какво ли става с тази крава — дърпа ме, като че ли триста дяволи я теглят към пъклото! …“
Така — без да се виждат един други — борбата между Главнята и Жабока продължила дълго, дълго. И след всяко ново опъване, усилията на чудовищата ставали все по-упорити, все по-припрени. Най-сетне те успели да се издърпат един към друг дотолкова, че могли да се видят. Същия миг двамата онемели от изненада — гледали се, пулели се, а не могли да повярват на очите си. Уж се напъвали да издърпат кравичката на сиромаха от тресавището, а то…
— Аха, ето кой бил кравата, дето ми се опъва цялата заран! — изревал накрая пръв Жабока. — Побратим ме каниш да ти стана, сговор ме викаш да направим, братски целия край да си поделим, а си седнал да се продиграваш с мене… Но хей сега ще ти покажа, че със сила като мене шега не бива да си правиш!
— Ти какво, да не се мислиш нещо за по-силен от мене… Хайде да ти видя силиците, мушице такава! — избоботил на свой ред Главнята и начаса полетял със свити юмруци към Жабока.
И безконечната свада между двете чудовища пламнала отново — още по-яростна, още по- настървена…
В същото време от върха на близкия хълм се разнесъл буен смях. Смеели се тия, които глупавите великани искали робия да им робуват, с живота и имота им да се разпореждат. И от всички най-много се смеел доволният дървар.
Готованко и воденичарят
Живяла някога в едно село бедна женица. Имала си тя на света само един син, затуй го гледала като писано яйце. Съседите наричали синчето й Готованко, а майката го зовяла — Шекерчето на мама. Не давала тя на своето Шекерче работа да похване. Бдяла прашинка да не падне върху него. И момчето расло в бедния си дом като калугер в манастир — от бели зори до късна вечер се излежавало под дебелите сенки и чакало да се върне майка му от работа, за да го нахрани, та сетне пак да легне за нощен сън. Станало мъж като канара, а все тъй си я карало — всичко искало наготово да му дадат.
— Съседке, не е ли време момчето ти вече само да види как се изкарва хлябът? — взели съседите все по-често и по-често да подсещат майката.
— У-у-у, пък вие какви ги приказвате — нека си поживее детето! — отвръщала на всички трудолюбивата майка. — За работа никога не е късно, а докато съм жива, няма да оставя Шекерчето си гладно! …
Но не щеш ли, един ден майката легнала и вече не станала. Събрали се добрите съседи, подредили я, погребали я. И Готованко останал сам — нямало повече кой да се грижи за него, нямало кой да го храни.
Всички помислили, че сега вече той ще се сепне, ще заработи. Ала не станало така. Нали у дома все още се намирало това-онова за ядене — защо да се трепе без време с работа! И Готованко не помръднал пръста си, докато не излапал всичко де каквото имало в къщи и по двора за лапане. Едва когато в курника не останала нито една кокошка и в нощвите нито шепа брашно, Готованко се прозинал и рекъл с дълбока въздишка:
— Е-е-ех, няма що, трябва да се поразтъпча по света, за да науча как се изкарва хлябът, иначе лошо ме чака!
И както наумил, Готованко така направил.
Запретнал една ведра утрин крачоли и тръгнал, накъдето му очите видят. Вървял, колкото вървял, стигнал до една воденица. А пред нея седял воденичарят и сладко, сладко си похапвал, бяла погача с прясно сирене…
— Ето човек за мене! — зарадвал се Готованко, веднага щом зърнал воденичаря. — Той ще ме научи да си правя хляб като неговия… Едва ли ще да е трудна работа!
Отишъл при воденичаря.
— Какво те носи насам, момко? — посрещнал го оня.
— Тръгнал съм по света да се науча как се изкарва хлябът… — отвърнал Готованко и дума по дума му разправил неволята си, която го сполетяла, откакто умряла майка му; накрая се помолил. — Научи ме, човече, да си правя и аз хляб като твоя — бял, сладък!… Докато съм жив, ще ти остана благодарен за добрината!
— Бива, момко, защо да не те науча! — съгласил се веднага воденичарят, па начаса започнал да учи Шекерчето на мама как се стига от зърното до хляба: — Първо трябва да изореш земята…
— И веднага ли ще ям хляб? — светнали тутакси очите на изгладнелия момък, който не свалял поглед от бялата погача на воденичаря.
— Много бързащ — засмял се ситият човек. — След като изореш земята, трябва да засееш браздите…
— И готово — вече ще ям, нали? — грейнал отново Готованко.
— Почакай! Почакай!… Зърното ще преспи в земята цяла зима, напролет ще покълни, ще се извисят
