— Каква грешка? — попита Ференци.
— Грешка на езика — обясни Фройд. — Каза: „Америка ще ви отхвърли“, не
Фройд отново потъна в мълчание. Преминахме по целия „Бродуей“ чак до „Юниън скуейр“, след това по Четвърто авеню поехме към „Баури роуд“ през долната източна част. На минаване покрай затворените сергии на „Хестър стрийт маркет“ се наложи да намалим скоростта. Макар че беше почти единайсет часа, евреите от квартала се тълпяха на улицата с дългите си бради и странни дрехи, целите в черно от глава до пети. Вероятно им бе прекалено горещо, за да заспят в душните претъпкани жилищни блокове, в които живееха мнозина от имигрантите в този град. Евреите вървяха подръка по двама или се събираха в малки групи, като не спираха да ръкомахат и да обсъждат нещо на висок глас. Отвсякъде се чуваше звукът на разваления им нисък немски17, който наричаха „идиш“.
— Значи това е Новият свят — отбеляза Фройд от предната седалка без грам симпатия. — Защо им е било, по дяволите, да идват толкова далече само за да възпроизведат това, което са оставили зад гърба си?
Дръзнах да задам въпрос:
— Вие не сте ли религиозен, д-р Фройд?
Питането беше неуместно. Отначало реших, че не ме е чул. Ференци отговори вместо него:
— Зависи какво имаш предвид под религиозен. Ако например да си религиозен, означава да вярваш, че Бог е една огромна илюзия, вдъхновена от колективния едипов комплекс, Фройд е много религиозен.
В този миг Фройд за първи път фокусира върху мене всепроникващия си поглед, който бях зърнал на кея.
— Ще ти кажа какъв беше твоят мисловен процес до задаването на този въпрос — започна той. — Попитах защо евреите са дошли тук. На тебе ти хрумна да отговориш: „Заради религиозната свобода.“ Но после размисли, защото ти се стори прекалено очевидно. След това се сети, че ако аз, който също съм евреин, не осъзнавам, че са дошли тук заради религиозната свобода, вероятно религията не значи много за мене, че всъщност е толкова маловажна, че не успявам да видя колко значима е за тях. И оттам и въпросът ти. Прав ли съм?
— Напълно — отвърнах.
— Не се тревожи — намеси се Ференци. — Той постъпва така с всички.
— Така. Зададе ми конкретен въпрос — продължи Фройд. — Ще ти дам конкретен отговор. Аз съм най- големият неверник. Всяка невроза на даден субект се превръща в религия за него, а религията е универсалната невроза на човечеството. В това няма никакво съмнение: качествата, които приписваме на Бог, отразяват страховете и желанията, които изпитваме най-напред като бебета, а след това и като малки деца. Който не осъзнава това, не може да разбере по никакъв начин човешката психология. Ако такава религия търсиш, не съм аз човекът.
— Не си справедлив, Фройд — каза Ференци. — Янгър не каза, че търси религия.
— Момчето се интересува от идеите ми, сигурно знае на какво почиват. — Фройд ме погледна внимателно. Изведнъж хладината му изчезна и изражението му стана почти бащинско. — И тъй като е възможно и аз да съм се заинтригувал от неговите, му връщам въпроса: ти религиозен ли си, Янгър?
За свой срам не знаех как да отговоря.
— Баща ми беше.
— Отговаряш на друг въпрос, не на този, който ти зададоха — намеси се Ференци.
— Обаче аз го разбрах — отвърна Фройд. — Казва, че понеже баща му е бил вярващ, той е склонен да се съмнява в религията.
— Точно така — потвърдих.
— Но също така се чуди — добави Фройд — дали съмнение, което почива на подобен факт, е основателно съмнение. Което пък го прави и склонен да вярва.
Нямах думи. Ференци попита точно това, което ми дойде наум.
— Откъде знаеш това?
— Всичко следва — отвърна Фройд — от казаното от него предната вечер — че е започнал да се занимава с медицина, защото това е било желанието на баща му, а не неговото собствено. Освен това — добави, като дръпна самодоволно от пурата си — се чувствах по същия начин, когато бях млад.
С внушителната си мраморна фасада, гръцки фронтони и фантастично кубе, огряно от меката светлина на уличните лампи, Първи участък на „Олд слип“ приличаше повече на италиански дворец отколкото на полицейско управление. Преминахме през масивната дървена порта и се озовахме пред полукръгъл плот на височината на гърдите, зад който седеше униформен мъж. Електрическите крушки хвърляха жълтеникави отблясъци около него. Той се обади по някакво телефонно устройство и скоро бяхме посрещнати от кмета Макклелън, придружен от по-възрастен притеснен шкембест господин на име Хигинсън, който се оказа фамилният лекар на семейство Актън.
Макклелън се здрависа с всекиго от нас и се извини многословно на Фройд за причиненото ужасно неудобство.
— Янгър ми каза, че сте специалист и по история на Древния Рим. Ще ви подаря книгата си за Венеция. А сега трябва да ви заведа горе. Г-ца Актън е в много окаяно състояние.
Кметът ни поведе по мраморното стълбище. Д-р Хигинсън ни разказа подробно за предприетите от него мерки. Никоя от тях, както ни се стори, не можеше да навреди, така че в това отношение имахме късмет. Влязохме в просторен кабинет, мебелиран в класически стил с кожени столове, много месинг и внушително бюро. Зад бюрото бе настанено момиче, което изглеждаше доста дребно до него. Момичето бе увито в леко одеяло. От двете му страни стърчаха полицаи.
Макклелън беше прав: тя бе в окаяно състояние. Бе плакала много; лицето й бе ужасно зачервено и подуто. Дългата й руса коса бе в безпорядък. Вдигна към нас най-големите и тъжни очи, които някога бях виждал, пълни със сълзи и недоверие.
— Опитахме всичко възможно — заяви Макклелън. — Тя успя да ни разкаже писмено всичко случило се преди и след. Но що се отнася до самия, хм… инцидент — за него не помни нищо.
До момичето се виждаха листове хартия и писалка.
Кметът ни представи. Момичето се казваше Нора. Обясни, че сме специални лекари, които се надявал да успеят да й помогнат да си възвърне гласа и паметта. Говореше й като на седемгодишно дете, вероятно бъркаше проблемите й с говора с трудности с разбирането, макар че по очите й веднага се познаваше, че няма никакви проблеми с последното. Както можеше да се предположи, влизането на още трима непознати мъже я разтревожи. От очите й бликнаха сълзи, но тя успя да ги сдържи. Написа ни извинение, сякаш тя бе виновна, че е получила амнезия.
— Моля, господа, заповядайте — каза Макклелън.
Най-напред Фройд поиска да се увери, че няма физиологическа причина за възникналите симптоми.
— Г-це Актън — каза той, — бих искал да съм сигурен, че не сте ударена по главата. Бихте ли ми позволили? — Момичето кимна. След като я прегледа обстойно, Фройд заключи: — Няма черепна травма.
— Онемяването й може да е предизвикано и от нараняване на ларинкса — отбелязах аз.
Фройд кимна и ме покани с жест да я прегледам сам.
Приближих се към г-ца Актън и се почувствах необяснимо неспокоен. Не можех да определя източника на безпокойството си; вероятно се боях, че ще се представя като неопитен лекар пред Фройд, а бях извършвал къде по-сложни прегледи — и то пред професорите си в „Харвард“, без ни най-малко смущение. Обясних на г-ца Актън, че е важно да установим дали няма нараняване, което да не й позволява да говори. Помолих я да хване дланта ми и да я постави на шията си по начин, който й причинява възможно най-малко неудобство. Протегнах ръка с два изпънати пръста. Тя неохотно я придърпа към шията си и постави пръстите ми върху ямката в долната част на шията. Помолих я да вдигне глава. Тя се подчини и когато плъзнах пръсти нагоре към ларинкса й, забелязах, въпреки синините, че шията и челюстта й имат меки и красиви очертания, като изсечени от мрамор от самия Бернини. Докато притисках различни точки, тя примигваше, но без да се отдръпва.
— Няма следи от травма на ларинкса — докладвах.
