Янгър ще извърши психоанализата. Стига, разбира се — добави той, обръщайки се към г-ца Актън, — пациентката ни да е съгласна с намеренията ни.
Втора част
6
Във вторник сутринта детектив Литълмор забеляза, че хлътналите бузи на патоанатома Хугел са по- изпити от обикновено. Торбичките под очите му бяха заживели свой живот, а тъмните кръгове около тях вече имаха нюанси. На Литълмор му се стори, че това, което бе открил, щеше да съживи патоанатома.
— И така, г-н Хугел — каза детективът, — ходих пак до „Балморал“. Чуйте какво научих там.
— Говори ли с камериерката? — попита веднага Хугел.
— Вече не работи там — отвърна детективът. — Уволнена е.
— Знаех си! — възкликна патоанатомът. — Разбра ли къде живее?
— О, намерих я и още как! Но чуйте първо това: отидох пак в спалнята на г-ца Ривърфорд, за да видя пак онзи механизъм на тавана — нали се сещате, на който според вас е била овесена. Оказахте се прав, имаше влакна от въже по него.
— Добре. Вярвам, че си ги изолирал, нали? — каза Хугел.
— Аха, взех ги. Както и целия механизъм — отвърна Литълмор, предизвиквайки на лицето на патоанатома неприятно изражение, издаващо лошо предчувствие. Детективът продължи: — Не ми се стори много здраво закрепен, затова се качих на леглото и го разклатих и той веднага излезе.
— Значи таванът не ти се е сторил много стабилен — каза патоанатомът, — затова си го разклатил и разбил. Отлична работа, детектив.
— Благодаря, г-н Хугел.
— Следващия път можеш направо да разрушиш цялата стая. Унищожи ли някое друго веществено доказателство?
— Не — отвърна, без да се замисля Литълмор. — Просто не разбирам как се изкърти толкова лесно. Как е могъл да я издържи?
— Ами очевидно я е издържал.
— Има още нещо, г-н Хугел, доста важно. Даже две неща. — Литълмор разказа за непознатия, който си тръгнал от „Балморал“ около полунощ в неделя с чанта в ръка. — Какво ще кажете за това, г-н Хугел? — попита гордо детективът. — Може той да го е извършил, нали?
— Сигурни ли са, че не живее там?
— Напълно. Никога преди това не са го виждали.
— И е носил чанта, казваш? — попита Хугел. — В коя ръка.
— Кларк не знаеше.
— Ти пита ли го?
— Естествено — каза Литълмор. — Трябваше да проверя дали е десничар.
Хугел изпръхтя мрачно.
— Значи не е нашият човек.
— Защо?
— Защото нашият човек има посивяваща коса и живее в сградата. — Патоанатомът се оживи. — Знаем, че г-ца Ривърфорд не е имала редовни посетители. Знаем също така, че в неделя вечер никой външен човек не е ходил при нея. Как тогава убиецът е влязъл в апартамента й? Вратата не е разбита. Има само една възможност. Почукал е, тя му е отворила. А дали момиче, което живее само, би отворило на когото и да е? Вечер? На непознат? Много се съмнявам. Но би отворило на съсед, някой, който живее в сградата, някой, когото очаква, може би някой, на когото и преди това е отваряла.
— Човекът, който събира и доставя прането? — предположи Литълмор…
Патоанатомът се взря в него.
— Това е второто нещо, което исках да ви кажа, г-н Хугел. Чуйте. Слязох в мазето на „Балморал“ и видях един китаец да оставя кални следи — червени кални следи. Взех проба. Калта е същата като тази, която открих в спалнята на г-ца Ривърфорд. Сигурен съм. Може той да е убиецът.
— Китаец — повтори патоанатомът.
— Опитах се да го хвана, но ми се изплъзна. Работи в пералнята. Може би той е занесъл прането в апартамента на г-ца Ривърфорд в неделя вечер. Тя му отваря вратата и той я убива. След това се връща в пералното помещение и никой нищо не разбира.
— Литълмор — каза патоанатомът и въздъхна дълбоко, — убиецът не е китаец, който работи в пералнята. Той е богаташ. В това сме сигурни.
— Не, г-н Хугел, вие така решихте, защото я е душил със скъпа копринена вратовръзка, но който работи в пералнята, по цял ден пере такива вратовръзки. Възможно е китаецът да е откраднал една и да е убил с нея г-ца Ривърфорд.
— И с какъв мотив? — попита патоанатомът.
— Не знам. Може да му харесва да убива млади момичета, като онзи от Чикаго. Освен това г-ца Ривърфорд е от Чикаго. Не мислите ли…
— Не, детектив, не мисля. Нито вярвам, че китаецът има нещо общо с убийството на г-ца Ривърфорд.
— Но калта…
— Забрави за калта.
— Но китаецът избяга, когато…
— Никакъв китаец! Не ме ли чу, Литълмор! Никакъв китаец не се вписва по никакъв начин в схемата на това убийство. Убиецът е поне метър и осемдесет. Бял е: космите, които намерих по тялото й, са на бял човек. Камериерката — в нея е ключът към загадката. Тя какво ти каза?
Отидох на закуска. Имах петнайсет минути до сеанса с г-ца Актън. Фройд също тъкмо сядаше. Брил и Ференци вече бяха на масата. Пред Брил имаше три празни чинии и вече работеше по четвърта. Предния ден му бях казал, че университетът „Кларк“ ще плати закуската му. Очевидно наваксваше пропуснатото.
— Ето това е Америка — каза той на Фройд. — Започва се с печени овесени ядки със захар и сметана, след това горещо агнешко краче с пържени картофи, купа бухти с прясно масло и накрая кейк от черно елдово брашно с върмонтски кленов сироп. Аз съм в рая.
— А аз не — отвърна Фройд.
Очевидно имаше храносмилателни проблеми. Каза, че нашата храна му била прекалено тежка.
— На мене също — оплака се Ференци, пред когото имаше само чаша чай, и добави мрачно: — Май е от майонезената салата.
— Къде е Юнг? — попита Фройд.
— Нямам представа — отвърна Брил. — Но знам къде е бил в неделя вечер.
— В неделя вечер? В неделя вечер си легна — каза Фройд.
— О, не, не е било така — отговори Брил с тон, който според него би трябвало да е тайнствен. — Знам и с кого е бил. Ето, ще ви покажа. Вижте това.
Брил извади изпод стола си дебела купчина книжа, хванати с ластик, някъде към триста страници. На най-горната пишеше „Избрани записки по хистерия и други неврози“ от Зигмунд Фройд, превод и предговор от Е. А. Брил.
— Първата ти книга на английски — каза Брил и блеснал от гордост, каквато никога не бях виждал да показва преди, предаде ръкописа на Фройд. — Ще предизвика сензация, ще видиш.
— Много се радвам, Ейбрахам — каза Фройд и му върна ръкописа. — Наистина се радвам. Но ти ни разказваше за Юнг.
Лицето на Брил се помрачи. Стана от мястото си, вирна брадичка и заяви високопарно:
— Значи така се отнасяш към работата на живота ми, която ми отне дванайсет месеца. Някои сънища и мечти не бива да се тълкуват, а да се действа по тях. Сбогом.
