настъпила пред старата „Астор плейс опера хауз“ в Манхатън на 7 май 1849 година, когато там се събрали петнайсет хиляди враждебно настроени зрители, решени да провалят представление на Макреди. Неопитният нюйоркски кмет, който встъпил в длъжност само два месеца по-рано, повикал полиция и дал заповед да се стреля по тълпата. В онази вечер загинали двайсет-трийсет души.
И всичко нахалост, би казал баща ми: за Хамлет. Но винаги така се получава. На хората им пука най- много за най-нереалните неща. За мене медицината олицетворяваше действителността. Нищо, което вършех, преди да започна да следвам медицина, вече не ми изглеждаше истинско, а само игра. Затова бащите трябва да умрат — за да направят света реално място, където да живеят синовете им.
Същото е и с трансфера: пациентът развива към лекаря привързаност от най-интензивен емоционален характер. Пациентките плачат за терапевтите си, често им се предлагат, готови са да умрат за тях. Но всичко това е фикция, химера. В действителност чувствата им нямат нищо общо с лекаря, върху чиято персона проектират най-бурните си и смущаващи стремежи, които би трябвало в нормално състояние да насочат в друга посока. Най-грубата грешка, която може да допусне един психоаналитик, е да приеме тези сурогатни чувства, независимо дали става въпрос за съблазняване или омраза, за истински. Така убеждавах сам себе си, докато вървях по коридора към стаята на г-ца Актън.
7
Възрастната г-жа Бигс ме въведе в стаята на г-ца Актън и извика:
— Младият доктор е тук!
Момичето беше приседнало върху подгънатия си крак на канапето до прозореца и четеше нещо, което приличаше на учебник по математика. Вдигна поглед, но не ме поздрави, което бе разбираемо, тъй като не можеше да говори. От тавана висеше полилей, приличните на капки кристални висулки леко потрепваха, вероятно от вибрациите на влаковете в метрото точно под нас.
Г-ца Актън беше семпло облечена в бяла рокля, обточена със синьо. Не носеше бижута. Около шията й, точно над деликатните ключици, имаше шалче в небесен цвят. Като се имаше предвид лятната жега, само едно обяснение за шала ми идваше наум: синините по врата й все още не бяха избледнели и тя искаше да ги скрие.
Изглеждаше толкова по-различно от предната вечер, че можеше и да не я позная. Дългата й коса, която не много отдавна висеше в безпорядък, сега бе идеално пригладена и блестяща, събрана в дълга конска опашка. Ако вчера трепереше неконтролируемо, днес бе въплъщение на грацията, с високо вдигната брадичка над дългата шия. Само устните й бяха леко подути там, където беше удряна.
Извадих няколко тетрадки, куп писалки и бурканче с мастило от черната си чанта. Не бяха за мене, а за г-ца Актън, която засега можеше да общува само чрез писане. По съвет на Фройд никога не си водех записки по време на психоаналитичните сеанси, а описвах разговора по памет веднага след това.
— Добро утро, г-це Актън — казах. — Това е за вас.
— Благодаря. Кое по-точно да използвам?
— Което и да е… — започнах, преди да осъзная очевидното. — Вие говорите.
— Г-жо Бигс — повика тя, — бихте ли налели на доктора чай?
Отказах. Към неудобството, което изпитах от собствената си изненада, сега се прибави и осъзнаването на факта, че съм лекар, способен да се дразни, че пациентът му се подобрява без негова намеса.
— И паметта си ли възвърнахте? — попитах.
— Не. Но вашият приятел, възрастният лекар, ме увери, че ще я възстановя спонтанно, нали?
— Д-р Фройд смята, че е възможно да си възвърнете говора спонтанно, г-це Актън, а не паметта. — Странно, че го казах, защото изобщо не бях сигурен, че е така.
— Мразя Шекспир — отвърна тя.
Гледаше ме в очите и разбрах какво бе предизвикало тази неадекватна реплика. Сред тетрадките, които й предложих, се подаваше томчето ми с „Хамлет“. Прибрах го обратно в чантата. Изкушавах се да я попитам защо мрази Шекспир, но прецених, че не бива да го правя.
— Да започваме лечението, г-це Актън.
Въздъхна като пациент, на когото му е писнало от лекари, извърна се с гръб към мене и погледна през прозореца. Очевидно момичето си мислеше, че ще я преслушвам или поне ще прегледам раните й. Обясних й, че само ще си говорим.
Тя размени скептичен поглед с г-жа Бигс.
— Що за лечение е това?
— Нарича се психоанализа. Просто е. Трябва да помоля прислужницата ви да ни извини. След това вие ще бъдете така любезна да полегнете, г-це Актън, и аз ще ви задавам въпроси. Моля ви да не се притеснявате, ако това, което ви хрумне, ви се стори неподходящо, неадекватно и дори нелюбезно. Просто ми казвайте първото, което ви идва наум, каквото и да е то.
Тя примигна.
— Шегувате се.
— Никак даже. — Отне ми няколко минути да се преборя с колебанието й и още няколко да изслушам оплакванията на прислужницата, че никога не била чувала за подобно нещо, но най-накрая г-жа Бигс беше убедена да излезе, а г-ца Актън — да се отпусне на кушетката. Оправи шала си, придърпа полата си, но въпреки това, изглежда, й беше неудобно, което и се очакваше. Попитах я дали я притесняват синините на гърба, но тя отрече. Настаних се на стол извън полезрението й и започнах:
— Можете ли да ми кажете какво сънувахте снощи?
— Моля?
— Сигурен съм, че ме чухте, г-це Актън.
— Не виждам какво общо имат сънищата ми.
— Сънищата ни — обясних — са съставени от фрагменти от преживяванията ни през деня. Ако си спомните каквото и да било от сънуваното, това може да ни помогне да възстановим паметта ви.
— Ами ако не искам? — попита тя.
— Сънували сте нещо, което не искате да разкажете?
— Не съм казала това — отвърна. — Ами ако не искам да си спомням? Всички предполагате, че бих искала да си спомня.
— Аз предполагам точно това, че не искате да си спомняте. Ако искахте, щяхте да си спомните.
— Какво би трябвало да означава това? — Надигна се тя и ме изгледа с неприкрита враждебност. По принцип новите ми познати ме харесват, но тук имахме изключение. — Мислите, че се преструвам ли?
— Не че се преструвате, г-це Актън. Понякога не искаме са си спомняме някои събития, защото те са прекалено болезнени за нас. Затова ги потискаме, особено ако са от детството.
— Аз не съм дете.
— Нямах това предвид — отвърнах. — Исках да кажа, че може би имате стари спомени отпреди години, които държите далеч от съзнанието си.
— Какви ги приказвате? Бях нападната вчера, не преди години.
— Да, и затова ви питам за сънищата ви от снощи.
Тя ме погледна подозрително, но след известно време успях отново да я придумам да легне. Заби поглед в тавана и каза:
— Карате ли и другите си пациентки да описват сънищата си, докторе?
— Да.
— Сигурно ви е доста забавно — отбеляза. — Ами ако сънищата им са скучни? Дали не си измислят по- интересни?
— Моля ви да не се тревожите за това.
— За кое?
— Че сънищата ви са скучни — отговорих.
— Нищо не сънувах. Сигурно обожавате Офелия.
— Моля?
— Заради покорството й. Всички героини на Шекспир са глупачки, но Офелия е най-голямата.
Това ме свари неподготвен. Винаги се бях възхищавал на Офелия. Всъщност струваше ми се, че всичко,
