което знаех за жените, бях научил от Шекспир. Г-ца Актън очевидно се опитваше да смени темата и макар това понякога да идваше изневиделица на психоаналитика, беше много полезно за него да си играе с тези отклонения, тъй като често отвеждаха до сърцевината на проблема.
— И какво имате против Офелия? — попитах.
— Самоубива се заради смъртта на баща си — нейния глупав и безполезен баща. Бихте ли се самоубили, ако баща ви почине?
— Баща ми наистина почина.
Дланта й се стрелна към устните.
— Простете ми.
— И това наистина почти ме уби — добавих. — Не виждам нищо необичайно…
Тя се усмихна.
— Когато си мислите за събитията от вчера, г-це Актън, кое е първото, което ви хрумва?
— Нищо не ми хрумва — каза тя. — Доколкото знам, това е да имаш амнезия.
Съпротивата на момичето не ме учудваше. Единственият съвет, който Фройд ми даде, беше да не се отказвам лесно. — При хистеричната амнезия някои дълбоко потискани и отдавна забравени случки от миналото на пациента биваха съживявани от по-скорошни събития, от дразнения върху съзнанието, които също се бореха с всички сили да останат извън позволените спомени. Психоанализата застава на страната на паметта срещу силите на потискането; затова провокира незабавна, а понякога и много силна враждебност.
— Човешкото съзнание никога не остава празно — казах. — Какво има във вашето в този миг?
— Точно сега?
— Да. Не се замисляйте, просто говорете.
— Добре. Баща ви не е починал от естествена смърт. Самоубил се е.
Настъпи кратка тишина.
— Защо мислите така?
— Клара Бануел ми каза.
— Кой?
— Съпругата на Джордж Бануел. Познавате ли г-н Бануел?
— Не.
— Той е приятел на баща ми. Миналата година Клара ме заведе на конни надбягвания. Видяхме ви там. Снощи не бяхте ли на бала на г-жа Фиш?
Признах си.
— Чудите се дали семейството ми е било поканено — продължи тя, — но се колебаете да попитате, защото се боите, че не е било.
— Не, г-це Актън. Чудех се откъде г-жа Бануел знае за обстоятелствата около смъртта на баща ми.
— Неудобно ли ви е, че хората знаят?
— Опитвате се да ме накарате да се чувствам неудобно ли?
— Клара каза, че всички момичета намират за очарователно, че баща ви се е самоубил. Смятат, че това ви одухотворява. Отговорът е, че бяхме поканени, но при никакви обстоятелства не бих стъпила на някой от вашите балове.
— Нима?
— Да, точно така. Гади ми се от тях.
— Защо?
— Защото са толкова… толкова досадни.
— Толкова досадни, че да ви се гади?
— Знаете ли какво са заставени да вършат дебютантките, докторе? Първо, заедно с майките си да посетят всички семейни приятели, което прави сигурно сто визити. Съмнявам се, че можете да си представите колко мъчително е това. Навсякъде и без изключение жените говорят само за това колко пораснала изглеждате, което може да значи само едно нещо, и то доста противно. Когато настъпи великият ден, ви излагат като говореща маймуна и сезонът на светските клюки започва. След това ви принуждават да понасяте танците, по време на които всеки мъж си мисли, че има право да ви ухажва, без значение кой е, на колко години е и колко му е лош дъхът. А аз дори не стигнах до танците. Този месец влизам в колеж и никога няма да се появя като дебютантка.
Реших да не отговарям на тази тирада, която като цяло си беше доста убедителна. Вместо това продължих:
— Кажете ми какво се случва, когато се опитате да си спомните?
— Как така „какво се случва“?
— Искам да ми опишете образа или чувството, които ви връхлитат, когато се опитате да си спомните случилото се вчера.
Тя пое дълбоко дъх.
— На мястото на спомена има мрак. Не знам по какъв друг начин да го опиша.
— Вие в този мрак ли сте?
— Дали съм там? — гласът й притихна. — Така ми се струва.
— Има ли нещо друго там?
— Някакво присъствие. — Потрепери. — Мъж.
— Какви мисли предизвиква у вас този мъж?
— Не знам. Кара сърцето ми да бие бързо.
— Сякаш се страхувате от нещо?
Тя преглътна.
— Страх? Нека помисля. Бях нападната в собствения си дом. Нападателят ми не е заловен. Дори не знаят кой е. Смятат, че все още наблюдава къщата ми и възнамерява да ме убие, ако се върна там. И вие ми задавате проницателния въпрос дали се страхувам от нещо?
Би трябвало да проявя повече съчувствие, но реших да пусна една от стрелите си.
— Не за първи път губите говора си, г-це Актън.
Тя се намръщи. По непонятни причини погледът ми се спря на изящните меки извивки на брадичката и профила й.
— Кой ви каза?
— Г-жа Бигс го е казала вчера на полицаите.
— Това стана преди три години — отвърна тя и леко се изчерви. — Няма никаква връзка.
— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.
— Аз ли няма от какво да се срамувам?
Усетих как наблегна на „аз“, но не можах да разгадая защо.
— Ние не носим отговорност за чувствата си — отвърнах. — Затова няма чувство, което да може да ни засрами.
— Това е най-непроницателната забележка, която съм чувала в живота си.
— Нима? — отвърнах. — Ами когато ви попитах дали се страхувате от нещо?
— Разбира се, че чувствата могат да ни засрамват. Случва се непрекъснато.
— Срамувате ли се от нещо, което се е случило първия път, когато сте загубили говора си?
— Нямате представа какво се случи — каза тя.
Не звучеше така, но изведнъж ми се стори много уязвима.
— Точно затова ви питам.
— Ами няма да ви кажа — отговори тя и стана от кушетката. — Това не е медицина. Това е… завиране на носа в чужд живот. — И извика високо: — Г-жо Бигс? Г-жо Бигс, там ли сте? — Вратата рязко се отвори и г-жа Бигс се втурна в стаята. Без съмнение през цялото време е стояла в коридора с ухо, прилепено към ключалката. — Д-р Янгър — обърна се г-ца Актън към мене, — излизам да си купя някои неща, тъй като, изглежда, никой не знае колко ще остана тук. Сигурна съм, че ще намерите вратата.
Кметът накара патоанатома Хугел да го чака цял час в приемната. Хугел, който при спокойни обстоятелства си беше нетърпелив, сега изглеждаше направо разярен.
