Тълкуване на убийството

— На американците просто им липсва литература — каза, — а не култура.

Според мене Юнг смяташе това за комплимент. Но за да му покажа, че американците не са напълно неграмотни, му разказах историята за сражението пред „Астор плейс“ в името на Шекспир.

— Значи американците искат мускулест Хамлет по свой образ и подобие — отбеляза Юнг и поклати глава. — Историята ти потвърждава моята теза. Един мъжествен Хамлет е оксиморон. Както казваше прадядо ми, Хамлет олицетворява женското начало: интелектуалеца, насочената навътре душа, достатъчно чувствителна, за да живее в духовния свят, но недостатъчно силна, за да понесе бремето, което той й налага. Най-голямото предизвикателство е да се справиш и с двете: да чуваш гласовете на другата реалност, но да живееш в тази и да бъдеш човек на действието.

Озадачих се от „гласовете“, които спомена Юнг — вероятно имаше предвид подсъзнанието? Но се зарадвах, че има мнение за Хамлет.

— Описвате Хамлет точно като Гьоте — казах. — Това е обяснението на Гьоте за неспособността на Хамлет да предприеме някакво действие.

— Уточних, мисля, че това е теза на прадядо ми — отвърна Юнг и отпи от кафето си.

За миг се замислих.

— Гьоте е ваш прадядо?

— От всички поети Фройд цени най-много Гьоте — започна Юнг. — За разлика от него, Джоунс го нарича стихоплетец. Можеш ли да си представиш? Това само англичанин може да го каже. Не разбирам какво намира Фройд в него. — Юнг очевидно имаше предвид Ърнст Джоунс, британски последовател на Фройд, който в момента живееше в Канада и трябваше да се присъедини към нас на следващия ден. Тъкмо реших, че Юнг избягва да отговори на въпроса ми, когато добави: — Да, аз съм Карл Густав Юнг Трети. Първият, дядо ми, е син на Гьоте. Това е добре известно. И обвиненията в убийство са, разбира се, абсурдни.

— Не знаех, че Гьоте е бил обвинен в убийство.

— Гьоте със сигурност не — отвърна възмутен Юнг, — а дядо ми. Очевидно много приличам на него. Арестуваха го за убийство, но това беше само претекст. Написа роман, „Заподозреният“ — доста добър впрочем, в който се разказва за убийство. Героят е обвинен в убийството, но всъщност е невинен. Всичко това се случи преди фон Хумболд да вземе дядо ми под крилото си. Знаеш ли, Янгър, почти ми се ще вашият университет да не беше оказал еднаква чест на Фройд и на мене. Той е много чувствителен по тези въпроси.

Не знаех как да реагирам на този внезапен поврат в разговора. Университетът „Кларк“ не бе оказал еднаква чест на Фройд и Юнг. Както всички знаеха, Фройд беше основно действащо лице в честванията на „Кларк“, главен оратор, поканен за пет пълни лекции, а Юнг беше заместил в последния момент отказал се участник в един от семинарите.

Но Юнг не дочака отговора ми.

— Разбрах, че вчера си питал Фройд дали е вярващ. Проницателен въпрос, Янгър. — И това ме изненада: Юнг никога преди не бе показвал положително отношение към каквото и да е казано от мене. — Не се и съмнявам, че е отрекъл. Човек, посветил целия си живот на изследване на патологичното, скритото и първичното, може да изгуби от поглед чистотата, възвишеността, духа. Аз обаче не вярвам, че душата е функция на плътта. А вие?

— Не съм сигурен, д-р Юнг.

— Но идеята не ви привлича. Не ви идва отвътре да повярвате в нея. А за тях е така.

Наложи се да го попитам кои „тях“ има предвид.

— Всички тях — отвърна Юнг. — Брил, Ференци, Адлер, Ейбрахам, Стекел — цялата компания. Той се обгражда с такъв вид хора. Те искат да разкъсат на парчета всичко възвишено, да го принизят до гениталиите и екскрементите. Душата не може да бъде ограничена само в тялото. Дори Айнщайн, който също е един от тях, не вярва, че можем да пренебрегнем Бог.

— Алберт Айнщайн?

— Той често вечеря у дома — отвърна Юнг. — Има същата склонност да принизява нещата. Би свел цялата вселена до математически правила. Очевидно това е някаква особеност на еврейския ум. На еврейските мъже по-точно. А жените еврейки са просто агресивни. Съпругата на Брил е типична тяхна представителка. Интелигентна, нелишена от чар, но много агресивна.

— Според мен Роуз не е еврейка, д-р Юнг — казах.

— Роуз Брил? — засмя се Юнг. — Жена с такова име може да бъде само от една религия.

Не отговорих. Юнг очевидно бе забравил, че фамилията на Роуз невинаги е била Брил.

— Арийците са мистична раса — продължи Юнг. — Те не се опитват да принизят всичко до нивото на човешкото. Тук, в Америка, имате същата склонност да профанизирате, но тя е малко по-различна. Всичко тук е направено като за деца — толкова просто, че и невръстните да го разберат: знаци, реклами, какво ли не. Дори походката ви е детинска: размахвате ръце и тъй нататък. Предполагам, че това е резултат от съжителството ви с негрите. Те са добродушна раса и са много религиозни, но са изключително простодушни. Оказват ви огромно влияние; забелязах, че южняците говорят с негърски акцент. Това обяснява и матриархата в обществото ви. Жената е без съмнение доминиращата фигура в Америка. Вашите мъже са овце, а жените ви се държат като хищни вълчици.

Никак не ми харесваше цветът, който изби на лицето на Юнг. Отначало реших, че е знак за подобрение на състоянието му, но сега ми се стори прекалено зачервен. Притесни ме и ходът на мисълта му, и то по няколко причини. Говореше несвързано, логиката му беше странна, а заключенията му — тревожни. На всичкото отгоре ми хрумна, че за човек, пристигнал преди два дни в страната, Юнг е забележително информиран какво става в Америка, особено относно американките. Смених темата, като му казах, че току- що съм приключил първия си сеанс с г-ца Актън.

Тонът на Юнг стана хладен.

— Какво?

— Наела е стая при нас.

— Анализираш момичето тук, в хотела?

— Да, д-р Юнг.

— Ясно. — Пожела ми успех, но не много убедително, след това стана и понечи да си тръгне.

Помолих го да предаде поздравите ми на д-р Онуф. За миг ме погледна така, сякаш бях казал нещо неприлично. След това отвърна, че с удоволствие ще го направи.

8

На източния бряг на река Хъдзън, на 90 километра северно от Ню Йорк се издигаше масивна разлята сграда от червени тухли във викториански стил с шест крила, малки прозорци и централна кула, построена през XIX век. Това беше Матуанската държавна болница за опасни душевноболни.

Матуанската лудница беше относително слабо охранявана. В края на краищата 550-е настанени там болни не бяха престъпници, а просто престъпно луди. Мнозина не бяха изобщо обвинявани в престъпление, други, бяха оправдани.

Научното познание за душевните разстройства през 1909 година все още не беше прецизно. За десет процента от лежащите в Матуан се мислеше, че са се побъркали в резултат на мастурбация. Повечето от останалите бяха диагностицирани с наследствени страдания. За значителен брой пациенти обаче лекарите на болницата се затрудняваха да кажат от какво са полудели и дали изобщо са луди.

Буйните и опасните бяха натъпкани в пренаселени стаи с облицовани стени и прозорци с решетки. Останалите живееха почти без надзор. Не се прилагаха никакви медикаменти, нямаше и „въздействие чрез разговори“. Основополагащата идея в Матуан беше менталната хигиена. Затова лечението се състоеше от ранно ставане, последвано от леки, но времеемки занимания (най-вече садене и отглеждане на зеленчуци в стопанството на болницата, разположено върху хиляда акра), молитва в неделя, блудкава вечеря в столовата точно в пет, игри на дама и други спокойни забавления за вечерта и ранно лягане.

Пациентът от стая 3121 прекарваше дните си по различен начин. Той обитаваше и стаите от 3122 до 3124. Не спеше на нар като останалите, а на двойно легло и се излежаваше до късно. Не четеше книги, но получаваше по пощата няколко нюйоркски всекидневника и всички седмични списания, които преглеждаше,