— Това е умишлено препятстване на правосъдието — извика той, когато най-накрая го въведоха в кабинета на Макклелън. — Настоявам за разследване.

Джордж Бринтън Макклелън Младши — син на прочутия генерал от Гражданската война — беше най- интелигентният и най-напредничавият човек, който някога бе ставал кмет на Ню Йорк. През 1909 година само шепа американци бяха признати за капацитети по италианска история; Макклелън беше един от тях. На четиридесет и три години вече имаше опит като редактор на вестник, юрист, писател, конгресмен, преподавател по европейска история в университета „Принстън“, почетен член на Американското общество на архитектите и кмет на най-големия град в страната. Когато през 1908 година общинарите приеха наредба, с която се забраняваше на жените в Ню Йорк да пушат на публични места, Макклелън й наложи вето.

Но кметската власт вече му се изплъзваше. Следващите избори бяха след по-малко от девет седмици и въпреки че кандидатите все още не бяха официално обявени, Макклелън не бе получил предложение за номинация от нито една голяма партия или коалиция. Бе направил две политически грешки, които можеха да се окажат фатални. Първата беше, че на изборите през 1905 година победи на косъм Уилям Рандолф Хърст20, който след загубата не спираше да пълни вестниците си със статии за безсрамната корумпираност на Макклелън. Втората беше разривът с Тамани хол21, които пък го мразеха заради неговата неподкупност. Тамани хол беше начело на Демократическата партия в Ню Йорк, а демократите управляваха града. Беше изгодна сделка: през годините, в които Тамани водеше парада, градът олекна с поне 500 милиона долара. Макклелън първоначално бе номиниран от тях, но след като спечели изборите, отказа да се подчини на наглите искания на патроните си. Изгони служителите, които се бяха превърнали в символ на корупцията, и повдигна обвинения срещу много други. Надяваше се да измъкне контрола над партията от ръцете на Тамани, но все още не бе успял.

Върху кметското бюро от орехово дърво до днешните броеве на петнайсетте най-големи градски вестника имаше купчина скици. На тях бе изобразен огромен двуетажен висящ мост, закачен за две гигантски, но впечатляващо тънки кули. На горния етаж бяха нарисувани трамваи, а на долния — шест платна за файтони, автомобили и влакове.

— Знаеш ли, Хугел — каза кметът, — че си петият човек за днес, който иска някакво разследване?

— Къде е трупът? — отвърна му с въпрос Хугел. — Да не би да се е изправил и да си е тръгнал на собствен ход?

— Виж това — отговори му кметът и хвърли поглед към чертежите. — Това е Манхатънският мост. Струва трийсет милиона. Ще го открия тази година, ако ще да е последното нещо, което ще направя като кмет. Арката от страната на Ню Йорк е точно копие на портата Сен Дьони в Париж, само дето е два пъти по-голяма. След век този мост…

— Кмете, госпожица Ривърфорд…

— Знам за госпожица Ривърфорд — сопна му се Макклелън и внезапно стана официален. Погледна Хугел право в лицето. — Какво да кажа на Бануел? А той какво да каже на нещастното семейство? Отговори ми. Разбира се, че трябваше да има разследване и ти трябваше отдавна да си го завършил.

— Аз? — попита патоанатомът. — Отдавна?

— Колко трупа загубихме през последните шест месеца, Хугел, включително и двата неидентифицирани? Двайсет? Не по-зле от мене знаеш къде са отишли.

— Да не би да намеквате, че аз…

— Разбира се, че не — каза кметът. — Но някой от твоя екип продава труповете на медицинските факултети. Научих, че вървят по пет долара парчето.

— Да не би аз да съм виновен, че работя в такива условия? — отвърна Хугел. — Няма защита, няма охрана, труповете валят, няма къде да ги обработваме, понякога се разлагат, преди да успеем да се отървем от тях. Всеки месец пиша доклади за унизителните условия в моргата. И вие продължавате да ме държите в тази дупка.

— Съжалявам за състоянието на моргата — каза Макклелън. — Никой не би се справил и наполовина толкова добре в това тежко положение колкото тебе. Но си затваряш очите за кражбата на трупове и май скоро аз ще платя цената за това. Ще разпиташ всеки член от екипа си. Ще се свържеш с всички медицински факултети в града. Искам този труп да бъде намерен.

— Този труп не е в някой медицински факултет — възрази патоанатомът. — Вече направих аутопсия. Извадих белите дробове, за бога, за да потвърдя удушаването като причина за смъртта.

— И какво от това?

— Няма медицински факултет, който да поиска труп след аутопсия. Телата им трябват недокоснати.

— Значи крадците са допуснали грешка.

— Няма никаква грешка — вбеси се патоанатомът. — Убиецът е откраднал тялото.

— Овладей се, Хугел — посъветва го кметът. — Не си на себе си.

— Владея се напълно.

— Не те разбирам — продължи Макклелън. — Казваш, че убиецът на г-ца Ривърфорд е проникнал в моргата снощи и след това се е измъкнал с трупа на жертвата си?

— Точно така — каза Хугел.

— Защо?

— Защото по тялото на момичето има улики, които не е искал да притежаваме.

— Какви улики?

Челюстите на патоанатома така енергично мърдаха, че слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.

— Уликите са… те са… все още не съм сигурен какви. Затова трябва да си върнем трупа!

— Хугел — каза кметът, — нали имаш ключалки на вратата на моргата, или се лъжа?

— Естествено.

— Добре. Те бяха ли разбити тази сутрин? Има ли някакво доказателство за незаконно проникване?

— Не — призна неохотно Хугел. — Но всеки с приличен шперц…

— Г-н патоанатом — каза Макклелън, — ето какво ще направите: незабавно уведомете хората си, че ще дадем награда от петнайсет долара на този, който намери г-ца Ривърфорд. Двайсет и пет долара, ако я намерят днес. Няма начин това да не я върне. А сега бихте ли ме извинили, много съм зает. Приятен ден. — Когато Хугел с нежелание се обърна да си върви, кметът внезапно вдигна поглед от бюрото си. — Почакайте малко. Г-ца Ривърфорд е удушена, така ли?

— Да — потвърди патоанатомът. — Защо?

— Как е била удушена?

— Чрез прекъсване на кръвотока.

— Значи с нещо като гарота?

— Да. Защо?

Кметът за втори път не отговори на въпрос на патоанатома.

— Имаше ли други наранявания по тялото?

— Всичко е в доклада ми — отвърна Хугел разочарован, че кметът не е прочел доклада му. — Момичето е бито с камшик. Има следи от удари по задните части, гръбнака и гърдите. Освен това е порязана на две места, на границата на дерматоми S2 и L222, с изключително тънко острие.

— Къде? Говори на английски, Хугел.

— От вътрешната страна на бедрата.

— За бога! — възкликна кметът.

Слязох за късна закуска, като се опитвах да осмисля срещата си с г-ца Актън. Заварих Юнг да чете американски вестник. Седнах при него. Останалите бяха отишли в музея „Метрополитън“. Юнг обясни, че не тръгнал с тях, защото тази сутрин се канел да посети д-р Онуф, невропсихиатър от Елис айлънд.

За първи път оставах насаме с Юнг. Той, изглежда, бе в приповдигнато и дружелюбно настроение. Каза, че предния ден цял следобед спал и дългият сън му се отразил много добре. И наистина бледността, която ме бе разтревожила, вече бе изчезнала. Сподели, че мнението му за Америка също се подобрявало.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату