Тълкуване на убийството

Джед РубенфелдТълкуване на убийството

На Ейми, единствено и завинаги.

И на София и Луиза.

„«Тълкуване на убийството» е магнетично четивна книга, която ни завладява от самото начало с любопитен сюжет и интригуващи герои, но също така и с идеите си — всъщност цяла система от идеи. Това е много убедителен трилър, който ще ви накара да преразгледате мистериите на Фройд и «Хамлет». Пред вас е роман, който ще можете да оставите само когато искате да се замислите по-дълбоко над него.“

Матю Пърл, автор на „Клубът Данте“

През 1909 година Зигмунд Фройд пристига в Ню Йорк на първата си и както ще се окаже после, единствена визита в Америка. След като се връща във Виена, той рядко говори за това пътуване, но нарича американците диваци до края на живота си. Какво ли е сполетяло гения по време на това посещение?

Вдъхновен от все още течащите дебати по този въпрос, Джед Рубенфелд е създал роман с изключителен сюжет, който вече печели международно признание за прекрасната си смесица от криминална класика, историческа достоверност и други впечатляващи съставки — от тълкуване на Шекспирови загадки до психологически мистерии. Романът се продава в двайсет и осем страни и се смята за истинско събитие в издателския бранш.

За автора

Джед Рубенфелд е учил в „Принстън“, „Джулиард скул“ и „Харвард“. В момента е почетен професор по право в „Йейл“. Автор е на „Революция в съдебната система: Структура на конституционното право на Америка“ (Университетско издателство на „Харвард“, 2005) и на високо оценения труд „Свобода във времето: Теория на конституционното самоуправление“ (Университетско издателство на „Йейл“, 2001).

През 1909 година Зигмунд Фройд, придружен от своя ученик Карл Юнг, за първи и последен път посещава Съединените щати, за да изнесе няколко лекции по психоанализа в университета „Кларк“ в Уорчестър, щата Масачузетс. Почетната докторска титла, присъдена му от „Кларк“, ще остане единственото академично признание, получено от Фройд през целия му живот. Въпреки огромния успех на това посещение впоследствие Фройд винаги казва, че в Съединените щати сякаш е получил травма. Нарича американците „диваци“ и обвинява Америка за различни страдания, сполетели го далеч преди 1909 година. Биографите на Фройд дълго са нищили тази мистерия и са се опитвали да предположат какво е тайнственото събитие, случило се в Америка, което би могло да обясни иначе необяснимата му реакция.

Първа част

1

Няма нищо загадъчно в щастието.

Нещастните хора си приличат. Стара рана, несбъдната мечта, удар върху гордостта, искрица любов, потушена от презрително отношение — или по-зле, от безразличие — някои от тези неща им се прилепват или те се прилепват към тях и живеят ден след ден, обвити в пелената на миналото. Щастливият човек не се обръща назад. Той не гледа и напред. Той живее в настоящето.

И тук е уловката. Настоящето никога не може да ни даде едно нещо: смисъл. Смисълът и щастието не идват по една и съща пътека. За да откриеш щастието, трябва само да живееш в мига и за мига. Но ако искаш смисъл — на мечтите, тайните и живота си, — трябва да се върнеш в миналото, колкото и тъмно да е то, и да живееш за бъдещето, нищо че е несигурно. Така естеството размахва пред нас щастието и смисъла и ни кара да избираме между двете.

За себе си винаги съм избирал смисъла. Поради което, предполагам, се озовах в задушаващата тълпа на пристанище „Хобокен“ в неделя вечерта на 29-и август 1909 година, за да чакам пристигащия от Бремен параход „Джордж Вашингтон“ на компанията „Норддойче Лойд“. Той щеше да докара на нашия бряг човека, с когото най-много на света исках да се срещна.

В седем вечерта все още нямаше ни следа от кораба. Моят приятел и колега лекар Ейбрахам Брил беше на пристанището по същата причина. Не го сдържаше на едно място, щураше се напред-назад и палеше цигара от цигара. Жегата беше убийствена, въздухът бе наситен с воня на риба. Неестествено гъста мъгла се стелеше над водата, сякаш от океана излизаше пара. Далеч в открито море се чуваха сирени, но източникът им не се виждаше. Присъствието на чайките се усещаше по жалните им писъци, но самите птици също бяха невидими. Обзе ме абсурдното предчувствие, че „Джордж Вашингтон“ се е забил в сушата някъде из мъглата и всичките му две хиляди и петстотин пасажери са се издавили в краката на Статуята на свободата. Започна да се спуска мрак, но температурата не спадаше. Чакахме.

Изведнъж големият бял параход се появи — не като точица на хоризонта, а изникна от мъглата пред самите ни очи в целия си мамутски ръст. Всички на кея затаиха дъх и се отдръпнаха сякаш видяха привидение. Магията бе развалена от внезапните викове на пристанищните работници, от размахването и улавянето на въжето, от шума и суетнята, които последваха. Само след минути стотина докери разтоварваха кораба.

Брил ми извика да го последвам и си проправи път към подвижния мост. Молбите му да се качи на борда бяха отхвърлени; не пускаха никого нито от брега на кораба, нито обратно. Мина още един час, преди Брил да ме дръпне отново за ръкава и да ми посочи трима пасажери, които слизаха по подвижния мост. Първият беше впечатляващ безупречно поддържан сивокос джентълмен с побеляла брада, в когото веднага разпознах виенския психиатър д-р Зигмунд Фройд.

В началото на двайсети век Ню Йорк стана жертва на архитектурно изстъпление. Една след друга започнаха да се издигат гигантски сгради, наречени небостъргачи. Бяха по-високи от всичко, построено до този момент от човешка ръка. При откриването на Статуята на свободата през 1908 година присъстващите важни персони избухнаха в аплодисменти, когато кметът Макклелън заяви, че четиридесет и седем етажният център „Сингър“, построен от тухли и пясъчник, е най-високото здание в света. Година и половина по-късно на градоначалника му се наложи да повтори същата церемония пред петдесететажната кула на „Метрополитън лайф“ на Двайсет и четвърта улица. Но тогава вече копаеха основите на зашеметяващия петдесет и пет етажен зикурат1 на г-н Уулуърт в центъра на града.

На всяка пресечка върху довчера празни терени се появяваха огромни скелети от метални тръби. Блъскането и скърцането на парните изкопни машини не спираше. Процесът можеше да се сравни само с Хаузмановото преустройство2 на Париж преди около половин век, но в Ню Йорк нямаха единна визия за строителните работи, нямаха обединяващ план нито авторитет, който да въдвори ред. Основните движещи сили бяха капиталите и спекулата, те освобождаваха грандиозна енергия, която си беше по американски индивидуалистична.

Не можеше да се отрече мъжкото начало в тези начинания. На земната повърхност властваше неумолимата манхатънска решетка със своите двеста номерирани улици, простиращи се от изток на запад, и опънатите от север на юг дванайсет авенюта, които придаваха на града своеобразния отпечатък на абстрактен геометрично правилен ред. Отгоре обаче се извисяваха огромни образувания, украсени като паунови пера, които си бяха продукти на чистата амбиция, спекулата, конкуренцията, жаждата за власт и дори похотливата страст — за височина, размер и естествено за пари.