следеше разгръщането на дискусията.
— Някои сънища не се нуждаят от тълкуване — каза Юнг, — а изискват действие. Замислете се над снощния сън на хер Фройд за проститутките. Значението му не подлежи на съмнение: потиснато либидо, стимулирано от предчувствието за пристигането в Новия свят. Няма какво да обсъждаме на такъв сън. — И тук Юнг се обърна към Фройд. — Защо да не опитаме нещо в тази посока? В Америка сме, можем да правим каквото си поискаме.
Фройд се обади за първи път.
— Аз съм женен мъж, Юнг.
— Аз също — отвърна Юнг.
Фройд повдигна вежда, но не отговори. Уведомих компанията, че е време да се качваме на влака. Фройд хвърли последен поглед над парапета. В лицата ни духаше остър вятър. Докато се взирахме в светлините на Манхатън, той се усмихна.
— Само ако знаят какво им носим.
2
През 1909 година в Ню Йорк все по-популярно ставаше едно устройство, което улесняваше общуването и което щеше завинаги да промени природата на човешките комуникации: телефонът. В осем часа в понеделник сутринта на 30-и август управителят на „Балморал“ вдигна седефената слушалка от месинговата й поставка и се обади с тих припрян глас на собственика на сградата.
Г-н Джордж Бануел прие обаждането шестнайсет етажа по-нагоре от телефона в големия апартамент в Травертиновото3 крило, който беше запазил за себе си. Информираха го, че г-ца Ривърфорд от Алабастровото крило е намерена мъртва в стаята си. Станала е жертва на убийство, а вероятно и на нещо много по-жестоко. Открила я камериерка.
Бануел не отговори веднага. От другата страна на линията настъпи толкова дълго мълчание, че управителят най-накрая попита:
— Там ли сте, сър?
Бануел отвърна с дрезгав глас:
— Изведи всички. Заключи вратата. Никой да не влиза. И кажи на хората си да си затварят устите, ако не искат мястото им да изстине. — След това се обади на кмета на Ню Йорк, негов стар приятел. В края на разговора Бануел каза: — Не мога да си позволя да пусна полицаи в сградата, Макклелън. Без униформени. Сам ще съобщя на семейството. Учил съм заедно с Ривърфорд. Точно така, бащата, горкото копеле.
— Г-жо Невил — повика кметът секретарката си, щом затвори, — намерете ми Хугел, веднага!
Чарлз Хугел беше главен патоанатом на Ню Йорк. Негово задължение беше да се погрижи за трупа при всяко подозрение в убийство. Г-жа Невил уведоми кмета, че г-н Хугел вече е в кметската приемна.
Макклелън затвори очи и кимна, след това каза:
— Отлично. Прати ми го.
Вратата едвам се бе затворила зад него, когато Хугел се впусна в гневна тирада за условията в градската морга. Кметът, който бе чувал и друг път оплакванията му, го прекъсна. Разказа му за ситуацията в „Балморал“ и му нареди да тръгне с необозначена кола към жилищната част на града. Обитателите на сградата не трябва изобщо да усетят полицейското присъствие. По-късно ще прати на Хугел и детектив.
— Защо аз? — попита патоанатомът. — О’Ханлон от моя отдел може да свърши тази работа.
— Не — отвърна кметът. — Искам ти да отидеш лично. Джордж Бануел ми е стар приятел. Имам нужда от опитен човек, на чиято дискретност мога да разчитам. Ти си един от малкото такива, които ми останаха.
Патоанатомът замърмори, но накрая се предаде.
— Имам две условия. Първо, веднага да се каже на управителя на сградата, че нищо не трябва да се пипа. Нищо. Не можете да очаквате от мене да разкрия убийство, ако веществените доказателства са разбъркани и замърсени още преди да съм отишъл.
— Напълно разумно искане — отвърна кметът. — Какво друго?
— Да имам пълен контрол над разследването, включително и на избора на детектив.
— Имаш го — каза кметът. — Можеш да си поискаш най-известния човек от бранша.
— Точно това не искам — отговори патоанатомът. — Ще съм много доволен, ако поне веднъж не ми пратят детектив, който ще продаде случая, след като съм го разкрил. Има един нов — Литълмор. Него искам.
— Литълмор? Отлично — каза кметът и насочи внимание към купчината хартия на бюрото си. — Бингъм неведнъж е казвал, че е един от най-будните ни младоци.
— От най-будните? Пълен кретен.
Кметът се стресна.
— Щом мислиш така, Хугел, защо искаш точно него?
— Защото не могат да го купят — поне все още не.
Когато Хугел пристигна в „Балморал“, му казаха да изчака г-н Бануел. Мразеше да го карат да чака. Беше на петдесет и девет години, последните трийсет от които бе посветил на служба на общината, повечето от тях в нездравословната атмосфера на градските морги, заради което лицето му бе придобило сивкав оттенък. Носеше дебели очила, между хлътналите му бузи висяха огромни мустаци. Беше напълно плешив, с изключение на няколко твърди кичура, които стърчаха иззад ушите му. Хугел бързо се палеше. Дори когато бе спокоен, подуването на слепоочията му създаваше впечатлението, че всеки миг ще получи удар.
През 1909 година длъжността патоанатом в Ню Йорк бе доста странна; грешка в йерархията. Отчасти медицинско лице, отчасти криминален експерт, отчасти обвинител, патоанатомът бе подчинен директно на кмета. Никой от полицията не можеше да му нарежда, дори комисарят, но и той не можеше да нарежда на никого от полицията, дори на най-нисшите патрулиращи офицери. Хугел се държеше малко надменно с полицията, според него доста некадърна и корумпирана. Възпротиви се на начина, по който кметът подходи към пенсионирането на главен инспектор Бърнс, очевидно забогатял от подкупи. Не бе съгласен и с назначението на новия комисар, който не проявяваше никакво отношение към изкуството и важността на правилно проведеното разследване. Всъщност имаше нещо против всяко взето в полицията решение, дори само да бе подочул за него, освен ако не бе негово. Владееше си занаята. Въпреки че формално не беше лекар, беше изкарал пълния тригодишен курс на обучение по медицина и правеше по-добри аутопсии от лекарите, които работеха като негови асистенти.
След петнайсет минути чакане, което доста изнерви Хугел, г-н Бануел най-накрая се появи. Той всъщност не беше много по-висок от Хугел, но сякаш се извисяваше над него.
— А вие сте? — попита.
— Патоанатомът на Ню Йорк — каза Хугел, като се опита да изрази презрение. — Само аз ще пипам трупа. Всяка неизправност с веществените доказателства ще се смята за възпрепятстване на правосъдието. Ясен ли съм?
Джордж Бануел бе напълно наясно, че е по-висок, по-хубав, по-добре облечен и много, много по-богат от патоанатома.
— Глупости — каза. — Последвайте ме. И говорете по-тихо, докато сте в моята сграда.
Бануел го поведе към горния етаж на Алабастровото крило. Хугел стисна зъби и го последва. В асансьора не си казаха нито дума. Хугел се взираше напрегнато в пода и оглеждаше идеално изгладените панталони на тънки райета на г-н Бануел, както и лъснатите му обувки, които без съмнение струваха повече от костюма, жилетката, вратовръзката и шапката на патоанатома, взети заедно. Прислужник, застанал на пост пред апартамента на г-ца Ривърфорд, им отвори вратата. Бануел мълчаливо поведе Хугел, управителя и прислужника по дълъг коридор към спалнята на момичето.
Полуголото й тяло лежеше на пода. Беше посиняло, очите — затворени, буйната черна коса — пръсната в сложна плетеница по персийския килим. Все още бе изключително красива, ръцете и краката й — все така грациозни. Но шията й бе грозно почервеняла, а тялото й бе обезобразено от следите на камшик. Китките й
