— Не! — възкликна Брил. — Сигурно Ференци го е подучил.
— Да го подуча? — извика Ференци. — Никога не бих…
Фройд не обърна внимание на коментара на Брил.
— Бих могъл да го определя като най-удовлетворителния миг в професионалния си живот, който обаче не му оказва кой знае какво благоприятно влияние. Получаваме признание, приятели, бавно, но сигурно.
— Дълго ли пътувахте през океана? — попитах като пълен идиот.
— Седмица — отвърна Фройд. — Която прекарахме по възможно най-продуктивния начин: анализирахме си един на друг сънищата.
— Боже мили! — каза Брил. — Ще ми се да бях с вас. И какви, по дяволите, бяха резултатите?
— Е, нали знаеш — намеси се пак Ференци. — Анализата е като да те събличат на публично място. След като преодолееш първоначалното унижение, е доста освежаваща.
— И аз това казвам на пациентите си — заяви Брил. — Особено на жените. А ти, Юнг? И на тебе ли унижението ти се отрази освежаващо?
Юнг стърчеше почти една глава над Брил. Погледна го отвисоко, сякаш беше опитна лабораторна мишка.
— Не е много точно да се каже — отвърна той, — че сме се анализирали един друг.
— Вярно е — потвърди Ференци. — По-скоро Фройд ни анализираше, а ние с Юнг кръстосвахме своите тълкувателни мечове.
— Какво? — учуди се Брил. — Да не би да казваш, че никой не се е осмелил да анализира Учителя?
— Никой не получи позволение — уточни Юнг, без да показва каквато и да е емоция.
— Да, да — каза Фройд с многозначителна усмивка. — Но вие ме анализирате до смърт веднага щом ми видите гърба, нали, Ейбрахам?
— Така е — отговори Брил. — Защото всички сме добри синове и знаем едиповия си дълг.
На леглото зад момичето в апартамента високо над града лежеше комплект инструменти. Отляво надясно бяха подредени: мъжки бръснач с десен ъгъл, с костена дръжка, черен кожен камшик за езда, дълъг около 60 сантиметра, три скалпела, подредени по възходящ ред по големина, и малък стъклен флакон с бистра течност. Похитителят разгледа предметите и избра един от тях.
Като видя сянката на бръснача да се движи по далечната стена, момичето поклати глава. Отново се опита да извика, но примката на врата заглуши молбата й до шепот.
Иззад нея се чу нисък глас.
— Искаш да изчакам?
Тя кимна.
— Не мога. — Вързаните и вдигнати над главата китки на жертвата бяха толкова тънки, пръстите й така изящни, дългите й крака изглеждаха толкова невинни. — Не мога да чакам.
Момичето примигна, когато усети по голото си бедро най-лекото възможно погалване. Погалването на бръснача, който оставяше ярка алена линия, движейки се по кожата й. Извика, гърбът й се изви като арките на големите прозорци и гарвановочерната й коса се разпиля по него. Второ погалване по другото бедро и момичето пак извика, този път по-пронизително.
— Не — скастри я внимателно гласът. — Не викай.
Момичето само клатеше глава и нищо не възприемаше. Искаше да каже нещо, но не можеше.
— Да. Трябва. Знам, че можеш. Аз те научих. Не си ли спомняш? — Бръсначът отново бе поставен на леглото. Под трепкащата светлина на свещите тя видя на отсрещната стена сянката на издигащия се кожен бич. — Искаш го. Издай звук все едно го искаш. Трябва да издадеш такъв звук. — Копринената вратовръзка около шията й се стягаше внимателно, но неумолимо. — Издай го.
Тя се опита да го направи, простена тихо — женски стон, умоляващ стон, какъвто никога преди това не бе излизал от устата й.
— Добре. Точно така.
Нападателят държеше края на бялата вратовръзка с една ръка, а с другата кожения бич, който стовари върху гърба й. Тя отново издаде същия звук. Още едно шибване, по-силно. Болката караше момичето да крещи, но то се удържа и вместо да извика, отново издаде същия звук.
— Още по-добре.
Следващият удар се стовари не върху гърба й, а малко под него. Тя отвори уста, но в същия миг вратовръзката се стегна още повече и тя се задави. Давенето, от своя страна, направи стоновете й по- истински, по-съкрушени, а това очевидно се хареса на мъчителя. Нови и нови удари, все по-силни и по- бързи, се стоварваха по меките части на тялото й, разкъсваха дрехите й и оставяха ярки следи по бялата й кожа. С всяко шибване на бича, въпреки изгарящата болка, момичето стенеше, както й бе наредено, а стоновете й ставаха все по-силни и по-чести.
Ударите спряха. Щеше отдавна да се е строполила, но въжето, провесено от тавана и вързано около китките й, я държеше изправена. Цялото й тяло беше в червени резки, от едно-две места течеше кръв. За миг й причерня, след това трепкащата светлина се върна пред очите й. Потръпна конвулсивно. Очите й се отвориха. Устните й помръднаха.
— Кажи ми как се казвам — опита се да прошепне тя, но никой не я чу.
Нападателят отпусна копринената примка, докато оглеждаше прекрасната й шия. Тя веднага пое свободно дъх, главата й все още бе отметната назад, а вълнистата й черна коса се спускаше чак до кръста. След миг обаче вратовръзката отново се стегна.
Момичето вече не виждаше ясно. Усети една ръка да покрива устата й, по устните й леко се плъзнаха пръсти, които стегнаха копринената вратовръзка, толкова силно, че спря и да се дави. Отново й причерня. Този път светлината на свещите не се върна.
— Под реката минава влак? — попита невярващо Шандор Ференци.
Не само че минаваше влак, уверихме го с Брил, но дори щяхме да се возим на него. Освен с новия тунел през река Хъдзън метрото в „Хобокен“ се гордееше с още една придобивка: цялостни грижи за багажа.
Пристигащите в Съединените щати трябваше само да залепят на куфарите етикет с името на хотела си в Манхатън. Носачите подреждаха всичко в багажното отделение на влакчето, а техни колеги свършваха останалото при пристигането. Възползвахме се от тази благина и излязохме на платформата с изглед към реката. Със залеза на слънцето мъглата се бе вдигнала и пред очите ни се разкри нащърбеният силует на Манхатън, очертан на фона на небето и обсипан с електрически светлини. Гостите ни се взираха учудено в огромния простор и кулите, пронизващи облаците.
— Това е пъпът на света — каза Брил.
— Снощи сънувах Рим — отвърна Фройд.
Чакахме го на тръни — поне аз — да продължи.
Фройд дръпна от пурата си.
— Разхождах се, бях сам — продължи той. — Току-що се бе стъмнило, като сега. Стигнах до витрина с кутия за бижута. Тя, разбира се, символизира жена. След това се огледах засрамен — бях се озовал в квартал, пълен с бардаци.
Последва спор дали учението на Фройд проповядва противопоставяне на конвенционалния сексуален морал. Според Юнг беше точно така; той твърдеше, че който не е усетил този уклон, значи не е разбрал Фройд. Целият смисъл на психоанализата, каза той, е, че обществените табута са плод на невежество и не са здравословни. Веднъж проумели откритията на Фройд, хората биха се подчинявали на морала на цивилизацията само от страх.
Брил и Ференци му се противопоставиха бурно. Психоанализата изисквала от човека да е наясно с истинските си сексуални желания, а не да бъде техен роб.
— Когато пациент ни разкаже свой сън — каза Брил, — ние го тълкуваме. Не го подтикваме да задоволи желанията, които подсъзнателно изразява. Поне аз не го правя. А ти, Юнг?
Забелязах, че Брил и Ференци поглеждат скришом Фройд, докато обясняват идеите му — с надеждата да получат одобрение. Юнг обаче не го правеше. Той или беше напълно сигурен в позицията си, или се преструваше, че е така. Що се отнася до Фройд, той не вземаше ничия страна и с очевидно задоволство
