бяха вързани и вдигнати над главата. Патоанатомът се приближи пъргаво към трупа и постави пръст на китките на мястото, където обикновено се усещаше пулс.
— Как е била… Как е умряла? — попита Бануел с дрезгав глас и скръсти ръце.
— Не виждате ли? — отвърна патоанатомът.
— Нима щях да питам, ако ми беше ясно?
Хугел погледна под леглото. Изправи се и огледа трупа от няколко ъгъла.
— Според мене е удушена. Много бавно.
— Била ли е… — Бануел не завърши въпроса си.
— Вероятно — отговори му патоанатомът.
Хугел очерта с червен тебешир неправилен кръг с диаметър към два метра около трупа на момичето и заяви, че никой няма право да пристъпва вътре. Разгледа стаята. Всичко си беше на мястото, дори луксозните завивки на леглото бяха прилежно опънати и подравнени. Отвори гардероба, бюрото, кутиите й за бижута. Изглежда, нищо не липсваше. Роклите с пайети си висяха подредени в гардероба. Дантеленото бельо беше спретнато сгънато. Диамантена тиара с обици и колие в същия стил лежаха идеално подредени в облечената с тъмносиньо кадифе кутия на бюрото.
Хугел попита кой е влизал в стаята. Само камериерката, намерила трупа, отвърна управителят. След това апартаментът е бил заключен и никой не е влизал. Патоанатомът изпрати да повикат камериерката, която отначало отказваше дори да приближи вратата на спалнята. Беше хубавичко деветнайсетгодишно италианско девойче с дълга пола и бяла престилка.
— Млада госпожице — каза Хугел. — Пипали ли сте нещо в тази стая?
Камериерката поклати глава.
Независимо от трупа на пода и присъствието на собственика момичето се държеше мъжки и гледаше разпитващия право в очите.
— Не.
— Да сте внасяли или изнасяли нещо?
— Аз не съм крадла.
— Да сте преместили някоя мебел или дреха?
— Не.
— Много добре — каза Хугел. — Може да си върви.
— Да приключваме — добави Бануел.
Хугел хвърли поглед към него, извади писалка и хартия.
— Името?
— Чие име? — учуди се Бануел и така изръмжа, че управителят се сви. — Моето име?
— Името на мъртвата.
— Елизабет Ривърфорд — отвърна Бануел.
— Възраст?
— Откъде да знам?
— Доколкото разбрах, сте приятел на семейството.
— Познавам баща й — каза Бануел. — От Чикаго е. Банкер.
— Разбирам. Случайно да му имате адреса? — попита патоанатомът.
— Разбира се, че му имам адреса.
Двамата мъже кръстосаха погледи.
— Бихте ли били така добър — започна Хугел — да ми го предоставите?
— Ще го предоставя на г-н Макклелън — каза Бануел.
Кътниците на Хугел проскърцаха.
— Аз водя това разследване, не кметът.
— Ще видим колко дълго ще го водите — отвърна Бануел и за втори път нареди на патоанатома да приключва.
Семейство Ривърфорд, обясни Бануел, искали трупът на момичето да бъде изпратен у дома и това било негов дълг, за който той искал незабавно да се погрижи.
Патоанатомът каза, че няма начин да го позволи: ако става въпрос за убийство, тялото трябва по закон да бъде взето от полицията и подложено на аутопсия.
— Не и това тяло — отвърна Бануел и посъветва патоанатома да се обади на кмета, ако иска разяснения за нарежданията му.
Хугел отвърна, че не приема нареждания от никого освен от съдия. Ако някой се опита да му попречи да вземе трупа за аутопсия, ще се погрижи той да бъде преследван с цялата строгост на закона. Когато и тази закана не успя видимо да развълнува г-н Бануел, патоанатомът добави, че познава репортер от „Херълд“, който смята убийствата и възпрепятстването на правосъдието за любопитен новинарски материал. Бануел неохотно се предаде.
Патоанатомът беше донесъл Бертийоновата4 си камера и я пусна в действие. Бануел отбеляза, че ако снимките стигнат до „Херълд“, Хугел може да бъде сигурен, че никога няма да си намери работа не само в Ню Йорк, но където и да било другаде. Не дочака отговор — в този миг в стаята долетя странен вой, като звук от цигулка, натегната да възпроизведе възможно най-високата нота. Сякаш нямаше определен източник, идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Ставаше все по-силен и пронизителен. Камериерката изпищя. След това в стаята настъпи тишина.
Г-н Бануел наруши мълчанието.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита той управителя.
— Не, знам, сър, но не се случва за първи път. Може би е от някаква вградена в стените инсталация.
— Ами разбери — каза Бануел.
Патоанатомът приключи със снимките и обяви, че си тръгва и взима трупа със себе си. Нямал намерение да разпитва прислугата или съседите — което не било негова работа, — нито да чака детектив Литълмор. Обясни, че в тази жега трупът трябва веднага да бъде прибран в хладилник, иначе ще започне бързо да се разлага. С помощта на двама прислужници тялото на момичето беше свалено с товарния асансьор в мазето и оттам изнесено на улицата зад сградата, където чакаше шофьорът на патоанатома.
Детектив Джими Литълмор пристигна два часа по-късно и в главата му всичко се обърка. На кметските пратеници им бе отнело известно време да открият Литълмор в приземния етаж на новото, все още недовършено централно полицейско управление на „Сентър стрийт“, където се упражняваше с пистолета си. Беше му наредено да направи детайлен оглед на местопрестъплението. Но той не само че не откри местопрестъпление, но не намери и жертва. Г-н Бануел не искаше да разговаря с него. Персоналът също се оказа учудващо необщителен.
Детектив Литълмор не получи дори шанса да разпита камериерката, открила трупа. След като Хугел си тръгна и преди детективът да пристигне, управителят повика младата жена в кабинета си и й даде плик с месечната заплата — без една надница, разбира се, тъй като беше 30-и август. Уведоми момичето, че е освободено от работа.
— Съжалявам, Бети — каза. — Наистина съжалявам.
Докато всички още спяха, аз прегледах понеделнишките сутрешни вестници в луксозната ротонда на хотел „Манхатън“, където университетът „Кларк“ бе настанил Фройд, Юнг, Ференци и мене за тази седмица. (Брил живееше в Ню Йорк и за него не трябваше стая.) В нито един от вестниците не се съобщаваше за Фройд и предстоящите му лекции в „Кларк“. Само „Нюйоркър щатс цайтунг“ даваше някаква информация — кратка бележка за пристигането на „д-р Фройд от Виена“.
Никога не съм искал да ставам лекар. Такова беше желанието на баща ми, а неговите желания за нас бяха заповеди. Когато бях на осемнайсет години и все още живеех с родителите си в Бостън, му казах, че възнамерявам да стана най-големият американски изследовател на Шекспир. Отвърна ми, че бих могъл да стана най-големият американски изследовател на Шекспир, но ако не възнамерявам да се посветя на медицинска кариера, ще се наложи сам да си намеря средства за таксата в „Харвард“.
Заплахата му не ми подейства. Пет пари не давах за семейната ни традиция, свързана с „Харвард“, и му казах, че с радост бих получил образование някъде другаде. Това беше последният ни разговор.
