изписана думата ЧАРАКА.
Димът от лулите на мъжете докосваше високия таван. Седналият в средата направи едва доловимо движение с дясната си ръка, на която имаше голям странен сребърен пръстен. Наближаваше шейсетте, беше елегантен, с изпито лице, жилаво тяло, тъмни очи, черни вежди под посребрената коса и ръце на пианист.
Слугата веднага реагира на жеста му, като поднесе искра към огнището и подпали приготвения там куп хартия. В камината грейнаха и заприпукваха танцуващи оранжеви пламъци.
— Не забравяй да запазиш пепелта — каза господарят.
Прислужникът кимна в знак на съгласие и тихо се оттегли, като затвори вратата зад себе си.
— Има само един начин да победиш огъня — продължи мъжът с ръце на пианист. Вдигна чашата си. — Господа.
Триумвиратът отпи. Когато надигнаха кристалните си чаши, се видя, че и другите двама имат подобни сребърни пръстени на десните си ръце. Единият от тези двама господа беше набит и червендалест, с рунтави бакенбарди. Той довърши тоста на елегантния:
— С огън — и изпи до дъно чашата си.
Третият, олисяващ слаб мъж с пронизителен поглед, не отронваше и дума, само пийваше от виното, „Шато Латиф“ от 1870 година, специална резерва.
3
От всички забележителности в Америка Брил избра за първата разходка на Фройд Кони айлънд. Тръгнахме пеша към Централната гара, която се намираше само на една пресечка от хотела ни. Нямаше облаци, слънцето вече напичаше, улиците бяха задръстени от понеделнишкия трафик. Автомобилите нетърпеливо набираха скорост покрай теглените от коне куриерски коли. Невъзможно бе да се разговаря. Срещу хотела, от другата страна на улицата, бе издигнато гигантско скеле и се строеше нова сграда, а пневматичните изкопни машини вдигаха оглушителен шум.
Като влязохме в гарата, внезапно се озовахме сред пълна тишина. Фройд и Ференци се спряха, изпълнени със страхопочитание. Намирахме се във фантастичен тунел от стъкло и стомана, двеста метра дълъг и трийсет метра висок, с огромни полилеи с газени лампи по цялата дължина на извития таван. Беше шедьовър на инженерното изкуство, превъзхождащ кулата на г-н Айфел в Париж. Само Юнг не изглеждаше впечатлен. Чудех се дали се чувства добре; беше малко блед и отнесен. Фройд, също като мене, когато чух новината за първи път, беше шокиран, че се канят да разрушат гарата. Но тя бе строена за старите парни локомотиви, а ерата на парата отиваше към своя край.
— Познавате ли барона? — попита елегантният, като се обърна към олисяващия. — Мисля, че сте роднини.
— Ротшилд? — отвърна вяло мълчаливецът. — Никога не сме се срещали. Връзките ни са през английския клон.
На слизане по стълбите към терминала настроението на Фройд се помрачи.
— Той изпитва ужас от вашите подземни влакове — прошепна в ухото ми Ференци. — Малка неанализирана невроза. Сподели ми го снощи.
Вероятно разположението на духа на Фройд не се подобри, когато влакът ни внезапно и шумно спря в тунела между станциите, а светлинките му примигнаха и угаснаха, потапяйки ни в непрогледна жежка тъмнина.
— Сгради, опиращи небето, влакове под земята — каза Фройд раздразнено. — Вергилий е имал предвид точно вас, американците: Ако не можеш да свалиш небесата на земята, създаваш ад.
— Това ли е твоят епиграф? — попита Ференци.
— Да, но не съм имал предвид да се превърне в моя епитафия — отвърна Фройд.
— Господа! — извика внезапно Брил. — Все още не сте чули анализа на Янгър за парализираната ръка.
— Интересен случай? — намеси се заинтригувано Ференци. — Трябва да го чуем на всяка цена.
— Не, не. Не съм го довършил — казах.
— Глупости — опроверга ме Брил. — Това е един от най-добрите анализи, които някога съм чувал. Потвърждава всяка постановка на психоанализата.
Нямах избор и разказах за малкия си успех, докато чакахме в задушния мрак влакът да се събуди за живот.
Завърших „Харвард“ през 1908 година с диплома не само по медицина, но и по психология. Професорите ми, впечатлени от моето трудолюбие, ме представиха на Г. Стенли Хол, първия дипломиран в „Харвард“ психолог, основател на Американската психологическа асоциация и понастоящем ректор на университета „Кларк“ в Уорчестър. Хол имаше амбицията да превърне новия прекрасно оборудван „Кларк“ във водеща за страната научна институция. Когато ми предложи работа като помощник-лектор по психология с възможност да започна и лекарска практика — и да се измъкна от Бостън, — веднага приех.
Месец по-късно вече работех с първия си пациент, когото подложих на анализ — момиче, което ще нарека Присила, на шестнайсет години, доведено в кабинета ми от разстроената майка. Хол ме бе препоръчал на семейството. Повече не бих могъл да кажа, без да разкрия самоличността на момичето.
Присила беше нисичка и пълничка, но с хубаво лице и благ характер. От година страдаше от остри пристъпи на задушаване, спорадично нетърпимо главоболие и пълна парализа на лявата ръка — всичко това я караше да се чувства объркана и засрамена. Хистерията очевидно се потвърждаваше от парализата, която обхващаше цялата й ръка, включително и китката. Както отбелязва Фройд, парализи от този вид не са резултат от затруднения с инервацията и затова не може да се твърди, че са причинени от физиологически проблеми. Истински неврологичен проблем може да извади от строя няколко пръста, но не и китката. Може да засегне ползването на палеца, без да влияе на останалите пръсти. Но когато парализата обхване определена част от тялото по всичките й отчетливо разграничени нервни пътища, не става въпрос за физиология, а за психология, защото този симптом кореспондира единствено на някаква идея, ментален образ, в случая с Присила — образа на лявата й ръка.
Естествено личният лекар на момичето не беше открил никаква органична причина за страданието й. Не бе успял да го направи и ортопедът, специално доведен от Ню Йорк. Той й бе предписал почивка и пълно въздържание от активни движения, което, от своя страна, почти със сигурност бе задълбочило страданието. Бяха се обърнали дори към остеопат, който, разбира се, също не бе направил нищо.
След като изключих вероятните неврологични и ортопедични причини — парализа, болест на Кайнбок7 — реших да опитам с психоанализа. Отначало не бързах да се гмурна в дълбокото, защото майката присъстваше на сеансите. Никакви намеци не успяха да накарат тази добра жена да остави лекар и пациент в усамотението, което изисква психоанализата. След третото посещение уведомих дамата, че няма да успея да помогна на Присила, нито ще я приемам за в бъдеще като пациентка, ако тя — майката — не спре да я придружава. Дори след като се справих с този въпрос, не можах веднага да предразположа Присила да говори. Следвайки препоръките на Фройд, я накарах да легне със затворени очи. Помолих я да се съсредоточи върху парализираната си ръка и да ми каже какво се сеща във връзка с това страдание, да изрече на глас всяка хрумнала й мисъл, без значение каква е, дори на пръв поглед да няма връзка, да е неприлична или оскърбителна. Присила твърдо продължаваше само да повтаря най- повърхностното описание на проблема си.
Неизменно ми разказваше, че фаталният ден бил 10-и август 1907 година. Спомняше си точната дата, защото предния ден било погребението на обожаваната й по-голяма сестра Мери, която живеела в Бостън със съпруга си Брадли. Мери починала от инфлуенца, като оставила Брадли сам с двете им малки деца. В деня след погребението майката на Присила я помолила да напише благодарствени писма на всички приятели и роднини, които изразили съболезнованията си. Същата вечер почувствала остра болка в лявата ръка, с която пишела. Не виждала нищо необичайно в това, тъй като била написала много писма, а и защото през последните години от време на време ръката я наболявала. Същата нощ обаче се събудила, измъчвана от недостиг на въздух. Когато задушаването отшумяло, се опитала да заспи отново, но не могла. До сутринта вече я хванало първото й главоболие, което щяло да се превърне през следващата година в непрекъснато
