По ирония на съдбата изпълних желанието на баща си, но чак когато той вече нямаше пари, от които да ме лиши. Сриването на бостънските банки през 1904 година не можеше да се сравни с паниката в Ню Йорк три години по-късно, но за баща ми беше достатъчно значимо. Загуби всичко, включително и средствата на майка ми. За една нощ лицето му се състари с десет години, по челото му ненадейно се появиха дълбоки бръчки. Майка ми каза, че трябва да имам милост към него, но аз така и не стигнах дотам. На погребението му, което състрадателният Бостън усърдно избегна, за първи път осъзнах, че ще се посветя на медицината, ако изобщо успея да намеря начин да продължа образованието си. Колебая се по въпроса дали към това решение ме подтикна някаква моя новооткрита практичност или нещо друго.
Оказа се, че и към мене би трябвало да се изпитва жал, дори и от страна на „Харвард“. След погребението на баща си аз уведомих университета, че в края на годината ще напусна, тъй като таксата от двеста долара не ми е по силите. Ректорът Елиът обаче ми я опрости. Може би бе преценил, че дългосрочните интереси на „Харвард“ ще са по-добре защитени не като изрита третия Стратъм Янгър през двора, а като опрости на полусирачето таксата в замяна на бъдещи ползи. Каквито и да са били аргументите му, ще съм му вечно благодарен, задето ми позволи да остана.
Само в „Харвард“ можех да слушам прочутите лекции по неврология на професор Пътнам. Вече учех медицина, имах стипендия, но все още не бях достатъчно вдъхновен от бъдещето си на лекар. Една пролетна сутрин, по време на досадно скучно изложение по неврологични болести, Пътнам спомена „сексуалната теория“ на д-р Зигмунд Фройд като единствения интересен принос по проблемите на хистерията и натрапчивите неврози. След лекцията го помолих да ми препоръча литература. Пътнам ме насочи към Хавелок Елис, който приемаше двете най-радикални открития на Фройд: съществуването на това, което Фройд наричаше „подсъзнание“, и сексуалната етиология на неврозите. Освен това ме запозна с Мортън Принс, който тогава започваше издаването на списание по въпросите на абнормалната психология. Д-р Принс, както се оказа, бе познавал баща ми. Имаше огромна колекция от чуждестранни издания и ме взе като коректор. Благодарение на него успях да се добера до почти всичко, публикувано от Фройд, от „Тълкуване на сънищата“ до фундаменталните „Три студии“5. Владеех добре немски и потънах в трудовете на австриеца със страст, каквато не бях изпитвал от години. Неговата ерудиция спираше дъха. Работите му бяха филигранни. Идеите му, ако бяха верни, щяха да променят света.
Бях захапал въдицата завинаги, когато стигнах до анализа на „Хамлет“. За Фройд това беше епизод, отклонение от двеста думи насред трактата му за сънищата. Но все пак го имаше: съвършено нов отговор на най-прочутата загадка в западната литература.
„Хамлет“ на Шекспир е пиеса, играна хиляди и хиляди пъти, повече от която и да било друга на който и да било език. Тя е най-обсъжданото литературно произведение (ако не броим Библията, разбира се). Въпреки това в сърцето на драмата има странна празнина или вакуум: действието се основава на невъзможността на героя да действа. Пиесата се състои от серия измъквания и извинения, в които меланхоличният Хамлет се вкопчва, за да оправдае отлагането на отмъщението спрямо убиеца на баща си (чичо му Клавдий, станал вече крал на Дания и женен за майка му). Всяко от тях е по-неубедително от предишното, произведението е пълно с болезнени монолози, в които героят се самообвинява за бездействието си. Най-известният, разбира се, е този, който започва с думите: „Да бъдеш или да не бъдеш“. Чак след като отлаганията и грешките му предизвикват катастрофи — самоубийството на Офелия, убийството на майка му, която изпива отрова, приготвена от Клавдий за Хамлет, както и неговото собствено смъртоносно нараняване от отровната сабя на Лаерт — във финалната сцена на пиесата Хамлет най-накрая отнема трижди престъпния живот на своя чичо.
Защо Хамлет не прави нищо? Не и защото няма възможност: Шекспир му създава най-благоприятните условия да убие Клавдий. Дори самият Хамлет признава: „Сега бих свършил лесно“6, но въпреки това се отказва. Какво го спира? И защо това необяснимо колебание, тази привидна слабост, граничеща с малодушие, приковава от векове публиката по целия свят? Най-великите литературни умове на новото време, Гьоте и Колридж, са се опитали, но не са успели да строшат този костелив орех, а стотици по-скромни личности са си изпочупили зъбите в него.
Не ми хареса едиповата версия на Фройд. Направо бях отвратен от нея. Не исках да повярвам в нея, както не исках да повярвам и в едиповия комплекс. Имах нужда да опровергая шокиращите теории на Фройд, да намеря пробойна в тях, но не можех. Ден след ден седях с часове в двора на „Харвард“, облегнал гръб на някое дърво, и разсъждавах върху Фройд и Шекспир. Диагнозата, която Фройд поставя на „Хамлет“, започваше да ми се струва все по-привлекателна не само защото даваше първото пълно обяснение на загадката, а и защото обясняваше поради какви причини никой не е бил способен да я разреши по-рано и изясняваше в какво се състои магнетизмът на трагедията. Един учен прилагаше откритията си върху Шекспир. Ето как медицината можеше да влезе в допир с душата. Когато прочетох тези две страници в „Тълкуване на сънищата“ от д-р Фройд, бъдещето ми бе предопределено. След като не можех да опровергая неговата психология, щях да й отдам живота си.
Имаше нещо в стаята на г-ца Ривърфорд, което никак не се бе харесало на патоанатома Чарлз Хугел. Всъщност — две неща. Първо, странният шум, идващ от стените — сякаш зазидана в тях душа виеше за спасение. Второто беше напълно различно. Нещо липсваше от стаята, сигурен бе в това. Като се върна в кабинета си в центъра, Хугел се обади за куриер и го прати веднага да намери детектив Литълмор.
Хугел не харесваше и разположението на собствения си кабинет. Не го поканиха да се премести в прекрасната нова сграда на полицейската централа, нито в новия Първи участък, който се строеше на „Олд слип“. И двете щяха да бъдат оборудвани с телефони. Съдиите бяха получили своя Партенон неотдавна. А той, който не само беше главният криминален лекар на Ню Йорк, но и съдия-следовател, и то далеч по- нуждаещ се от съвременни технически средства, бе зарязан в рушащата се сграда на „Ван ден Хювел“ с евтините й гипсови замазки, мухъла и — което беше най-лошото — мокрите петна по таваните. Мразеше тези петна и техните кафеникаво-жълтенакиви нащърбени краища. А днес ги мразеше още повече; струваше му се, че са станали по-големи, и се чудеше дали таванът няма да се продъни и да се стовари върху му. Разбира се, един патоанатом трябва да работи в близост до морга, това му беше ясно. Но отказваше да разбере защо в новата полицейска централа не може да се построи съвременна морга.
Детектив Литълмор влезе, олюлявайки се, в кабинета на патоанатома. Беше на двайсет и пет години, нито висок, нито нисък. Късо подстриганата му коса не беше нито тъмна, нито светла; по-скоро рижава. Имаше типично американско лице, открито и ведро, което, ако се изключат няколкото лунички, не бе особено запомнящо се. Ако се размине човек с него на улицата, едва ли ще си го спомни по-късно. Може обаче в ума му да остане добронамерената усмивка или червената папийонка, с която обичаше да се кипри под сламената шапка.
Патоанатомът нареди на Литълмор да му докладва за всичко, което е разбрал по случая „Ривърфорд“, като се постара максимално да звучи заповеднически и деспотично. Патоанатомът се поставяше начело на разследване само в изключителни случаи. Искаше Литълмор да разбере, че ако не успее да постигне нещо, ще има сериозни последствия.
Тържественият тон на Хугел очевидно не успя да впечатли детектива. Въпреки че никога не бе работил с него, Литълмор без съмнение знаеше като всички в полицията, че Хугел не се нрави на новия комисар, че прякорът му бе Вампира заради прецизността, с която извършваше аутопсиите, и че няма никаква действителна власт в управлението. Но тъй като беше истински добряк, не прояви никакво неуважение.
— Какво знам за случая „Ривърфорд“? — отвърна. — Ами нищо, г-н Хугел, освен че убиецът е над петдесетгодишна възраст, около 175 сантиметра висок, неженен, свикнал с гледката на кръв, живее под „Канал стрийт“ и през последните два дни е посетил пристанището.
Ченето на Хугел увисна.
— Откъде знаеш това?
— Шегувам се, г-н Хугел. Не знам нищичко за убиеца. Дори нямам представа защо си направиха труда да ме пращат там. Вие не сте взимали никакви отпечатъци, нали?
— Пръстови отпечатъци ли? — попита патоанатомът. — В никакъв случай. Съдилищата никога няма да признаят пръстовите отпечатъци за доказателства.
— Е, когато аз отидох, вече беше прекалено късно. Цялото местопрестъпление беше почистено. И вещите на момичето ги нямаше.
