И отново седна.
— Извинявайте, не знам какво ми стана — каза. — Предполагам, че за миг си представих, че съм Юнг. — Мисълта за Брил в ролята на Юнг разсмя Ференци, но Фройд не трепна. Брил се покашля и насочи вниманието ни към името на издателя си, отпечатано на заглавната страница — Смит Ели Джелиф. — Джелиф издава „Журнал по нервни болести“ — продължи Брил. — Лекар е, богат като Крез, с много добри връзки и също запален по каузата ни — благодарение на мене. За бога, ще превърна този Гомор в рая на психоанализата, ще видите. Та нашият приятел Юнг е имал тайна среща с Джелиф в неделя вечер.
Оказа се, че когато Брил взел тази сутрин ръкописа от Джелиф, издателят споменал, че поканил Юнг в дома си на вечеря в неделя. А Юнг не ни беше говорил нищо за тази среща.
— Оказва се, че основната им тема на разговор е било местонахождението на най-добрите манхатънски бардаци, но чуйте това — продължи Брил. — Джелиф помолил Юнг да изнесе следващата седмица поредица от лекции по психоанализа в университета „Фордъм“, учебното заведение на йезуитите.
— Но това е прекрасна новина! — възкликна Фройд.
— Така ли? — попита Брил. — А защо Юнг, а не ти?
— Ейбрахам, аз ще изнасям всеки ден лекции в Масачузетс, започвам във вторник идущата седмица. Няма да мога да бъда и в Ню Йорк по същото време.
— Но защо е тази тайнственост? Защо крие срещата си с Джелиф?
Никой от нас нямаше отговор на този въпрос. На Фройд обаче не му пукаше и заяви, че несъмнено има уважителни причини за дискретността на Юнг.
През цялото време държах дебелия ръкопис на Брил. Прочетох първите две страници, обърнах на третата и бях изненадан, че тя е почти празна. На нея имаше само шест печатни реда: бяха центрирани, с изпъкващи главни букви. Някакъв библейски цитат.
— Какво е това? — попитах и му показах страницата.
Ференци взе листа от ръцете ми и го прочете:
ОБРЕЖЕТЕ СЕ ЗАРАДИ ГОСПОДА И СНЕМЕТЕ
КРАЙНАТА ПЛЪТ ОТ СЪРЦЕТО СИ,
ИУДИНИ МЪЖЕ И ИЕРУСАЛИМСКИ ЖИТЕЛИ,
ДА СЕ НЕ ЯВИ МОЯТ ГНЯВ КАТО ОГЪН
И ДА НЕ ПЛАМНЕ НЕУГАСНО
ПОРАДИ ВАШИТЕ ЛОШИ НАКЛОННОСТИ.
— Еремия18, нали? — добави Ференци, като демонстрира доста по-добри от моите познания за Библията. — Какво прави пророк Еремия в книгата ти за хистериите?
Още по-странно беше, че в долния край на страницата, която Ференци постави в средата на масата, имаше изображение на лице. Приличаше на изпит източен мъдрец с тюрбан на главата, дълъг нос, още по- дълга брада и широко отворени хипнотизиращи очи.
— Индус? — попита Ференци.
— Или арабин? — предположих аз.
А най-странно от всичко беше, че следващата страница от ръкописа беше съвсем същата — полупразна, с библейски цитат в центъра, но без ококорено лице с чалма. Прелистих останалите, всичките бяха еднакви, но без лицето.
— Това да не е някаква шега, Брил? — каза Фройд.
Не беше, ако съдех по физиономията на Брил.
Детектив Литълмор беше горчиво разочарован от пренебрежението на патоанатома към неговите разкрития, но позволи на Хугел да смени темата и да насочи разговора пак към камериерката на г-ца Ривърфорд, която също му бе дала интересна информация.
— Тя наистина е доста притеснена, г-н Хугел, ще ми се да мога да й помогна — каза детективът.
Всъщност точно това бе направил: като разбра, че Бети не е много склонна да говори, я заведе до един автомат за сода. Каза й, че знае всичко, и тя се отприщи. Започна да нарежда колко несправедливо са постъпили с нея. Защо я били уволнили? Тя не била направила нищо лошо. Другите момичета крадели дребни пари от апартаментите — защо не са уволнили някоя от тях? И какво щяла да прави сега? Оказа се, че бащата на Бети починал предната година. През последните два месеца тя издържала цялото си семейство със заплатата от „Балморал“.
— Какво ти каза тя, детектив? — попита патоанатомът, хапейки устни.
— Бети ми обясни, че не обичала да ходи в апартамента на г-ца Ривърфорд. Смята, че бил населен с духове. На два пъти можела да се закълне, че чула бебешки плач, а жилището било празно. Каза също, че г-ца Ривърфорд била странна. Появила се от нищото преди четири седмици, без някой да пренася покъщнината й. Апартаментът бил обзаведен, преди да се нанесе в него. Била тиха и затворена. Не създавала проблеми. Сама си оправяла леглото. Била мила. Веднъж се опитала да подари на Бети обици. Бети я попитала дали са с истински диаманти и когато г-ца Ривърфорд потвърдила, Бети отказала да ги вземе. Почти не се срещали. Известно време работела нощем и тогава на два пъти видяла г-ца Ривърфорд. Иначе тя ставала и излизала обикновено преди седем, когато Бети отивала в жилището й. Един от портиерите ми каза, че г-ца Ривърфорд на няколко пъти напускала сградата преди шест. Какво ли означава това, г-н Хугел?
— Означава — отвърна патоанатомът, — че ще трябва да пратиш някого в Чикаго.
— Да говори със семейството й?
— Точно така. Какво ти каза камериерката за спалнята й?
— Работата е там, че Бети не си спомня много добре точно това. Помни само лицето на г-ца Ривърфорд, когато влязла там.
— Дали е видяла нещо около или върху мъртвото момиче?
— Попитах я, г-н Хугел. Не помни.
— Нищо?
— Само че очите на г-ца Ривърфорд били отворени и изцъклени.
— Малка тъпа идиотка.
— Не бихте го казали, ако я познавахте — противопостави се Литълмор леко изненадан. — Откъде знаете, че нещо е пипано?
— Какво?
— Казвате, че нещо е пипано в стаята след влизането на Бети преди вашето идване. Мислех си, че веднага са заключили апартамента и са оставили прислужник в коридора, който да не пуска никого, докато вие дойдете.
— И аз така мислех — отвърна патоанатомът, разхождайки се по килима на тесния си офис. — Така ни казаха.
— Тогава защо мислите, че някой е влизал в стаята?
— Защо? — повтори Хугел и се намръщи. — Искаш да знаеш защо? Много добре, г-н Литълмор. Последвай ме.
Патоанатомът излезе. Детективът го последва три етажа надолу, после през лабиринта от излющени коридори до моргата. Хугел отключи една врата с арка. Отвори я и в лицето на Литълмор лъхна застоял леден въздух. Видя редици от трупове на дървени полици, някои голи и изпружени, други увити в чаршафи. Не можеше да се удържи да не погледне към интимните им части, което го отврати.
— Никой — заяви патоанатомът — не би забелязал тази улика освен… Никой. — Отиде към дъното на помещението, където на най-отдалечената полица лежеше труп, покрит с бял чаршаф, на който пишеше „Ривърфорд, Е.: 29.08.09“. — А сега погледни внимателно, детектив, и ми кажи какво точно виждаш.
Патоанатомът рязко дръпна чаршафа. Литълмор се опули срещу трупа. Хугел също се обърна да погледне тялото. Причината за смайването на детектива беше следната: под чаршафа не лежеше Елизабет Ривърфорд, а старец с отпусната кожа и черни зъби.
Взех асансьора до етажа на г-ца Актън, след това се сетих, че първо трябва да се отбия да си взема
