листове и писалка. Странните библейски цитати в ръкописа бяха потресли Брил. Изглеждаше наистина уплашен. Каза, че веднага отива при издателя си, за да потърси обяснение; но на мене ми се стори, че може би не ни казва всичко.
Смятах, че Фройд ще присъства на първите ми среща с г-ца Актън, но той ми каза да му докладвам след края на всеки сеанс. Смятал, че присъствието му ще попречи на трансфера.
Трансферът е психоаналитично явление. Фройд го открил случайно и бил доста изненадан. Пациент след пациент откликвали на психоанализата, като започвали да го обожават или от време на време да го мразят. Отначало се опитвал да не обръща внимание на тези им чувства, като ги разглеждал като нежелани спонтанни замърсявания на терапевтичните отношения. Но с времето открил колко са важни както за заболяването, така и за лечението на пациента. Болният възпроизвеждал в кабинета на психоаналитика конфликтите, довели до появата на симптомите, и пренасял върху лекаря потиснатите желания, които причинявали болестта. Това не било случайно: Фройд открил, че страданието хистерия се основава на трансфер върху други индивиди, понякога дори върху предмети, на множество дълбоко погребани желания и емоции, появили се в детството и останали незадоволени. Започнал да анализира това явление с пациентите чрез изваждане на светло на трансфера и изследване на причинилите го обстоятелства. Така всъщност психоанализата превръща несъзнаваното в съзнавано и отстранява причината за заболяването.
И така оказало се, че трансферът е най-важното откритие на Фройд. Дали някога щях да разбера какво е да стигнеш до извод с подобно значение? Преди десет години ми се стори, че съм го почувствал. На 31 декември 1899 година го обявих развълнувано пред баща си, като прекъснах работата му в кабинета няколко часа преди да пристигнат гостите за новогодишното парти, което майка ми традиционно организираше. Той беше доста изненадан и, предполагам, раздразнен, че прекъснах работата му, макар че не го изрази. Казах му, че съм открил нещо с огромен потенциал, и помолих за разрешение да му го разкажа. Той наклони глава.
— Продължавай — каза.
Заявих, че още от зората на модерните времена един странен факт се повтаря при всички велики революционни проблясъци на гениалност, независимо дали става въпрос за наука или изкуство. Всички те се случват при смяната на столетията и по-точно — в първото десетилетие на новия век.
Коя личност и с кое свое постижение може да претендира, че с гения си е променила в световен мащаб развитието и историята на живописта, поезията, скулптурата, естествените науки, драмата, литературата, музиката, физиката? В областта на живописта познавачите единодушно посочват фреските в параклиса на семейство Скровени, където Джото въвежда триизмерното изображение. Това се случва между 1303 и 1305 година. В поезията със сигурност трябва да се коронова Данте и неговият „Ад“, първата велика творба, написана на местно наречие, която поетът започва малко след изгонването си от Флоренция през 1302 година. В скулптурата има само една възможност — Давид на Микеланджело, изсечен от цял мраморен блок през 1501 година. Същата година бележи и радикална революция в естествените науки, защото точно тогава някой си Николай от Торун отишъл в Падуа, твърдейки, че иска да учи медицина, но надявайки се тайно да продължи с астрономическите си наблюдения, чрез които стига до една забранена истина. Днес той ни е познат като Коперник. В литературата не можем да не изберем първообраза на всички романи „Дон Кихот“, който поел срещу мелниците през 1604 година. В музиката никой не би оспорил повратния за историята гений на Бетовен: той композира Първата си симфония през 1800 година, новаторската „Героична“ през 1803 година, а Петата — през 1807.
Ето теорията, която развих пред баща си. Беше незряла, признавам, но бях само на седемнайсет. Смятах, че е невероятно щастие да се живее на границата между два века. Предвещавах вълна от велики достижения през следващите няколко години. А какво ли не бих дал да живея при смяната на хилядолетията сто години по-късно!
— Виждам, че си наистина ентусиазиран — каза вяло баща ми.
И нищо повече. Сбърках, като му показах колко съм развълнуван. „Ентусиазиран“ за баща ми беше епитет с изключително негативно значение.
Но моят „ентусиазъм“ беше отмъстен. През 1905 година неизвестен швейцарски агент по патентите от немско-еврейски произход създаде теорията на относителността. Дванайсет месеца по-късно моите професори в „Харвард“ започнаха да твърдят, че този Айнщайн е променил завинаги представите ни за времето и пространството. Признавам, че в изкуството не се случи нищо. През 1903 година клубът „Сейнт Ботолф“ доста се развълнува заради лилиите на някакъв французин19, но после се изясни, че става въпрос за художник, който просто започнал да губи зрението си. Но що се отнася за опознаването на човешката психика, предсказанията ми напълно се сбъднаха. Зигмунд Фройд публикува своя труд „Тълкуване на сънищата“ през 1900 година. Баща ми би погледнал с насмешка, но аз съм убеден, че Фройд също е променил мисленето ни завинаги. След него ние никога няма да гледаме на себе си и на другите по същия начин.
Майка ми винаги ме бе „защитавала“ от баща ми. Това ме дразнеше. Нямах нужда от нейната закрила. По-големият ми брат имаше, но в неговия случай тактиката й не беше резултатна. Какво преимущество да си второ дете! Не че ме фаворизираха, но когато настъпи моментът баща ми да се заеме с мене, аз вече се бях научил да бъда непроницаем и той не можеше да ми причини сериозни травми. Имах си обаче ахилесова пета, която той с течение на времето докопа. Това беше Шекспир.
Баща ми никога не каза на глас, че увлечението ми по Шекспир е прекалено, но даде ясно да се разбере, че мисли така. Според него имаше нещо нездраво и същевременно самовлюбено в това, че изпитвам по-голям интерес към художествената измислица, и особено към „Хамлет“, отколкото към действителността. Само веднъж даде воля на това свое усещане. Бях на тринайсет години, мислех, че вкъщи няма никого и рецитирах Хамлетовото „Каква му е Хекуба? Той какво е за нея, че тъй плаче?“ Вероятно съм разсичал въздуха прекалено темпераментно, когато съм произнасял „Злодей развратен, кървав!“ или сигурно съм викал малко по-пронизително „О, мъст!“. Без да подозирам, баща ми видял всичко. Когато свърших рецитацията, той се покашля и ме попита какъв ми е Хамлет и аз какъв съм му, че трябва да плача за него?
Няма нужда да казвам, че не бях плакал. Никога не бях проронил и сълза, доколкото си спомням. Баща ми, ако не възнамеряваше просто да ме сконфузи, искаше да ми покаже, че отдадеността ми на „Хамлет“ е абсолютно безсмислена в реалния живот — нито има полза за бъдещето ми, нито ще помогне на света. Искаше да ме накара да проумея това отрано. Успя. Освен това знаех, че е прав.
Но случката не се отрази на страстта ми към Шекспир. Сигурно ви направи впечатление, че не споменах поета от Стратфорд в своя списък на гениите, които са променили света. Не го включих и когато представих теорията си на баща си през 1899 година. Това беше стратегически ход. Исках да видя дали ще се хване на въдицата. Щеше да му е много удобно да използва „възлюбления ми Шекспир“, както го наричаше, срещу мене. Беше прекалено проницателен, за да му давам примери с Дикенс или Толстой: веднага щеше да отбележи, че би трябвало да ги нарека класици гиганти от средата на столетието си, майстори на вълнуващата форма, но не и създатели, новатори. Освен това беше наясно, че никога не бих отрекъл наличието на революционна гениалност у Шекспир и така бих го превърнал в лесно и унищожително опровержение на собствената си теория.
Вероятно баща ми е надушил капана. Може би е познавал темата по-добре, отколкото предполагах тогава. Във всеки случай не ме попита и на мене не ми се наложи да му казвам, че пиесата „Хамлет“ е написана през 1600 година. Нито получих шанса да припомня, че не съм единственият пристрастен към Шекспир. Някога хората са били готови да умрат за „Хамлет“. Баща ми не знаеше, а и всички бяха забравили, но преди време тук, в некултивираните Съединени щати, е имало бунт заради „Хамлет“. Само преди 60 години прочутият американски актьор Едуин Форест гледал на английска сцена също така прочутия аристократичен британски трагик Уилям Макреди в ролята на датския принц. Форест изразил недвусмисленото си отвращение. Той самият имал мускулесто телосложение и произхождал от бедно семейство с демократични убеждения. Смятал, че хилавият Хамлет на Макреди се перчи твърде префърцунено по сцената, което е абсурдно и унижава благородния принц. Това мнение сложило началото на публичен спор между двете световни величия, който ескалирал непрекъснато. Форест бил изхвърлен от афишите в Англия, а когато Макреди пристигнал в Америка, му върнали услугата. Към сцената полетели яйца със съмнителна преснота, стари обувки, медни монети и дори столове. Кулминацията на този сблъсък
