Актън, докато минаваше през фоайето. Но за всеки случай проследи стрелката, показваща етажите, които асансьорът изкачваше. Тя се движеше бавно към най-високите нива. Литълмор обаче не успя да види къде се спря накрая. Тя още помръдваше, когато отвън се чу пронизителен шум.
Беше цвилене на агонизиращ кон. Въпросното животно беше впрегнато в кола, която току-що бе излязла от строителен обект малко преди пресечката на „Мадисън авеню“, където се издигаше стоманеният скелет на нова девететажна търговска сграда. На капрата седеше елегантно облечен господин с цилиндър, а на коленете му лежеше тънък камшик. Това беше Джордж Бануел.
През 1909 година конете все още се състезаваха с автомобилите по всички по-големи улици на Ню Йорк. Всъщност състезанието вече беше загубено. Пъргавите и шумни автомобили с двигател бяха по-бързи и по- маневрени от каляските. Освен това те сложиха край на замърсяването — по онова време този термин се отнасяше за конските фъшкии, които до обед вече увоняваха въздуха и правеха по-натоварените улици практически непроходими. Въпреки че Джордж Бануел обичаше автомобилите си като всички останали богаташи, по душа си беше ездач. Беше израснал с коне около себе си и не бе готов да се откаже от тях. Даже настояваше сам да си кара файтона, а кочияшът се мъдреше нелепо до него.
Бануел бе прекарал сутринта на площадката на „Канал стрийт“, откъдето надзираваше един важен за него проект. В единайсет и трийсет пристигна с файтона на ъгъла на „Мадисън авеню“ и Четиридесет и четвърта улица, на една пресечка разстояние от хотел „Манхатън“. След като нагледа работата на своите хора там, Бануел се отправи към хотела, за да се срещне с кмета. Но само миг след като зави по булеварда, дръпна рязко и силно юздите на коня, притисна мундщука в устата на нещастното животно, което спря и изцвили. Пронизителният звук не произведе никакъв ефект върху Бануел. Сякаш изобщо не го чу. Беше се втренчил в нещо напред и врязваше още по-болезнено металния накрайник на юздите в устата на коня за ужас на кочияша.
Конят мяташе глава нагоре-надолу и настрани, опитвайки се напразно да разхлаби опънатите юзди. Накрая се изправи на задните си крака и изцвили силно, като в агония. Точно този шум чу Литълмор, както и всички хора на улицата. Конят стъпи на земята, но веднага отново се изправи на задните си крака, този път дори още по-отривисто, от което целият файтон се разклати. Бануел и кочияшът му изхвърчаха като моряци от попаднал в буря кораб. Колата се преобърна с грохот и повлече след себе си и коня.
Кочияшът пръв успя да се изправи на крака. Опита се да помогне на господаря си, но Бануел го блъсна грубо и започна да изтупва мръсотията от коленете и лактите си. Около тях се насъбра тълпа. Нетърпеливи шофьори вече надуваха клаксоните. Магията, завладяла Бануел, очевидно беше развалена. Не беше от хората, които се оставят да бъдат хвърлени от кон. А да падне от файтон, беше направо немислимо. Очите му искряха от гняв — към шофьорите, към насъбралите се зяпачи и най-вече към объркания проснат кон, който безуспешно се мъчеше да се изправи.
— Пушката ми — каза той хладно на кочияша. — Дай ми пушката.
— Не можете да го убиете, господине — запротестира кочияшът, който бе клекнал до коня и се опитваше да освободи копитата му от примката на заплетените въжета. — Няма нищо счупено. Просто се е оплел. Ето го. Хайде. — Последното каза на коня, докато му помагаше да се изправи. — Не си виновен ти.
Без съмнение кочияшът имаше добри намерения, но едва ли можеше да избере по-неподходящи думи.
— Не е виновен, така ли? — каза Бануел. — Буйства като необяздена кранта, пък не бил и виновен? — Хвана юздите, бутна грубо шията на коня и го погледна в очите. — Виждам — каза на кочияша с все още леден глас, — че не си го научил да свежда глава. Е, аз ще го науча.
Бануел разпрегна коня, хвана поводите и го яхна без седло. Върна го на строителната площадка до голямата кука на крана, издигнат до небесата в средата на терена. Бануел хвана куката с две ръце и я провря под такъмите на коня, след като ги закрепи стабилно под корема му. Скочи на земята и викна на краниста:
— Ей, ти! Вдигай! Ти горе — вдигай ти казах! Не ме ли чу? Вдигни го!
Втрещеният мъж реагира бавно. Накрая включи двигателя. Дългият кабел се набра и куката опъна повода. Конят се размърда и започна да рие с копито от неприятното усещане. За миг всичко замря така.
— Вдигай, нещастнико — извика Бануел. — Вдигай или се прибирай вкъщи при жена си да й кажеш, че си безработен!
Кранистът отново натисна лостовете. Конят рязко отхвръкна нагоре. В момента, в който краката му се отделиха от твърдата почва, животното бе обзето от паника. Зацвили и се замята, заизвива се диво във въздуха, увиснало на куката на крана.
— Пусни го! — извика гневен момичешки глас. Беше г-ца Актън. Когато започна целият спектакъл, тя се забърза по „Медисън авеню“ и сега стоеше пред тълпата. До нея бе Янгър, а Литълмор — малко по-назад сред хората. Тя извика отново: — Пусни го на земята. Някой да го спре!
— Вдигай — нареди Бануел. Беше чул момичето. Стрелна я с очи и отново се съсредоточи върху коня. — По-високо.
Кранистът се подчини и започна да издига животното все по-високо и по-високо: пет, десет, дванайсет метра над земята. Философите казват, че няма как да знаем дали животните изпитват емоции, сравними с човешките, но всеки, видял невероятния ужас в очите на коня, никога повече не би се усъмнил в това.
Всички погледи бяха приковани в безпомощно висящото и мятащо се животно и никой не видя как помръдна стоманената релса три етажа по-горе по скелето. Тя бе прикрепена с въже, което на свой ред бе закачено за куката на крана. Досега въжето бе хлабаво, релсата стоеше безопасно на мястото си на скелето. Но когато куката се издигна, въжето също се опъна, стоманената релса внезапно се изтърколи от дъските и увисна свободно във въздуха. И тъй като бе закачена за куката на крана, тя естествено се залюля по посоката на куката или иначе казано, към Джордж Бануел.
Бануел не видя смъртоносната релса да лети и да набира скорост, насочена право към него като гигантско копие, прицелило се право в стомаха му и готово да убива. Ако го беше ударила, с него беше свършено, но тя мина на педя встрани. Намеси се щастливата съдба, доста благосклонна към Бануел, но резултатът бе, че сега гредата полетя към тълпата. Няколко души изпищяха от страх, а десетина залегнаха в калта, за да се предпазят.
Само един човек обаче трябваше наистина да се отмести. Това бе г-ца Нора Актън. Триметровата релса се бе насочила право към нея. Но г-ца Актън нито изпищя, нито помръдна. Дали защото връхлитащото желязо я бе хипнотизирало, или защото й бе трудно да реши накъде да побегне, тя седеше като вкопана на мястото си, пребледняла и обречена.
Янгър сграбчи дългата руса опашка на момичето и я дръпна силно — и не много кавалерски — към себе си. Летящата греда профуча толкова близо, че усетиха как въздухът изсвистя, и ги задмина.
— О! — каза г-ца Актън.
— Извинявайте — отвърна й Янгър. След това я повлече пак за косата, но в обратната посока.
— О! — повтори г-ца Актън по-натъртено, когато стоманената греда се върна и отново прелетя покрай тях, като този път мина на косъм от тила й.
Бануел хвърли безстрастен поглед към превърналата се в махало релса и проследи с презрително изражение как се издигна и вклини в скелето, откъдето започна пътешествието й, като го разби все едно бе от клечки за зъби. Във всички посоки полетяха хора, инструменти и дъски. Когато прахът се уталожи, само конят продължаваше да вдига шум, като се мяташе и цвилеше безпомощно във въздуха. Бануел даде знак на краниста да го свали и изпълнен с хладен гняв, нареди на хората си да разчистят отломките.
— Върнете ме в стаята ми, моля ви — каза г-ца Актън на Янгър.
Тълпата продължаваше да се вълнува дълго след произшествието, пресмяташе щетите и преразказваше отново и отново събитията. Конят бе върнат на кочияша, към когото се приближи детектив Литълмор. Детективът бе разпознал Джордж Бануел.
— Породист ли е?
— Наполовина — отвърна кочияшът, който правеше всичко по силите си, за да успокои все още уплашеното животно. — Наричат го „подобрен“.
