Актън край Грамърси парк. Вече знаеше какво ще напише в доклада си: веществените доказателства — косми, копринени нишки, влакна от въже — сочат без съмнение, че човекът, убил Елизабет Ривърфорд, е нападнал и Нора Актън. Но патоанатомът се тюхкаше заради това, което не бе успял да открие. Бе преровил родителската спалня. Претърси задната градина — пълзя на колене метър по метър. Както й очакваше, намери счупени клони, стъпкани цветя и много други следи от бягство, но не и доказателството, което му трябваше, единствената улика, с която щеше да установи самоличността на престъпника.
Беше изтощен, когато се добра до кабинета си. Въпреки заповедта на кмета Хугел не бе предал на екипа си, че който намери трупа на г-ца Ривърфорд, го чака награда. Но едва ли някой можеше да го вини за това, каза си Хугел. Нали именно кметът му нареди да отиде право в дома на Актън, без да се връща в моргата.
В коридора го чакаше Литълмор. Докладва, че полицай Гитлоу вече е във влака за Чикаго и ще пристигне следващата вечер. В обичайното си добро настроение Литълмор разказа и странния епизод с г-н Бануел и коня. Хугел го изслуша съсредоточено, след това възкликна:
— Бануел! Трябва да е видял г-ца Актън пред хотела. Точно тя го е изплашила.
— Не бих нарекъл г-ца Актън плашеща, г-н Хугел — каза Литълмор.
— Глупак! — бе отговорът на патоанатома. — Разбира се, той си е мислел, че е мъртва!
— И защо да си мисли, че е мъртва?
— Размърдай си мозъка, детектив.
— Ако Бануел е нашият човек, г-н Хугел, той знае, че е жива.
— Какво?
— Казвате, че Бануел е нашият човек, нали? Но нападателят на г-ца Актън знае, че е жива. Така че ако Бануел е нашият човек, той не я мисли за мъртва.
— Какво? Глупости. Може би е сигурен, че я е довършил. Или… или се е боял, че ще го разпознае. И в двата случая би изпаднал в паника, като я види.
— Защо мислите, че той е нашият човек?
— Литълмор, той е висок над метър и осемдесет и пет. На средна възраст е. Богат е. Има тъмна коса, която е започнала да посивява. Десничар е. Живее в сградата на първата жертва и е изпаднал в паника, като е видял втората жертва.
— Откъде знаете това?
— От тебе. От кочияша си разбрал, че се е уплашил. Какво друго обяснение може да има?
— Не, исках да попитам откъде знаете, че е десничар?
— Вчера го видях, детектив, и внимавах в картинката.
— Ама и вас си ви бива, г-н Хугел. А аз какъв съм — левичар или десничар? — детективът постави ръцете си зад гърба.
— Няма ли да престанеш, Литълмор!
— Не знам, г-н Хугел. Трябваше да го видите, когато всичко свърши. Беше хладен като лед, раздаваше заповеди, разчистваше.
— Глупости. Освен че е убиец, е и добър актьор. Хванахме нашия човек, детектив.
— Е, не сме го хванали още.
— Прав си. — Патоанатомът се замисли. — Все още нямам солидни доказателства. Трябва ни още нещо.
10
На излизане от „Метрополитън“ наехме файтон, който да ни откара през парка до новия комплекс на университета „Калъмбия“ с огромната библиотека. Не бях ходил там от 1897 година, когато майка ми ме завлече на откриването на сградата „Шърмърхорн“. За щастие Брил не знаеше за далечните ми връзки с този клан, иначе без съмнение щеше да го спомене на Фройд.
Посетихме психиатричната клиника, където Брил държеше кабинет. След това Фройд обяви, че иска да поговорим за сеанса ми с г-ца Актън. Брил и Ференци изостанаха, за да обсъдят някои терапевтични техники, а ние с Фройд поехме на разходка по „Ривърсайд драйв“, чиято широка променада откриваше красива гледка към Палисадите — дивите стръмни скали на Ню Джърси от другата страна на река Хъдзън.
Не скрих нищо, разказах на Фройд и за първия сеанс с г-ца Актън, който завърши с провал, и за втория, който пък донесе разкритията й за приятеля на баща й г-н Бануел. Той не спираше да ме разпитва, искаше да узнае всички подробности, независимо колко незначителни изглеждат, настояваше да не преразказвам, а да цитирам точните й думи. Накрая Фройд загаси пурата си в тротоара и ме попита дали смятам, че епизодът на покрива преди три години е истинската причина г-ца Актън да загуби тогава говора си.
— Така изглежда — отговорих. — Устата е важен фактор в случката, както и забраната да разкаже за станалото. Причинили са й нещо немислимо и тя сама си е отнела способността да говори.
— Добре. Значи срамната за четиринайсетгодишната девойка целувка на покрива я е направила хистерична? — каза Фройд, проверявайки реакциите ми.
Разбрах: искаше да каже точно обратното на това, което думите му означаваха. Така както той виждаше нещата, епизодът на покрива не би могъл да причини хистерията на г-ца Актън. Случката не е от ранното й детство, нито има нещо общо с едиповия комплекс. Само детските травми водят до неврози, а по-късните случки събуждат спомена за дълго потискания конфликт и предизвикат хистерични симптоми.
— Д-р Фройд — попитах, — възможно ли е в този случай травма от юношеската възраст да е причинила хистерията?
— Възможно е, момчето ми, ако нямахме следния факт: поведението на момичето на покрива вече е напълно хистерично. — Фройд извади друга пура от джоба си, помисли и я върна обратно. — Нека ти предложа определение за хистерия: това е когато инцидент на сексуално удоволствие събужда чувства, които са до голяма степен или напълно неприятни.
— Тя е била само на четиринайсет.
— А на колко е била Жулиета в първата си брачна нощ?
— На тринайсет — признах.
— Потентен и напълно зрял мъж — за когото не знаем нищо друго освен че е силен, висок, успял, привлекателен — целува момиче по устните — каза Фройд. — Очевидно е в състояние на сексуална възбуда. Смятам, можем да сме убедени, че Нора е получила непосредствено впечатление за тази възбуда. Казва, че все още чувства как Бануел придърпва тялото й към своето и аз нямам никакво съмнение коя част от мъжкото тяло точно е почувствала. При здраво четиринайсетгодишно момиче всичко това би трябвало да предизвика приятна генитална стимулация. Вместо това Нора е обзета от неприятни усещания, по точно отвращение, отнасящо се към устните и гърлото. С други думи тя вече е била хистерична, и то доста преди целувката.
— Но не е ли възможно домогванията да Бануел да са й били неприятни?
— Силно се съмнявам в това. Но ти не си съгласен с мене, Янгър.
Наистина не бях съгласен, и то дълбоко се възпротивявах на твърденията му, макар че се опитвах да не го показвам.
Фройд продължи:
— Ти си представяш как г-н Бануел се натрапва на невинна жертва, която го намира за отблъскващ. Но е възможно тя да го е съблазнила: той е красив мъж, най-добрият приятел на баща й. Такова завоевание би било много желано от момиче на нейната възраст, защото би предизвикало ревност у баща й.
— Тя го е отблъснала — казах.
— А дали? — попита Фройд. — След целувката е опазила тайната му дори и след като си е възвърнала говора. Не съм ли прав?
— Да.
— Дали е по-вероятно това да значи страх от повторение на случката, или е по-скоро желание тя да се повтори?
Схванах логиката на Фройд, но обяснението за невинното поведение на момичето все още не беше
