— Точно така. Пише го на табелите. — И мъжът с папийонката извади от жилетката си надпис, идентичен с тези на декомпресионните табели, и го размаха пред Мали. Наистина беше вярно: след работа в кесона човек можеше бързо да се качи и да слезе отново без никакъв риск, при условие че остане не повече от няколко минути на повърхността. — Така: готов ли си да задържиш дъха си?
— Дъха си ли? — попита Мали.
Мъжът дръпна спирачката на асансьора, кабината се люшна и спря.
— Къде ти е умът, човече? — извика той на Мали. — Излизаме право горе, нали ти казах? Трябва да задържиш дъха си оттук чак до повърхността. Да не искаш да умреш от изгърбване? — Бяха изкачили около една трета от шахтата, намираха се на около 20 метра под водата. — Колко си стоял долу? Петнайсет часа?
— Близо двайсет, господине.
— Двайсет часа долу, Сиймъс, значи, че със сигурност ще се парализираш, ако въобще оживееш. Сега ще ти обясня. Поеми дълбоко дъх, като мене, и го задръж — животът ти зависи от това. Не издишвай. Ще усетиш леко напрежение, но задръж каквото и да става. Готов ли си?
Мали кимна. Двамата поеха дълбоко дъх. След това човекът с папийонката отново задвижи асансьора. Докато се изкачваха, Мали усети, че напрежението в гърдите му расте. Човекът отсреща не чувстваше такова, защото само се правеше, че си задържа дъха. Всъщност дишаше скришом през цялото време, докато асансьорът приближаваше повърхността. През глухия тътнеж на парните машини никой не можеше да чуе как вдишва и издишва.
Мали усети болки в гърдите. За да покаже, че става нещо и че му е трудно да сдържа дъха си, той посочи към гръдния кош и устата си. Мъжът с папийонката поклати глава и размаха пръст, за да подчертае колко е важно да не издиша. Повика с жест Мали към себе си, сложи голямата си длан върху носа и устата му и напълно му затвори достъпа до въздух. Вдигна вежди сякаш питаше дали така е по-добре. Мали кимна и направи гримаса. Лицето му все повече почервеняваше, очите му изхвръкнаха и точно когато асансьорът стигна повърхността, той инстинктивно се изкашля в дланта на човека с папийонката. И дланта му се покри с кръв.
Човешките бели дробове са учудващо еластични. Могат да увеличават обема си. На двайсет метра под водата, когато Мали за последен път пое дъх, налягането бе около три атмосфери, което значи, че Мали бе поел в дробовете си три пъти повече въздух от нормалното. Докато асансьорът се изкачваше, този въздух се бе разширил. Дробовете му бяха се раздули отвъд предела си, като пренапомпани балони. Скоро плеврите в дробовете — малките резервоарчета, в които влиза въздухът — бяха започнали да се пръскат бързо една след друга. Освободеният въздух бе нахлул в плевралната кухина, намираща се между гръдния кош и дробовете, и бе причинил пневмоторакс, при който дробовете колабират.
— Сиймъс, Сиймъс, нали не издиша? — бяха стигнали повърхността, но мъжът не отваряше асансьора.
— Кълна се, че не съм — каза едвам Мали. — Майко божия, какво ми е?
— Загуби един от дробовете си, само това. Ще оживееш.
— Трябва… — Мали се свлече на колене — да полегна.
— Да полегнеш? Не, човече: трябва да те държим изправен, чуваш ли ме? — високият мъж подхвана Мали под мишниците, вдигна го и го опря на стената на асансьора. — Така е по-добре.
Като повечето проникнали в течност газове въздушните мехурчета в човешката кръв се издигат нагоре. Изправеното положение на Мали гарантираше, че въздушните мехурчета, които все още се намираха в дробовете му, ще тръгнат през разкъсаните му плеврални капиляри и ще продължат право към сърцето, а оттам — към коронарната и сънната артерии.
— Благодаря — прошепна Мали. — Ще се оправя ли?
— Всеки миг ще разберем — каза мъжът.
Мали се хвана за главата, защото започна да му се вие свят. Капилярите на бузите му изпъкнаха и посиняха.
— Какво ми става? — попита той.
— Ами според мене си получил удар, Сиймъс.
— Ще умра ли?
— Ще съм откровен с теб, човече: ако те сваля веднага, може и да успея да те спася. — Това беше вярно. Рекомпресията беше единственият начин да се спаси умиращ от декомпресия. — Но знаеш ли какво? — мъжът не бързаше, чистеше бавно кръвта от ръката си със снежнобяла носна кърпа. — Майка ми не беше ирландка.
Мали отвори уста сякаш се канеше да каже нещо. Погледна убиеца си. После очите му се изцъклиха и той повече не помръдна. Човекът с папийонката спокойно отвори вратата на асансьора. Наоколо нямаше никого. Влезе в колата си, намери ирландското уиски отзад, върна се до асансьора и постави бутилката до свлеченото тяло. Трупът на бедния Мали щеше да бъде намерен след няколко часа и щеше да бъде оплакан като поредната жертва на кесона. Добър човек беше, щяха да кажат приятелите му, но сглупи, че нощуваше долу, на място, неподходящо и за животни. Някои ще се почудят защо се е опитвал да излезе посред нощ и защо не е спрял на междинните спирки. Сигурно е бил уплашен, а и пиян. Никой няма да забележи следите от червена глина, оставени от убиеца на кея. Всички работници в кесона влачеха същата мръсотия и отпечатъците от елегантни мъжки обувки скоро щяха да бъдат заличени от безразборното трополене на хиляди груби ботуши.
Трета част
11
В сряда се събудих в шест сутринта. Не бях сънувал Нора Актън, в това бях сигурен, но веднага щом отворих очи в облицованата с дървена ламперия бяла хотелска стая, вече мислех за нея. Възможно ли е симптомите да се дължат на сексуално влечение към баща й? Очевидно това беше посоката на мисълта на Фройд. Не исках да го повярвам, отвращаваше ме.
Никога не бях харесвал Едип. Не харесвах пиесата, човека, както и едноименната теория на Фройд. Това бе единственият аспект на психоанализата, който така й не приех. Че имаме подсъзнателен живот, че непрекъснато потискаме забранените сексуални желания и агресията, която това потискане поражда, че това се проявява в сънищата ни, грешките на езика, неврозите ни — в това вярвах. Но че мъжете искат да правят секс с майките си, а момичетата с бащите си — това не можех да приема. Фройд би казал, разбира се, че скептицизмът ми е вид „съпротива“. Би казал, че не искам теорията за едиповия комплекс да е вярна. Без съмнение това беше така. Но съпротивата, или каквото там беше, със сигурност не доказваше състоятелността на отхвърляната идея.
Затова се връщах непрекъснато към Хамлет и неустоимата, но объркваща интерпретация на Фройд. Казано накратко, Фройд бе съсякъл дълго просъществувалото обяснение, че Хамлет, както твърдеше „прадядото на Юнг“ Гьоте, е прекалено интелектуален естет, който е изначално неспособен на решително действие. Фройд отбелязва, че Хамлет непрекъснато взима действени решения. Убива Полоний. Планира и представя своята пиеса. Примамва Клавдий да признае вината си. Изпраща Розенкрац и Гилденстерн на смърт. Очевидно само едно нещо не може да направи: да отмъсти на злодея, който е убил баща му и спи с майка му.
И причината за това, казва Фройд, е проста. Хамлет вижда у чичо си реализирани своите собствени скрити желания: своя едипов комплекс. Клавдий е направил това, което самият Хамлет би искал. „Така омразата, която би трябвало да го отведе към отмъщението — да цитирам точните думи на Фройд, — е заместена с упреци към самия Хамлет и угризения на съвестта.“ Че Хамлет непрекъснато се упреква, това не може да се отрече. През цялото време той се самобичува, и то прекалено строго, почти ирационално. Обмисля дори самоубийство. Или поне така винаги се е тълкувал монологът му „Да бъдеш или да не бъдеш“. Хамлет се пита дали да не отнеме собствения си живот. Защо? Защо Хамлет ще се чувства виновен и ще замисля да се самоубие, ако иска да отмъсти за баща си? Никой за триста години не бе успял да разтълкува най-известния монолог в пиесата — докато не се появи Фройд.
