Ривърфорд още един ден?
— Да го задържа? — повтори Бануел. — Дъщеря му е убита.
— Можеш ли да опиташ? — попита кметът.
— По дяволите — отговори Бануел. — Ще видя какво мога да направя. Между другото, какви са тези специалисти, които се занимават с Нора?
— Не ти ли казах? — отвърна кметът. — Те са терапевти. Оказва се, че могат да лекуват амнезия само с разговори. Страхотен бизнес всъщност. Карат пациента да им разказва най-различни неща.
— Какви неща? — попита Бануел.
— Всякакви — отговори Макклелън.
Патоанатомът Хугел изпълни нареждането на кмета, прибра се в дома си на последните два етажа на малка дървена сграда на ул. „Уорън“. Легна на неудобното си легло, но не можа да заспи. Светлината бе прекалено ярка, а виковете на файтонджиите прекалено силни дори с възглавница върху главата.
Сградата, в която живееше Хугел, се намираше на края на Пазарния квартал в долен Манхатън. Когато нае квартирата, това бе приятен жилищен район. Но до 1909 година вече беше претъпкан със складове и производствени предприятия. Хугел не се премести. Със заплатата си на патоанатом не можеше да си позволи два цели етажа в по-модерна част на града.
Хугел мразеше квартирата си. Таваните имаха същите отвратителни петна с кафяви краища, каквито му се налагаше да съзерцава в кабинета си. Не можеше да изгони лицето на Джордж Бануел от мислите си. Хугел ругаеше горчиво наум. Беше патоанатомът на Ню Йорк. Защо тогава костюмът му изглеждаше толкова опърпан в сравнение с чистичкото и добре скроено сако на Бануел?
Уликите срещу Бануел бяха напълно достатъчни, за да бъде арестуван. Защо кметът не бе убеден в това? Щеше му се да може да го задържи на своя воля. Но като патоанатом нямаше правомощия да задържа никого, макар че много му се искаше. Хугел премисли отново всичко. Трябваше да има още нещо. Трябваше да има начин да сглоби цялата история. Ако убиецът на Елизабет Ривърфорд е откраднал трупа й, какви улики все пак биха останали? Изведнъж му светна. Беше забравил за снимките, които направи в апартамента на г-ца Ривърфорд. Дали пък някоя от тях нямаше да му разкрие липсващото звено?
Хугел скочи от леглото и се облече набързо. Можеше сам да ги прояви. До моргата имаше собствено фотографско студио, което рядко използваше. Не, щеше да е по-сигурно, ако полицейският фотограф Луи Ривиер свърши тази работа.
В девет отидох в стаята на г-ца Актън. Нямаше никого. Съвсем случайно минах да попитам на рецепцията и намерих там бележка, в която г-ца Актън ми съобщаваше, че ще се прибере в единайсет, да се отбия тогава, ако искам.
От психоаналитична гледна точка това никак не беше наред. Първо, аз не се „отбивах“ при г-ца Актън. Второ, не пациентът, а лекарят трябва да определя часа на сеансите.
Но при така стеклите се обстоятелства наистина се отбих при г-ца Актън в единайсет. Тя бе поседнала удобно на кушетката точно както предната сутрин, пиеше чай на фона на двата френски прозореца към балкона. Покани ме да седна, без да вдига поглед. Това също ме подразни. Чувстваше се прекалено у дома си. Психоанализата трябва да се провежда в кабинет — моя кабинет — и аз трябва да командвам парада.
Тя вдигна очи, което ме свари напълно неподготвен. Цялата трепереше и бе разтревожена.
— На кого сте казали? — попита тя, но не обвинително, а притеснено. — За това… което ми направи г-н Бануел?
— Само на д-р Фройд. Защо? Какво се е случило?
Тя се спогледа с г-жа Бигс, която извади сгънат на две лист хартия и ми го подаде. На него бе написано с мастило: „Дръж си устата затворена.“
— Едно момче — каза г-ца Актън раздразнено — на улицата… пъхна го в ръката ми и побягна. Мислите ли, че г-н Бануел ме е нападнал?
— А вие?
— Не знам, не знам. Защо не мога да си спомня? Накарайте ме да си спомня — умоляваше ме тя. — Ами ако ме наблюдава отстрани? Моля ви, докторе, помогнете ми!
Не бях виждал г-ца Актън в такова състояние. Всъщност тя за първи път ме молеше за помощ. Също така за първи път, откакто бе дошла в хотела, изглеждаше наистина уплашена.
— Мога да опитам — отговорих.
Г-жа Бигс разбра и този път излезе сама. Веднага накарах момичето да легне, въпреки че на нея никак не й харесваше. Беше толкова разстроена, че едва стоеше на едно място.
— Г-це Актън — започнах аз, — върнете се три години назад преди случката на покрива. Вие сте със семейството си на вилата на Бануел.
— Защо ме карате да правя това? — избухна тя. — Искам да си спомня какво се случи преди два дни, не преди три години.
— Не искате ли да си спомните какво се случи преди три години?
— Не това исках да кажа.
— Но това казахте. Д-р Фройд смята, че тогава може да сте видели нещо, което сега сте забравили, но то не ви позволява да си спомните скорошното произшествие.
— Нищо не съм забравила — отвърна тя троснато…
— Значи наистина сте видели нещо.
Тя мълчеше.
— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.
— Престанете да го повтаряте! — извика момичето с напълно неочаквана злоба. — От какво пък трябва да се срамувам аз?
— Не знам.
— Махайте се — каза тя.
— Г-це Актън.
— Махайте се. Не ви харесвам. Вие не сте много умен.
Аз не помръдвах.
— Какво видяхте? — и тъй като тя не отговаряше, а се взираше напрегнато в друга посока, аз се изправих и се възползвах от ситуацията. — Съжалявам, г-це Актън, но не мога да ви помогна. Щеше ми се да мога.
Тя пое дълбоко дъх.
— Видях баща си с Клара Бануел.
— Можете ли да ми опишете какво точно видяхте?
— Ами добре.
Седнах на мястото си.
— На първия етаж има голяма библиотека — каза. — Често не можех да заспя и слизах там. Можех да си чета на лунна светлина, без да паля свещ. Една нощ вратата на библиотеката бе открехната. Бях сигурна, че има някой вътре. Погледнах през цепнатината. Баща ми седеше на стола на г-н Бануел с лице към мене, същия стол, на който аз винаги сядах. Видях го добре на лунната светлина, главата му бе отметната назад по отвратителен начин. Клара бе застанала на колене пред него. Роклята й бе разкопчана и се бе свлякла до кръста. Гърбът й бе напълно гол. Има красив гръб, докторе, съвсем бял, без никакво петънце, същата съвършена бяла кожа, каквато можете да видите в… в… и оформен като пясъчен часовник или като виолончело. Тя… не знам как да го опиша… полюшваше се. Главата й се вдигаше и падаше в бавен ритъм. Не виждах ръцете й. Сигурно са били пред нея.
Веднъж или дваж преметна коса през рамо, но продължаваше да се движи нагоре и надолу. Беше хипнотизираща гледка. Аз, разбира се, тогава не разбрах какво виждам. Движенията й ми се сториха красиви, като на мека вълна, която приижда към брега. Но бях напълно сигурна, че вършат нещо нередно.
— Продължете.
— Тогава баща ми започна да издава някакви отвратителни звуци. Чудех се как Клара ги търпи. А тя не
