само ги търпеше, ами дори я караха да се полюшва все по-бързо и по-решително. Той стисна облегалките на стола. Тя започна да се издига и спуска още по-бързо. Определено бях очарована, но не исках да гледам повече и се качих на пръсти по стълбите обратно в стаята си.
— А след това?
— Няма повече. Това е краят. — Спогледахме се. — Надявам се, че поне любопитството ви е задоволено, д-р Янгър, защото ми се струва, че амнезията ми не е излекувана.
Опитах се да осмисля като психоаналитик епизода, който г-ца Актън току-що ми разказа. Приличаше на травма, но възникваше един проблем. Г-ца Актън не ми изглеждаше травмирана.
— Имахте ли някакви физически затруднения след това? — попитах. — Загуба на говор?
— Не.
— Парализа на някоя част от тялото? Настинка?
— Не.
— Баща ви разбра ли, че сте ги видели?
— Той е прекалено глупав.
Премислих тази забележка.
— Какво мислите в момента за вашата амнезия?
— Нищо — каза тя.
— Умът ни никога не е напълно празен.
— Казахте ми го и предишния път! — възкликна тя ядосано и аз млъкнах. Тя втренчи в мене сините си очи. — Само едно нещо, което направихте, ме накара да повярвам, че можете да ми помогнете. И то няма нищо общо с въпросите ви.
— Кое?
Сведе поглед.
— Не знам дали трябва да го казвам.
— Защо?
— О, няма значение защо. Беше в полицията.
— Прегледах шията ви.
Тя говореше тихо с извърната глава.
— Да. Когато за първи път докоснахте шията ми, за секунда почти си спомних нещо, някаква картина, идея. Но сега не помня какво беше.
Новината беше неочаквана, но не и лишена от логика. Самият Фройд бе открил, че физическият допир може да освободи потиснати спомени. Приложих същата техника на Присила. Може би и амнезията на г-ца Актън се поддаваше на такова лечение.
— Искате ли пак да опитаме нещо подобно? — попитах я.
— Тогава се уплаших — каза тя.
— Вероятно пак ще стане така.
Тя кимна. Приближих се към нея и протегнах длан. Тя започна да развързва шала си. Казах й, че не е необходимо. Щях да докосна челото й, не шията. Беше изненадана. Обясних й, че докосването по челото е един от стандартните методи на д-р Фройд за освобождаване на спомени. Не изглеждаше много доволна, но ми позволи да го направя. Бавно поставих длан на челото й. Никаква реакция. Попитах я дали в ума й не се е завъртяла някаква мисъл.
— Единствено че ръката ви е много студена, докторе — отвърна.
— Извинете, г-це Актън, но ми се струва, че трябва да продължим да говорим. Докосването не успя да постигне резултат. — Отново си седнах на мястото. Изглеждаше почти сърдита. — Можете ли да ми кажете нещо? — продължих. — Споделихте, че гърбът на г-жа Бануел — голият й гръб — бил бял като нещо, което сте виждали и преди. Но не казахте какво.
— И вие искате да знаете?
— Затова ви питах.
— Махайте се — каза тя, като се изправи до седнало положение.
— Моля?
— Махайте се! — извика и хвърли захарницата по мене. След това се изправи и запрати и чашата с чинийката с всички сили, замахвайки над главата си. За щастие двата предмета се разлетяха в противоположни посоки — чинийката мина вляво от мене, а чашата — високо вдясно, след което се удари в стената и се разби на няколко парчета. Г-ца Актън взе чайника.
— Не го правете — казах.
— Мразя ви.
И аз се изправих.
— Не мразите мене, г-це Актън. Мразите баща си, че ви е продал на Бануел — в замяна на съпругата му.
Ако си мислех, че като реакция на тези думи ще се свлече разплакана на дивана, горчиво се лъжех. Тя скочи като дива котка и замахна с чайника към мене. Удари ме в лявото рамо. Енергията й беше забележителна. Беше много силна за дребния си ръст. Капакът на чайника излетя. По ръката ми се разля вряла вода. Всъщност доста болеше — от горещата вода, не от удара, — но аз нито помръднах, нито й показах какво изпитвам. Предполагам, че това я вбеси. Тя отново замахна с чайника, този път към главата ми.
Бях толкова по-висок от нея, че беше достатъчно само леко да се отместя. Чайникът не улучи целта и аз хванах г-ца Актън за ръката. Инерцията я повлече и тя застана с гръб към мен. Стегнах ръцете й около кръста й и я притиснах към себе си.
— Пуснете ме — каза тя. — Пуснете ме или ще викам.
— И какво от това? Ще кажете, че аз съм ви нападнал ли?
— Броя до три — изсъска тя. — Пуснете ме или ще викам. Едно, две, тр…
Хванах я за шията и я спрях насред думата. Не биваше да го правя, но кръвта ми бе кипнала. Отнех й възможността да вика, но предизвиках и неочакван страничен ефект. Цялото напрежение се свлече от тялото й. Широко отворените й очи излъчваха объркване, сапфирените й ириси се стрелкаха бързо напред- назад. Не можех да определя кое е по-странно — нападението й срещу мене или тази внезапна промяна. Веднага я пуснах.
— Видях го — прошепна тя.
— Можете ли да си спомните още? — попитах.
— Видях го — повтори. — Но видението изчезна. Мисля, че бях вързана. Не можех да помръдна. О, защо не мога да си спомня? — и веднага се обърна с лице към мене. — Направете го пак.
— Кое?
— Това, което направихте преди малко. Ще си спомня, сигурна съм.
Бавно и без да откъсва очи от моите, тя развърза шала си и откри все още насинената шия. Сграбчи дясната ми ръка с нежните си пръсти и я привлече към врата си, както направи първия път, когато я видях. Докоснах меката кожа под брадичката й, като внимавах да избегна грозните синини.
— Случва ли се нещо? — попитах.
— Не — прошепна тя. — Трябва да е същото като преди.
Не отговорих. Не знаех дали има предвид това, което направих в полицейския участък, или стореното преди малко.
— Задушете ме — каза тя.
Стоях, без да правя нищо.
— Моля ви — каза, — задушете ме.
Сложих палец и показалец на шията й, там където се виждаха синините. Тя прехапа устни, сигурно я болеше. След като покрих петната, не останаха видими следи от нападението. Изпъкваше само извивката на шията й. Стиснах я за гърлото. Тя веднага затвори очи.
— По-силно — каза тихо.
С лявата си ръка я държах за тила. С дясната я душех. Гърбът й се изви, а главата й се отметна назад. Сграбчи силно ръката ми, но не се опита да се отдръпне.
— Виждате ли нещо? — попитах.
