— Единствено вие твърдите това, докторе, ако наистина сте доктор — каза Бануел. Той се взря настойчиво в г-ца Актън и на мене ми се стори, че се бори да потисне някаква силна емоция. — Нора, прекрасно знаеш, че нищо не съм ти направил. Кажи им.
— Нора — намеси се и майката на момичето, — обясни на този млад човек, че се е объркал.
— Нора, скъпа? — проговори и баща й.
— Кажи им, Нора — каза Бануел.
— Нищо няма да кажа — отвърна момичето и това беше всичко, което се откъсна от устата й.
— Г-н кмете — взех отново думата, — не можете да оставите г-ца Актън да бъде подлагана на кръстосан разпит от човека, който я е нападнал и който вече е убил и друго момиче.
— Янгър, убеден съм, че намеренията ти са добри — отвърна кметът — но грешиш. С Джордж Бануел бяхме заедно в неделя вечерта, когато е била убита Елизабет Ривърфорд. Той беше с мене — чуваш ли ме, с мене! — през цялата вечер и през по-голямата част от понеделник сутринта. На триста километра от този град. Няма как да е убил когото и да било.
След като Юнг си тръгна от клуба на Пето авеню, един слуга разчисти чашите, смени пепелниците и тихо излезе.
— Спечелихме ли го? — попита оплешивяващият, към когото се бяха обърнали с името Сакс.
— Без съмнение — отвърна Дейна. — Оказа се дори по-слаб, отколкото го мислех. Разполагаме с повече от достатъчното, за да го унищожим, ако се случи нещо. Окс получи ли бележките ти, Алън?
— О, да — отвърна набитият господин с бакенбардите и месестите устни. — Ще ги публикува в един брой с интервюто с швейцареца.
— Ами Матуан? — попита Сакс.
— Оставете това на мене — отвърна Дейна. — Остава само да блокираме и последната им възможност за изява, което до утре ще сме свършили.
Дори след като чух как кметът му осигури алиби, пак не можех да приема, че Бануел е невинен. Субективно не го приемах. Обективно обаче нямах никакво основание да се съмнявам и да протестирам.
Нора отказа да се прибере у дома. Баща й я умоляваше. Майка й се възмущаваше от, както се изрази, ината на момичето. Накрая кметът разреши спора. След като видя бележката, заяви, че в хотела вече не е безопасно за Нора. Но може да обезопасят дома й. И наистина това би било по-лесна задача, отколкото да контролират такъв голям хотел с толкова много входове. Би могъл да постави денонощна полицейска охрана на предния и задния вход на къщата на семейство Актън. Освен това припомни на г-ца Актън, че все още е непълнолетна и по закон той е длъжен да се съобрази с желанието на баща й дори то да е против нейната воля.
Помислих, че г-ца Актън ще избухне. Тя обаче се предаде, но само при условие, че на следващата сутрин ще й бъде позволено да продължи лечението си.
— Особено сега — добави тя, — след като знам, че не може да се вярва на паметта ми. — Каза го с очевидна откровеност, но ми беше невъзможно да определя дали се съмнява в паметта си, или упреква хората, които отказваха да й повярват.
Не ме погледна нито веднъж. Мълчаливото спускане с асансьора беше много мъчително, но г-ца Актън се държеше с достойнство, за разлика от майка й, която очевидно приемаше всичко, изпречило се на пътя й, като лична обида. Уговорихме се да я посетя в дома й край Грамърси парк рано на следващия ден и семейството пое с автомобила си към къщи. Макклелън също си тръгна. Бануел ми хвърли един последен поглед, който в никакъв случай не беше доброжелателен, и се качи във файтона си. На тротоара останахме само аз и детектив Литълмор.
Той се обърна към мене.
— Тя ви каза, че Бануел го е направил, така ли?
— Да — отвърнах.
— И вие й вярвате?
— Вярвам й.
— Може ли да ви попитам нещо? — поинтересува се Литълмор. — Да кажем, че момиче си загуби паметта. Бяло петно. После тя се възвръща. Бихте ли се обзаложили, че това, което си спомня, е истината? Можете ли да се доверите на спомена?
— Не — отвърнах. — Може да е заблуда — фантазия или грешка.
— Но на нея й вярвате?
— Да.
— И какво искате да кажете с това, докторе?
— Не знам какво искам да кажа — отвърнах. — Може ли сега пък аз да ви попитам нещо, детектив? Какво искахте да кажете на кмета, докато бяхме в стаята на г-ца Актън?
— Само да му припомня, че патоанатомът Хугел, който отговаря за случая, също мислеше, че Бануел е убиецът.
— Мислеше? — попитах. — Значи вече не мисли така?
— Е, вече няма как да мисли така, не и след като кметът каза каквото каза — обоснова се Литълмор.
— Не е ли възможно Бануел да е нападнал г-ца Актън, а някой друг да е убил първото момиче?
— Не — отговори детективът. — Имаме доказателства. И в двата случая е бил един и същи човек.
Влязох в хотела. Бях напълно несигурен в себе си, в пациентката си и в ситуацията, в която се намирах. Възможно ли бе Макклелън да прикрива Бануел? Дали Нора ще е в безопасност у дома? Служителят на рецепцията извика името ми. Току-що някой бе предал писмо за мене. Беше дълго и много обезпокоително писмо от г-н Стенли Хол, ректора на университета „Кларк“.
Като остана сам пред хотел „Манхатън“, детектив Литълмор се отправи към стоянката за таксита.
От стария файтонджия, с когото разговаря предната вечер, Литълмор знаеше, че чернокосият мъж — напуснал „Балморал“ в полунощ в неделя — се е качил в червено-зелено такси пред хотел „Манхатън“. Този на пръв поглед незначителен факт говореше много на детектива. Само преди десетилетие всички коли под наем в Манхатън бяха теглени от коне. До 1900 година из града вече обикаляха стотина моторизирани таксита, но те се задвижваха с електричество. Бяха популярни, но тромави — тежаха им близо четиристотинкилограмовите батерии — и от време на време на пътниците им се налагаше да слизат и да бутат заедно с шофьора по някой наклон. През 1907 година Нюйоркската таксиметрова компания пусна първите коли, задвижвани с бензин, които бяха оборудвани и с брояч, за да виждат пътниците колко ще им струва превозът. Те моментално се превърнаха в хит сред висшата класа, която единствена можеше да си позволи таксата от петдесет цента за миля. Бързо надминаха по брой всички останали коли под наем, както електрически, така и теглени от коне. Нюйоркското такси се разпознаваше веднага, то беше боядисано в червено и зелено.
Няколко превозни средства от този вид бяха паркирани на стоянката пред хотел „Манхатън“. Шофьорите препоръчаха на Литълмор да провери в гаража „Алън“ на Петдесет и седма улица, между Единайсето и Дванайсето авеню, където беше централата на Нюйоркската таксиметрова компания и където лесно можеше да установи кой е работил нощна смяна в неделя. Детективът имаше късмет. Два часа по-късно получи всички отговори. Шофьор на име Лурия бе взел чернокосия мъж пред хотел „Манхатън“ след полунощ в неделя. Лурия го бе запомнил добре, защото клиентът му не излязъл от хотела, а от файтон наблизо. Освен това Литълмор разбра и къде е отишъл чернокосият и тръгна нататък. Ставаше въпрос за публичен дом. Но там късметът му удари на камък.
Къщата се намираше на Четиридесета улица до „Бродуей“. Беше на два етажа с безвкусно и крещящо чукче на вратата и дебели червени завеси на прозорците. Литълмор почука пет-шест пъти и му отвори млада привлекателна жена. Момичето беше доста разсъблечено за ранния следобед. Когато Литълмор й обясни, че е детектив от полицията, тя завъртя отегчено очи и му каза да изчака.
Поканиха го в преддверие с дебели ориенталски килими, ослепително многообразие от огледала по стените и мебели, облицовани в зацапан пурпурен велур. Миризмата на тютюн и алкохол се бе пропила в
