Според него Хамлет знае — подсъзнателно обаче, — че самият той е искал да убие баща си и да го замести в леглото на майка си — точно както е направил Клавдий. Затова Клавдий е въплъщение на тайните копнежи на самия Хамлет. Той е неговият огледален образ. Мислите му се лутат от отмъщението през вината към самоубийството, защото вижда себе си в чичо си. Убийството на Клавдий би било повторно разиграване на собствените му едипови комплекси и някакъв вид самоунищожение. Затова Хамлет е парализиран. Затова не може да отмъсти. Той е хистерик, страдащ от смазваща вина заради едиповите си желания, които не е успял да потисне.
И въпреки това ми се струваше, че може да има и друго обяснение. Монологът „Да бъдеш или да не бъдеш?“ трябва да има и друго значение. Ако можех да го разгадая, щях да оправдая цялата си съпротива срещу теорията за едиповия комплекс. Но така и не успявах.
Като слязох за закуска, намерих Брил и Ференци на същата маса, на която бяха и предния ден. Брил мъжествено се бореше с пържолата и яйцата в чинията си. Ференци се държеше по-кротко: твърдеше, че цял ден няма да хапне и троха. И двамата разговаряха с мене малко пресилено любезно. Стори ми се, че бях прекъснал някакъв личен техен разговор.
— Всички келнери — каза Ференци — са негри. Това обичайно ли е в Америка?
— Само в по-добрите заведения — отвърна Брил. — Не забравяй, че нюйоркчаните бяха против равенството, докато не им светна: запазват черните като прислуга, която ще им струва по-малко.
— Ню Йорк не е бил против расовото равенство — заявих.
— Значи бунтът не е противопоставяне? — попита Брил.
— Не му обръщайте внимание, Янгър — каза Ференци. — Наистина не си струва.
— Да, не ми обръщайте внимание — отвърна Брил. — И без това никой не го прави. Вместо това всички трябва да се грижим за Юнг, защото той е „по-важен от всички нас, взети заедно“.
Осъзнах, че темата на разговора им, преди да вляза, е бил точно Юнг. Попитах ги дали биха могли да ми разяснят отношенията между Фройд и Юнг. И те ме ориентираха.
Наскоро, през последните две години, Фройд привлякъл нова група последователи от Цюрих. Швейцарците били презирани от първите виенски ученици на Фройд, чиято ревност се засилила, когато Фройд направил Юнг главен редактор на „Психоаналитичен годишник“, първото периодично издание в света, посветено на новата психология. На тази позиция Юнг получил властта да оценява достойнствата на работата на всички останали. Виенчаните възразили, че Юнг не е напълно прегърнал идеята за „сексуалната етиология“: сърцевината на откритията на Фройд, че потискането на сексуалните желания е причината за хистерията и за други душевни заболявания. Усетили, че издигането на Юнг показва фаворизирането му от страна на Фройд, и били съвсем на прав път, както се изрази Брил. Фройд не само че фаворизирал Юнг, но вече го бил избрал за „коронован принц“ и „наследник“ — човека, който щял да продължи неговото дело.
Не споменах, че вече бях чувал Фройд да заявява същото на Юнг предната вечер най-вече защото не ми се щеше да описвам конфузията, сполетяла Фройд. Отбелязах, че Юнг изглежда много чувствителен към мнението на Фройд за себе си.
— О, с всички ни е така — отговори Ференци. — Но без съмнение отношенията между Фройд и Юнг са като между баща и син. Видях го с очите си на кораба. Затова Юнг е толкова чувствителен към всеки упрек. Веднага почва да се гневи. Особено относно трансфера. Юнг поддържа — как да се изразя? — различна философия за трансфера.
— Наистина? Публикувал ли я е? — попитах.
Ференци и Брил се спогледаха.
— Не точно. Говоря за подхода му към пациентите. По-точно… ааа… пациентките. Разбираш какво имам предвид.
Започвах да схващам.
— Спи с тях — прошепна Брил. — Прословут е с това.
— Аз лично никога не го правя — каза Ференци. — Но не съм се сблъсквал и с прекалено големи изкушения, така че в моя случай поздравленията биха били прибързани.
— Фройд знае ли?
Този път Ференци зашепна.
— Една от пациентките на Юнг, доста разстроена, писала на Фройд и му разказала всичко. Фройд ми показа писмото на кораба. Има дори писмо от Юнг до майката на момичето — много странно. Фройд се обърна към мене за съвет. — Ференци явно се гордееше с това. — Казах му да не приема думите на момичето за чиста монета. Аз, разбира се, вече знаех. Всички знаят. Красиво момиче, еврейка, студентка. Казват, че Юнг не се отнесъл добре с нея.
— О, не! — намеси се Брил, впил очи във входа на трапезарията.
Тъкмо влизаше Фройд, придружен от човек, с когото се бях запознал на конгреса по психоанализа в Ню Хейвън преди няколко месеца — Ърнест Джоунс, британски последовател на Фройд.
Джоунс бе дошъл в Ню Йорк, за да прекара с нашата групичка една седмица. В събота щеше да пътува с нас за „Кларк“. Д-р Джоунс беше около четиридесетгодишен, нисък като Брил, но по-пълен, с изключително бледо лице, тъмна добре намазана с брилянтин коса, почти без брадичка и пристисната тънкоуста усмивка, която излъчваше повече самодоволство отколкото благоразположение. Имаше странния навик да отклонява поглед от хората, когато се обръща към тях. Фройд, който се шегуваше нещо с него, докато се приближаваха към нас, очевидно се радваше да го види. Но нито Брил, нито Ференци показаха, че споделят това му чувство.
— Шандор Ференци — каза Джоунс. — Каква изненада, стари приятелю. Но ти май не беше поканен, нали? Имам предвид — не си поканен да изнесеш доклад в „Кларк“?
— Не — отвърна Ференци, — но…
— И Ейбрахам Брил — продължи Джоунс, като зарея поглед из стаята, сякаш очакваше да открие още някого, когото познава. — Как сме? Все още само с трима пациенти?
— Четирима — каза Брил.
— Е, смятай се за късметлия, старче — отвърна Джоунс. — Аз така съм затънал в пациенти в Торонто, че нямам и минута да напиша и два реда. Засега съм готов само с ръкописа на „Неврология“, малко нещо от „Лудостта“ и лекцията, която изнесох в Ню Хемпшър и която Принс иска да публикува. Ами ти, Брил, каниш ли се да издадеш нещо?
След подмятанията на Джоунс атмосферата можеше да се нарече всякак, но не и сърдечна. По лицето на Брил се изписа изражение на престорено разочарование.
— Боя се, че само книгата на Фройд за хистерията.
Джоунс раздвижи устни, но не каза нищо.
— Да, само моя превод на Фройд — продължи Брил. — Немският ми се оказа по-скован, отколкото предполагах, но свърши работа.
По лицето на Джоунс грейна облекчение.
— Фройд няма нужда от превод на немски, глупако. Той пише на немски. Има нужда от превод на английски.
— Аз съм неговият преводач на английски — каза Брил.
Джоунс беше като ударен от гръм. Обърна се към Фройд.
— Вие… вие… нали не сте… как сте позволили на Брил да ви превежда на английски? — и към Брил: — Английският ти достатъчно добър ли е за това, старче? Та ти си имигрант в края на краищата.
— Ърнест — каза Фройд, — показваш ревност.
— Аз? — отвърна Джоунс. — Да ревнувам от Брил? Нима е възможно?
В този миг момче със сребърен поднос в ръце извика името на Брил. Върху подноса имаше плик. Брил самодоволно остави на момчето бакшиш от десет цента.
— Винаги съм си мечтал да получа телеграма в хотел — каза той весело. — Замалко да си пратя една сам на себе си вчера просто за да видя какво е.
Когато обаче извади съобщението от плика, изражението му се промени. Лицето му замръзна. Ференци грабна листа от ръцете му и ни го показа. Телеграмата гласеше:
И ТОГАВА БОГ ИЗСИПА ОГЪН И ЖУПЕЛ НАД
