вода се смяташе от всички за невъзможно, докато не бе открит пневматичният кесон.
Кесонът представляваше огромен дървен сандък. Кесонът на Манхатънския мост от страната на Ню Йорк имаше площ от 1600 квадратни метра. Стените му бяха направени от дъски от бял бор, свързани в шестметрови плоскости и замазани с огромно количество кълчища, смола и лак. Най-долната част на кесона — на височина около метър — бе подсилена отвън и отвътре с котелен кожух. Цялото съоръжение тежеше 27 000 тона.
Кесонът имаше таван, но за под му служеше самото речно корито. Всъщност това бе най-големият поплавък, изработен от човешка ръка.
През 1907 година конструкцията бе потопена на речното дъно и водата изпълни вътрешните й участъци. На сушата денонощно работеха огромни парни машини, които помпеха през тръби горещ въздух в огромния сандък. Вкараната по този начин пара създаваше огромно налягане и изкарваше водата през малки дупки в стените. През тавана влизаше асансьорна шахта, която свързваше кесона с кея. С този асансьор слизаха работниците, които дишаха вкарания под налягане въздух. Така те имаха директен достъп до речното корито и извършваха строителни дейности, които преди се смятаха за неизпълними под вода: къртеха скалата, разравяха калта, взривяваха големите камъни, полагаха бетон и стомана. Строителните отпадъци се изкарваха през хитро измислени устройства, наречени прозорци, макар че през тях не се виждаше нищо. В кесона можеха да работят едновременно триста души.
Но там ги дебнеше невидима опасност. На тръгване от смяна от първия пневматичен кесон, с който работеха по Бруклинския мост, те се чувстваха странно замаяни. Следваше вкочаняване на ставите, парализа на коленете и лактите и непоносима болка в цялото тяло. Лекарите наричаха мистериозното страдание „кесонова болест“, а работниците — „изгърбване“ заради свитата поза, в която потърпевшите накрая застиваха. Здравето на хиляди хора бе съсипано, стотици се парализираха и много починаха, преди да стане ясно, че бавното изкачване — със задържане в междинно положение преди окончателното излизане на повърхността — предотвратява заболяването.
До 1909 година науката за декомпресията бе напреднала значително. На работните площадки бяха поставени табели, предписващи точно колко дълго трябва да се декомпресира човек, а това зависеше от прекараното долу време. От тези табели човекът, който се канеше да се спусне в кесона точно преди полунощ на 31 август 1909 година, знаеше, че може да прекара долу петнайсет минути, без да има нужда от никаква декомпресия при излизане. Не се боеше от слизането под вода. Беше го правил много пъти. Това спускане обаче щеше да е различно в едно отношение. Щеше да е сам.
Беше закарал един от автомобилите си почти до самата река, заобикаляйки машини, дървен материал, разбрицани корозирали метални бараки, петнайсетметрови ролки стоманено въже, купчини разбити камъни. Строителната площадка беше пуста. Първите работници щяха да дойдат чак след три часа. Кулата на моста бе почти завършена и хвърляше под лунната светлина сянка върху автомобила, така че той не се виждаше от улицата. Парните машини все още работеха, изпомпваха въздух в кесона на десетки метри надолу и заглушаваха всеки звук наоколо.
Извади голям черен сандък от багажника на колата си и го занесе на кея до отвора на шахтата на кесона. Друг не би се справил с тази задача, но този мъж беше силен, висок и атлетичен. Знаеше как да вдигне тежък сандък на гърба си. Гледката беше нелепа, тъй като човекът носеше фрак и папийонка.
Отключи асансьора и влезе, като издърпа сандъка след себе си. Две сини пламъчета му осигуряваха видимост. Когато асансьорът тръгна надолу, ревът на парните машини стана далечен и приглушен. Тъмнината изстина. Лъхна го силен застоял мирис на пръст и сол. Усети, че ушите му заглъхват от налягането. Справи се с въздушната клапа без усилие, отвори вратата на кесона и засили сандъка по рампата. Той изтрополи зловещо и тупна върху дъските долу.
Светещите в синьо газени лампи огряха кесона. Те се хранеха с чист кислород и осигуряваха достатъчно видимост, без да изпускат дим или миризма. Потрепващите пламъчета хвърляха котешки сенки по земята и нишите. Мъжът погледна часовника си, отиде право до един от така наречените прозорци, отвори вътрешната преграда и със сумтене бутна сандъка вътре. Затвори пак прозореца и дръпна двете висящи от стената вериги. Първата отвори външната преграда на прозореца. Втората завъртя цялото устройство и изхвърли съдържанието му — в този случай тежкия черен сандък — в реката. С още един комплект вериги той затвори външната преграда и активира въздушната тръба, която изтласка речната вода от приспособлението и подготви прозореца за следващото изхвърляне.
Приключи. Погледна си пак часовника: бяха минали само пет минути, откакто бе влязъл в кесона. Тогава чу скърцане на дърво.
От многото звуци, които човек може да чуе в затворено помещение през нощта, някои са разпознаваеми на часа. Например — топуркането на малко животно. Потракването на разлюляна от вятъра врата. Звукът, който произвежда възрастен човек, когато пристъпва по дървен под. Точно това последното долови мъжът.
Извърна се и извика:
— Кой е?
— Аз съм, сър — отвърна глас, който звучеше измамно отдалече заради нагнетения въздух.
— Кой си ти? — попита човекът.
— Мали, сър. — От сянката на две кръстосани дървени греди излезе червенокос мъж, нисък, но с обиколката на мечка, кален, чорлав и усмихнат.
— Сиймъс Мали?
— Същият — отвърна Мали. — Няма да ме уволните, нали, сър?
— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита го високият мъж. — Има ли и други?
— Няма жива душа. Накараха ме да работя дванайсет часа във вторник и после сутрешна смяна в сряда.
— И си останал долу за през нощта?
— Какъв смисъл да се качвам, питам? Докато изляза, и пак става време да слизам. — Мали беше любимец на работниците, известен с прекрасния си тенор, който обичаше да упражнява в акустиката на кесона, и с неизчерпаемата си способност да консумира алкохолни напитки от всякакъв вид. Последният му талант причини доста проблеми на семейството на Мали преди два дни, в неделя, ден, в който не биваше да се пие нищо. Разгневената му съпруга му забрани да се появява, докато не изтрезнее за следващата неделя. Всъщност тази забрана най-вече бе накарала Мали да спи в кесона. — И си казах: Мали, стой си долу за през нощта, защо пък не? Не е чак толкова зле, даже е по-практично.
— И си ме следил през цялото време, нали Сиймъс? — попита мъжът.
— Дума да не става, сър, спал съм като пън — каза Мали, който трепереше като човек, заспал на студено и влажно място.
Мъжът с папийонката се съмняваше силно в твърдението му, макар че то всъщност бе вярно. Но вярно или не, нямаше значение, защото Мали го бе видял.
— Сиймъс — каза той, — срамота, ако те уволня за такова нещо. Не знаеш ли, че майка ми, мир на праха й, беше ирландка?
— Не знаех, господине.
— Точно тя ме заведе за ръка преди трийсет години да видя как самият Парнел23 слиза от кораба. Практически това се случи точно над главите ни.
— Късметлия сте, сър — отвърна Мали.
— Ще ти кажа какво ти трябва, Сиймъс, малко ирландско уиски да ти прави компания тук долу и случайно имам такова в колата си. Защо не се качиш с мене да ти го дам? Ама ако ми обещаеш да пийнем първо заедно. После можеш да се върнеш долу и да се настаниш удобно.
— Прекалено сте добър, сър, прекалено сте добър — каза Мали.
— Хайде, стига си дрънкал и тръгвай. — Мъжът поведе Мали по рампата към асансьора, дръпна ръчката и двамата потеглиха нагоре. — Май трябва да ти взема наем. Така ще е справедливо.
— Защо не? Бих платил колкото кажете само заради гледката — отвърна Мали. — Ще пропуснем първия престой. Трябва да спрете.
— Няма нужда — каза високият мъж. — Връщаш се след пет минути, Сиймъс. Няма нужда да спираме, ако ще слизаш веднага пак.
— Така ли, господине?
