Следващата задача на Литълмор беше да намери файтонджията, който е откарал чернокосия мъж в неделя вечерта. Портиерите му предложиха да разпита в конюшните на „Амстердам авеню“, откъдето файтонджиите вземаха коне. Но го посъветваха да не бие път дотам толкова рано. Нощните превозвачи не се появявали преди девет и половина — десет.
Времето, което му се освободи, му дойде добре. Така имаше възможност да огледа още веднъж апартамента на г-ца Ривърфорд и след това да се отбие у Бети. Тя беше в доста по-добро разположение на духа. Съгласи се да излезе с него, представи го на майка си и прегърна за довиждане всичките си по-малки братя, които зяпнаха, когато детективът им показа оръжието си, и се заиграха със значката и белезниците му. Оказа се, че Бети си е намерила нова работа. Цяла сутрин късметът й изневерявал. Напразно обикаляла големите хотели да търси място за опитна камериерка. Но накрая успяла да си уреди интервю със собственика на фабрика за ризи близо до „Уошингтън скуейър“ — някой си г-н Харис, — който я наел веднага. Започваше на следващия ден. Работното време не беше толкова привлекателно: от седем сутринта до осем вечерта, и заплащането не беше кой знае какво.
— Колкото си изработиш — каза. — Според г-н Харис някои момичета си докарват по два долара на ден.
Около девет и половина Литълмор отиде до конюшните на „Аместердам авеню“ близо до Стотна улица. През следващите два часа се отбиха десетина файтонджии да вземат или оставят коне. Литълмор поговори с всичките, но без резултат. Когато и последната ясла се изпразни, общият работник каза на детектива да изчака един стар файтонджия, който си имал собствен кон. Малко преди дванайсет часа се появи бавно пристъпваща стара кранта, водена от също толкова стар кочияш. Отначало старецът не искаше да отговаря на въпросите на детектива, но когато Литълмор започна да си подхвърля монета от двайсет и пет цента, отвори уста. Точно той бе взел чернокосия от „Балморал“ преди две вечери. Помни ли къде го е откарал? Помнеше: хотел „Манхатън“.
Литълмор направо си глътна езика, но старецът имаше още какво да каже.
— Знаеш ли какво направи, като стигнахме там? Качи се веднага в такси, едно от онези в червено и зелено, които се движат с бензин. Направо пред очите ми. Бръкна ми в джоба, така виждам аз нещата, и хвърли парите на конкуренцията.
Фройд прекъсна разговора ни, като внезапно заяви, че трябва веднага да се върне в хотела. Разбрах какво става. За щастие имахме под ръка файтон.
В мига, в който влязохме в хотела, пред нас изникна Юнг. Сигурно специално бе чакал Фройд да се върне. Втурна се към него, препречи му пътя и настоя за незабавен разговор. Беше избрал възможно най- неподходящия момент. Фройд току-що ме бе уведомил с очевидно неудобство колко силна е нуждата му.
— За бога, Юнг — каза Фройд. — Трябва да отида до стаята си.
— Защо? Да не би пак… онзи проблем?
— По-тихо — сгълча го Фройд. — Да. А сега ме пусни да мина. Спешно е.
— Знаех си. Твоята енурезия — каза Юнг, като използва медицинския термин за неволно уриниране — е психогенна.
— Юнг, това е… невроза. Мога да ти помогна!
— Това е… — Фройд се спря насред изречението. Гласът му се промени изцяло. Заговори отново равно и много тихо, като гледаше Юнг право в очите. — Вече е прекалено късно.
Настъпи изключително неловко мълчание. Фройд продължи.
— Никой да не гледа надолу. Юнг, ти ще се обърнеш и ще вървиш пред мен. Янгър, ти застани отляво. Не, отпред, ако обичаш, и малко вляво. Вървете право към асансьора. Тръгвайте.
Наредени по този начин, се понесохме в скована процесия към асансьора. Един от рецепционистите ни беше зяпнал, беше изключително дразнещо, но не мисля, че заподозря нещо. За мое учудване Юнг не спря да говори.
— Твоят сън с граф Тун, той е ключът към всичко. Ще ми позволиш ли да го анализирам?
— Едва ли съм в състояние да откажа — отвърна Фройд.
Сънят на Фройд за граф Тун, бившия австрийски премиер, беше известен на всички, които бяха чели трудовете му. Като стигнахме до асансьора, се опитах да се отделя от тях. За моя изненада Юнг ме спря. Каза, че има нужда от мене. Пропуснахме един курс, но на следващия бяхме сами в асансьора.
Вътре Юнг продължи да бъбри.
— Граф Тун съм аз. Тун — Юнг — от ясно по-ясно. И двете имена се състоят от три букви. Звучат подобно. Неговото семейство е от Германия, но е емигрирало. Моето — също. Той е с по-висок произход от тебе, аз — също. Той е олицетворение на самодоволството, мене ме обвиняват в същото. В твоя сън той ти е враг, но също така и сред най-приближените ти хора. Някой, когото наставляваш, но и който те заплашва, освен това е ариец, със сигурност е ариец. Изводът се натрапва от само себе си: ти си сънувал мене, но е трябвало да го завоалираш, защото не искаш да признаеш, че ме усещаш като заплаха.
— Карл — каза бавно Фройд, — сънувах граф Тун през 1898 година. Това е преди повече от десетилетие. С тебе не се познавахме преди 1907 година.
Вратите се отвориха. Коридорът беше пуст. Фройд бързо излезе, ние го последвахме. Не можех да предположа какво си мисли Юнг и каква ще е реакцията му. А тя бе следната:
— Сетих се! Ние сънуваме и това, което ни предстои, не само миналото. Янгър! — възкликна той. — Ти можеш да го потвърдиш!
— Аз ли?
— Да, разбира се. Ти беше там. Видя всичко. — Изведнъж Юнг сякаш промени мнението си и се обърна към Фройд. — Няма значение. Твоята енурезия показва амбиция. Тя е средство за привличане на вниманието върху тебе — както стана и сега във фоайето. Случва се винаги, когато ти се струва, че има враг наоколо, някой противник, когото трябва да преодолееш. Сега аз съм този противник. И затова проблемът ти се появи отново.
Стигнахме до стаята на Фройд. Той бръкна в джоба си за ключа — нещо, което му беше доста неудобно точно в този момент. Накрая ключът падна на земята. Никой не помръдна. Фройд го вдигна. Когато се изправи, каза на Юнг:
— Съмнявам се, че споделям пророческата дарба на Йосиф, но мога да ти заявя следното: ти си моят наследник. Ти ще наследиш психоанализата, когато аз умра, а ще станеш водещото име в тази област още преди това. Аз ще се погрижа за това. И в момента се грижа. Казвал съм ти го и преди. Казвал съм и на останалите. Казвам ти го отново и сега. Няма друг, Карл. Не се съмнявай в това.
— Тогава ми разкажи и останалото от съня за граф Тун! — извика Юнг. — Много пъти си признавал, че част от този сън с никого не си споделял. Щом съм твоят наследник, разкажи ми. Сигурен съм, че моят анализ ще се потвърди. Е?
Фройд поклати глава. Мисля, че се усмихваше, може би тъжно.
— Виж какво, момчето ми — обърна се към Юнг, — има неща, които дори аз не мога да споделям. Авторитетът ми много ще пострада. А сега ме оставете и двамата. Ще ви намеря в трапезарията след половин час.
Юнг се обърна, без да каже дума, и се отдалечи.
През лятото на 1909 година Манхатънският мост беше пред завършване. Той бе последният от трите големи висящи моста, построени през Ист ривър за връзка между остров Манхатън и това, което до 1898 година беше град Бруклин. За времето си тези мостове — Бруклинския, Уилямсбъргския и Манхатънския — бяха най-големите в света и „Научна Америка“ ги възхваляваше като най-великите постижения на инженерната наука, които светът бе виждал. Проектите бяха реализирани благодарение на изобретяването на усуканото стоманено въже и на една технологична новост — пневматичния кесон.
Проблемът, който кесонът решаваше, беше следният. Огромните подпорни кули на тези мостове, необходими за окачването на стоманените въжета, трябваше да бъдат построени върху подводни основи, вкопани на почти трийсет метра под повърхността. Тези основи не можеха да се налеят направо в мекото речно дъно. Пласт по пласт пясък, тиня, глина, кал и камък трябваше да бъдат отстранени — разбити и понякога дори взривени, — докато се стигне до твърда скала. Извършването на тези изкопни работи под
