— Момчето ми — отвърна рязко Фройд, — напомняш ми за един от романите на брата на Джеймс — как му беше името?
— Хенри?
— Да, Хенри. — Грешах, като си мислех, че Фройд ще каже още нещо в отговор на въпроса ми. Той се върна пак към разговора си с Ференци и Брил. — Може би предпочитате психоанализата да си остане само еврейска теория? Разбира се, че не е справедливо от моя страна да фаворизирам Юнг, когато други хора ме подкрепят от много по-отдавна. Но ние, евреите, трябва да сме готови да понесем известна несправедливост, ако искаме да си проправим път. Нямаме друг избор. Ако се казвах Джоунс, бъдете сигурни, че идеите ми щяха да срещнат много по-малко съпротива, независимо какви са. Вижте Дарвин. Обори „Битие“ и е приветстван като герой. Ако ни е необходим неевреин, за да ни отведе до Обетованата земя, така да бъде. Трябва да пазим Юнг за die Sache. Всичките ни надежди зависят от него.
Думата, която Фройд произнесе на немски, означаваше „каузата“. Не разбрах защо не я каза на английски. Няколко минути всички мълчаха. Заловихме се със закуската. Брил обаче не ядеше, а си гризеше ноктите. Реших, че повече няма да обсъждат Юнг, но пак бях сбъркал.
— Ами изчезванията му? — попита Брил. — Джелиф ми каза, че Юнг си тръгнал от „Балморал“ не по- късно от полунощ в неделя вечерта, а човекът на рецепцията тук се кълне, че се е върнал в хотела към два часа. Това са два часа, за които нищо не се знае. На следващия ден Юнг ни казва, че си е бил в стаята през целия следобед и е спал, а човекът от рецепцията е сигурен, че е бил навън. В понеделник следобед Янгър почука на вратата му. Аз също, дълго и силно. Изобщо не мисля, че е бил там. Къде е бил?
Намесих се и аз:
— Извинете. Не казахте ли току-що, че Юнг е бил в „Балморал“ в неделя вечерта?
— Точно така — отговори Брил. — В сградата, в която живее Джелиф. Ти беше там снощи.
— О — казах. — Не си дадох сметка.
— Сметка за какво? — попита Брил.
— За нищо — отвърнах. — Просто странно съвпадение.
— Какво съвпадение?
— Първото момиче е било убито в „Балморал“. — Наместих се на стола, обхванат от неудобство. — В неделя вечерта. Между полунощ и два часа.
Брил и Ференци се спогледаха.
— Господа — каза Фройд, — не ставайте глупави.
— А Нора е била нападната в понеделник следобед — отбеляза Брил. — Къде?
— Ейбрахам — каза Фройд.
— Никой никого не обвинява — отвърна невинно Брил, но на лицето му се изписа превъзбуда. — Просто питам Янгър къде се намира домът на Нора.
— До Грамърси парк — отговорих.
— Господа, повече не искам да ви слушам — заяви Фройд.
На вратата пак се почука и влезе самият Юнг. Поздравихме се с него малко вдървено, както можеше да се очаква. Юнг като че ли не забеляза, че се чувстваме неловко, спокойно си сложи захар в кафето и ни попита дали ни е харесала вечерята у Джелиф.
— О, Юнг — наруши мълчанието Брил, — засекли са те в понеделник.
— Моля? — попита Юнг.
— Каза ни — продължи Брил, — че следобеда в понеделник си спал в стаята си. Но се оказва, че са те видели в града.
Фройд поклати глава и отиде до прозореца. Отвори го още по-широко.
— Никога не съм казвал, че съм прекарал целия следобед в понеделник в стаята си — отвърна с равен глас Юнг.
— Странно — каза Брил. — Бих се заклел, че точно това каза. Това ми напомня, Юнг, че днес се канехме да посетим Грамърси парк. Не вярвам да искаш да дойдеш с нас?
— Разбирам — отвърна Юнг.
— Какво разбираш? — попита го Брил.
— Защо не го кажеш направо? — сопна му се Юнг.
— И представа нямам за какво говориш — беше отговорът на Брил.
Нарочно се правеше на лош актьор и безуспешно имитираше невежество.
— Значи — забелязан съм край Грамърси парк — отвърна му хладно Юнг. — И какво ще направиш сега — ще ме обадиш в полицията ли? — обърна се към Фройд. — Тъй като виждам, че причината да ме повикаш тук е да ме подложите на разпит, ще ми простиш, че няма да закуся с вас. — Отвори вратата и се взря в Брил. — Нямам от какво да се срамувам.
Заради известността на покойния генерал Сигел полицията изобщо не се затрудни да намери адреса на внучката му Елси. Тя живееше с родителите си на „Уодсуърт авеню“ близо до Сто и осемдесета улица. Полицай от участъка на Уошингтън хайтс, специално изпратен там, придружи г-н и г-жа Сигел и племенницата им Мейбъл до сградата „Ван Хювел“. Там, в чакалнята пред моргата, те се срещнаха с детектив Литълмор.
Той научи от тях, че деветнайсетгодишната Елси наистина е изчезнала преди месец. Не се върнала от гостуване в Бруклин при баба си Ели, на която била кръстена. Ден-два след изчезването Елси им изпратила телеграма от Вашингтон, с която ги уведомявала, че е избягала с млад мъж, за когото се била омъжила. Умолявала родителите си да не се притесняват за нея, уверявала ги, че е добре, и обещавала да се върне през есента. Бяха запазили телеграмата и я показаха на детектива. Тя наистина бе изпратена от столичен хотел и отдолу стоеше името на Елси, но нямаше как да са сигурни, че точно тя я е изпратила. Г-н Сигел все още не се бе свързал с полицията, защото се надявал тя пак да се обади и искал да избегне скандала.
Литълмор им показа писмата от куфара на Уилям Леон. Те разпознаха почерка й. След това им показа сребърния медальон, намерен върху мъртвото момиче, и украсената с птица шапката. И двамата не бяха виждали никога тези предмети и бяха категорични, че не са на Елси, но Мейбъл заяви точно обратното. Медальонът бил неин, тя го била подарила на Елси през юни.
Литълмор отведе г-н Сигел настрани и му каза, че трябва да идентифицира трупа, намерен в апартамента на Леон. Първоначално г-н Сигел не успя да разпознае тялото, защото беше прекалено разложено. Прошепна разстроено, че трябва да види зъбите. Левият кучешки зъб на дъщеря му израснал накриво. Точно това откриха в устата на малкия труп върху мраморния плот.
— Тя е — каза тихо г-н Сигел.
В чакалнята горе г-н Сигел хвърли леден обвинителен поглед към съпругата си. Жената като че ли разбра и се свлече, сгърчена в конвулсии, на земята. Отне им доста време да я успокоят. След това съпругът й разказа цялата история.
Г-жа Сигел проповядвала християнството в Китайския квартал. От години се мъчела да покръсти тези неверници. Миналия декември започнала да води и Елси със себе си. Елси се хвърлила в мисионерството с истинска страст, което зарадвало майката, но разтревожило бащата. Въпреки категоричното неодобрение на г-н Сигел момичето скоро започнало да ходи само в Китайския квартал по няколко пъти в седмицата, за да преподава Библията в неделното училище. Един от най-жадните й за знания ученици, спомни си с горчивина г-н Сигел, дори се осмелил да се отбие у тях преди няколко месеца. Г-н Сигел не знаеше името му. Литълмор му показа снимката на Уилям Леон. Бащата затвори очи и кимна.
След като семейство Сигел си тръгна от моргата, за да понесе страданието си и опетнената си репутация — представителите на пресата вече ги чакаха отвън, — детектив Литълмор се зачуди къде ли е г-н Хугел. Беше сметнал, че патоанатомът ще поиска лично да извърши аутопсията и да чуе показанията на семейство Сигел, но го нямаше никакъв. Един от асистентите му, д-р О’Ханлон, бе огледал трупа и информира Литълмор, че г-ца Сигел е била удушена, че е мъртва от четири седмици и че Хугел демонстрира пълна липса на интерес към случая, затворен горе в кабинета си.
17
Ослепителната Клара Бануел, облечена в зелена рокля, която подхождаше на очите й, разсъбличаше
