връщат към състоянието, в което са били преди брака, но с една разлика — вече са ограбени, защото са загубили илюзиите си.
Клара Бануел се взираше напрегнато в д-р Фройд, останала за миг без думи.
— Какво каза той? — извика старият професор Хислоп, опитвайки се да приближи фунията си към Фройд.
— Оправдава прелюбодеянието — отвърна Чарлз Дейна, проговаряйки за пръв път. — Знаете ли, д-р Фройд, като изключим светските ви фокуси, другото, което ме изненадва, е, че се фокусирате върху болезнената страна на сексуалността. Проблемът ни не е, че поставяме прекалено много ограничения върху сексуалната си свобода, а че поставяме прекалено малко.
— О? — възкликна Фройд.
— Сега на Земята живеят милиард души. Един милиард. И този брой нараства в геометрична прогресия. И как ще живеят те, д-р Фройд? Какво ще ядат? Всяка година по пристанищата ни прииждат милиони — най-бедните, най-ниско интелигентните и най-податливите на престъпни деяния. Заради тях градът ни е застрашен от анархия. Затворите ни се пръскат по шевовете. Множат се като зайци. И крадат от нас. Не можем да ги виним. Щом човек е толкова беден, че да не може да нахрани децата си, той краде. Но вие, д-р Фройд, ако правилно разбирам идеите ви, изглеждате загрижен само за бедите, които носи потискането на сексуалността. Според мене един учен трябва да е по-загрижен за опасностите, които крие сексуалната свобода.
— Какво предлагаш, Чарлз — да спрем имиграцията ли? — попита Джелиф.
— Стерилизация — отвърна жизнерадостно Дейна и попи със салфетка устата си. — И най-тъпият фермер знае, че не трябва да позволява на нефелната си стока да се размножава. Хората са като добитъка. Ако на добитъка му се позволи да се плоди свободно, ще ядем много лошо месо. Всеки имигрант в тази страна, който няма средства да се издържа, трябва да бъде стерилизиран.
— Но доброволно нали, Чарлз? — попита г-жа Хислоп.
— Никой не ги кара да идват тук, Алва — отвърна той. — Никой не ги принуждава и да остават. Как тогава да не е доброволно? Ако искат да се размножават, да си ходят. Ние обаче нямаме избор и трябва да търпим некачественото им потомство, което пълни редиците на просяците и крадците. Разбира се, бих направил изключение за тези, които издържат тест за интелигентност. Прекрасна супа, Джелиф, истинска костенурка, нали? О, знам, че ще ме обявите за жесток и безсърдечен. Но аз им отнемам само потомството. А д-р Фройд би им отнел нещо далеч по-важно.
— И какво е то? — попита Клара.
— Морала — отговори Дейна. — В какво ще се превърне светът, д-р Фройд, ако всички приемат вашите възгледи? Почти си го представям. Нисшите кръгове ще започнат да презират „цивилизования морал“. Задоволяването се превръща във висш идеал. Всички започват да отричат дисциплината и самоотвержеността, без които животът губи достойнството си. Тълпата ще се разбунтува и защо не? И какво ще иска тази тълпа, когато правилата на цивилизацията са премахнати? Дали ще искат само секс? Ще искат нови правила. Ще искат да се подчинят на някой нов луд месия. Вероятно ще искат кръв, д-р Фройд, ако се допитаме до историята. Ще искат да ни покажат, че са повече от нас, каквото винаги е било желанието на нисшите. И ще убиват, за да го докажат. Представям си кръвопролитие, ужасно кръвопролитие, каквото досега светът не познава. Искате да отречете цивилизования морал, единственото нещо, което държи човешката бруталност под контрол. И какво предлагате в замяна, д-р Фройд? Какво ще сложим на негово място?
— Само истината — каза Фройд.
— Истината за Едип? — попита Дейна.
— И нея също — отвърна му Фройд.
— Тя на него много му е помогнала.
Край леглото на Нора мъждукаше свещ. Уличните лампи в Грамърси парк хвърляха бледи отблясъци по завесите. Осветлението бе недостатъчно дори да очертае силуета на мъжа, чието присъствие в стаята Нора усещаше, но не можеше добре да го види. Искаше да извика, но тялото й не се подчиняваше на мозъка. Съзнанието й сякаш се бе отделило от тялото и блуждаеше самостоятелно. Сякаш се издигна от леглото към тавана и остави малката облечена в нощница фигурка сама.
Сега вече ясно различи нападателя, но отгоре. Като гледаше себе си от тавана, тя го видя да маха кърпичката от устата й и да размазва червило по спящата й безпомощна уста. Защо й червеше устните? Хареса й как изглежда; винаги се бе чудила как ще й стои червило. Какво ли щеше да направи след това? Отгоре Нора го видя да пали цигара от свещта на нощното шкафче, да поставя коляно върху проснатото й по гръб тяло и да гаси цигарата направо в голата й кожа там долу, само на сантиметри от най-интимните й части.
Тялото й трепна под коляното му, което я притискаше, за да не мърда. Видя се отгоре как потрепва. Сякаш я болеше. Но дали бе така? Като наблюдаваше отгоре, не усещаше нищо. А щом докато се гледаше, не я болеше, тогава значи нямаше болка, нямаше кой да я изпитва, нали така?
Четвърта част
16
Ще трябва да се държа така, все едно не я обичам, сякаш нямам никакви чувства към нея. Така си казах в четвъртък сутринта, докато се бръснех. Трябваше в десет и половина да посетя семейство Актън, за да подновя психоаналитичните сеанси с Нора. Знаех, че мога да я имам. Но това би било експлоатация, манипулация, възползване от нейната уязвимост, престъпване на клетвата, която положих, когато станах лекар.
Невъзможно е да опиша какви мисли нахлуваха в главата ми, когато си представях това момиче, а си го представях почти всеки миг, докато бях буден. Е, не е невъзможно, но е непрепоръчително. Това, което обаче не мога да опиша, е недостигът на въздух в белите ми дробове, когато не бе край мене. Буквално умирах от липсата й.
Чувствах се парализиран като Хамлет: усещах, че ще умра, ако не направя нещо, докато Хамлет е чувствал, че ще умре, ако направи. За него „да бъдеш“ не значи действие. Да действаш, значи да умреш, да „не бъдеш“.
С други думи „да бъдеш“ значи „да изстрадаш“ съдбата си, да не правиш нищо и да си живуркаш, а „да не бъдеш“ значи да „се опълчиш“ и да умреш. Защото предприемането на действие значи смърт за Хамлет и затова той обяснява в края на монолога си защо бездейства: поради страх от смъртта или от „това след смъртта“, което го вцепенява и „отслабва“ волята му.
Така че за Хамлет „да бъдеш“ означава застой, страдание, страх, бездействие, а „да не бъдеш“ — кураж, предприемчивост, активност. Или поне това винаги е било общоприетото обяснение на монолога. Но аз се съмнявах.
И наистина накрая, когато Хамлет най-после предприема нещо срещу чичо си, той умира. Вероятно е прозрял съдбата си. Но „да бъдеш“ не може да се равнява на бездействие. Животът и действието до голяма степен са едно и също. „Да бъдеш“ не може да означава „да не правиш нищо“. Просто не може. Хамлет е
