Янгър.
— За разлика от него — продължи Фройд, — моят добър приятел Ференци педантично намества салфетката в яката си като лигавниче. Той се опитва да събуди майчинските ви инстинкти, г-жо Бануел.
Ференци се огледа малко объркано, но въпреки това добронамерено, и забеляза, че само той използва салфетката по този начин.
— Разговаряхте надълго и нашироко със съпруга ми преди вечеря, д-р Фройд — каза г-жа Хислоп. Възрастната достолепна жена седеше до Джелиф. — Какво разбрахте за него?
— Професор Хислоп — отвърна Фройд, — ще потвърдите ли нещо? Нали не ми казахте първото име на майка си?
— Какво? — попита Хислоп и доближи слуховата си фуния до ухото.
— Не говорихме за майка ви, нали? — попита пак Фройд.
— Да сме говорили за мама? — повтори Хислоп. — Не, не сме.
— Името й е Мери — каза Фройд.
— Как разбрахте? — извика Хислоп и огледа обвинително всички на масата. — Откъде знаете това? Не съм му казвал името на майка си.
— Напротив — отвърна Фройд, — само че без да се усетите. За мене по-интересният ребус е името на съпругата ви. Джелиф ми каза, че то е Алва. Признавам, смятах, че е вариант на Мери. Почти бях сигурен. Затова имам въпрос към вас, г-жо Хислоп, ако ми позволите. Дали случайно съпругът ви не ви нарича с галено име?
— Второто ми име е Мария — каза смаяната г-жа Хислоп — и той винаги ми казва Мари.
След това признание Джелиф изсумтя, а Фройд получи бурни аплодисменти.
— Тази сутрин се събудих с възпаление на лигавиците — намеси се една матрона, седнала до Ференци. — Същото ми се случи и в края на лятото. Това означава ли нещо, д-р Фройд?
— Възпаление казвате, госпожо? — Фройд млъкна, за да размисли. — Боя се, че понякога възпалението си просто възпаление.
— Наистина ли жените са толкова загадъчни? — обобщи Клара Бануел. — Мисля, че сте прекалено благосклонен към нашия пол. Отговорът на въпроса какво искат жените е възможно най-лесният. — Тя се обърна към изключително красивия тъмнокос млад мъж от дясната й страна, чиято бяла папийонка беше леко килната. Досега не бе казал и дума. — Какво мислите, д-р Янгър? Можете ли да ни кажете какво искат жените?
Янгър се затрудняваше да прецени Клара Бануел. Като начало не можеше да я отдели от Джордж Бануел, за когото бе убеден, че е убиец, въпреки оправданието, което му осигури кметът. Освен това не можеше да изхвърли от ума си описанието на Нора Актън на красивия гол гръб на г-жа Бануел, който се поклаща леко под лунната светлина, докато тя отмята косата си през рамо.
Янгър бе убеден, че Нора е най-хубавото момиче, което някога бе виждал. Но Клара Бануел бе равна по привлекателност, ако не я и надминаваше. Желанието у човека, казва Хегел, винаги започва с желание към желанието на друг. Невъзможно беше за който и да е мъж да погледне Клара Бануел, без да поиска тя да го отличи от останалите, да го фаворизира и да поиска нещо от него. Джелиф например с радост би размахал и сабя, ако Клара реши, че е способен на това, и го помоли да го направи. Докато влизаха в трапезарията и ръката на Клара беше върху неговата, Янгър почувства допира й с цялото си същество. Но въпреки това нещо в нея го държеше на дистанция. Може би фактът, че се запозна с Харкорт Актън. Янгър не се смяташе за пуритан, но представата как г-жа Бануел удовлетворява такъв хилав мъж не му действаше възбуждащо.
— Сигурен съм, г-жо Бануел — отговори той — че това, с което вие можете да ни осветлите по проблемите на жените, ще бъде далеч по-интересно от това, което аз бих се опитал да кажа.
— Бих могла да ви разкрия, предполагам, какво изпитват жените към мъжете — каза подканящо Клара. — Или поне към мъжете, които харесват. Би ли ви било интересно? — възгласи на съгласие се чуха от цялата маса, поне със сигурност такива дойдоха от страна на мъжете. — Но няма да го направя или поне не докато вие, мъже, не ни кажете какво изпитвате към нас. — Сделката бе сключена веднага с всеобщо одобрение, макар че Янгър си замълча както и Чарлз Дейна от другата страна на масата.
— Добре, тъй като вие, господа, ме принуждавате — каза Клара, — ще ви призная нашата тайна. Жените стоят по-ниско от мъжете. Знам, че е доста назадничаво да твърдя това, но би било лудост да го отричам. Всички достижения на този свят, материални и духовни, са дело на мъжете. Извисяващите се до небесата градове, науката, изкуството, музиката — всичко е построено, открито, нарисувано и композирано от вас, мъжете. Жените знаят това. В природата ни е да се оставяме да ни покоряват по-силните от нас мъже, но не можем да спрем да ги презираме за това. Женската любов е наполовина животинска страст и наполовина омраза. Колкото повече една жена обича един мъж, толкова повече го мрази. Един мъж си струва само ако превъзхожда жената. Щом е така, част от нея го мрази. Само по красота ви надминаваме и нищо чудно, че затова ценим красотата повече от всичко друго. Затова една жена — заключи тя — е в най- голяма опасност в присъствието на красив мъж.
Слушателите й бяха като хипнотизирани, но Клара Бануел бе свикнала да предизвиква такъв ефект. На Янгър му се стори, че в края на изказването си тя му бе хвърлила един бегъл поглед — и не беше единственият мъж на масата с това впечатление, — но после си каза, че си въобразява. Освен това му хрумна, че г-жа Бануел току-що май бе обяснила жестокия конфликт на крайни чувства, които майка му изпитваше към баща му. Бащата на Янгър се самоуби през 1904 година и майка му не се омъжи повторно. Чудеше се дали тя не обичаше и мразеше едновременно съпруга си по начина, който г-жа Бануел бе описала.
— Завистта със сигурност е най-доминиращата сила в духовния живот на жените, г-жо Бануел — каза Фройд. — Затова жените имат толкова слабо развито чувство за справедливост.
— А мъжете не завиждат ли?
— Мъжете са амбициозни — отвърна той. — И завистта им се поражда именно от това им качество. Женската завист обаче винаги е еротична. Разликата се вижда ясно във фантазиите. Ние всички, разбира се, мечтаем. Мъжете имат два вида фантазии: еротични и амбициозни. Женските са изключително еротични.
— Сигурна съм, че моите не са — каза едрата жена с възпалението на лигавиците.
— Мисля, че д-р Фройд е много прав — каза Клара Бануел — по всички точки, но особено за амбициозността на мъжете. Да вземем съпруга ми Джордж. Той е идеалният мъж. Никак даже не е красив. Но е привлекателен, двайсет години по-възрастен от мене, успял, силен, целенасочен, неподдаващ се на покоряване. Заради всички тези неща аз го обичам. В мига, в който изчезна от полезрението му, той забравя, че изобщо съществувам, толкова е силна амбицията му. Заради това пък го мразя. Природата ми ме заставя. Но щастливият резултат от всичко това е, че съм свободна да правя каквото си искам, например да дойда тук тази вечер на една от прекрасните вечери на Смит, а Джордж дори няма да разбере, че съм излизала от апартамента.
— Клара — отвърна й Джелиф, — обиден съм ти. Никога не си ми казвала, че имаш такава свобода.
— Казах, че имам свободата да правя каквото аз пожелая, Смит — отговори му Клара, — а не каквото ти искаш. — Всички се засмяха. — Е, признах си. Какво ще кажете, мъже? Нима тайно не презирате брачните окови? Не, Смит, моля те, знам какво мислиш ти. Искам по-обективно мнение. Д-р Фройд, бракът добро нещо ли е?
— За обществото или за индивида? — попита Фройд. — За обществото бракът е със сигурност необходим. Но бремето на цивилизования морал за много хора се оказва прекалено тежко. Откога сте омъжена, г-жо Бануел?
— Омъжих се за Джордж, когато бях на деветнайсет години — отговори Клара и някои от гостите, при това не само мъже, си представиха деветнайсетгодишната Клара Бануел в първата й брачна нощ. — Значи от седем години.
— В такъв случай знаете достатъчно — продължи Фройд, — ако не от опит, то от приятели, и няма да се учудите на това, което ще кажа. Удовлетворителният полов живот не продължава дълго при повечето бракове. След четири-пет години бракът започва напълно да се проваля в това отношение и когато се стигне дотам, настъпва и краят на духовното единство. В резултат в по-голямата част от случаите бракът завършва с разочарование — както духовно, така и физическо. В психологически план мъжът и жената се
