— Ференци, би ли осветлил нашия приятел?
— И на мене не ми е много ясно — отвърна Ференци. — Тя е влюбена в него. Това поне е очевидно.
Фройд се обърна към мене.
— Помисли пак. Какво й каза точно преди да стане агресивна към тебе?
— Току-що бях приключил с опита да докосна челото й — спомних си, — който се провали. Помолих я да довърши аналогията, която бе започнала по-рано. Сравняваше белотата на гърба на г-жа Бануел с нещо друго. И тя избухна. Помолих я да си довърши мисълта.
— Защо? — попита Фройд.
— Защото, д-р Фройд, писали сте, че винаги когато пациент започва изречение, но сам се прекъсва и не го довършва, си имаме работа с потиснати желания.
— Добро момче — каза Фройд. — И как реагира Нора?
— Каза ми да изчезвам. Без предупреждение. След това започна да ме замеря с разни предмети.
— Просто ей така? — попита Фройд.
— Да.
Отново нямах обяснение.
— А не ви ли хрумна, че Нора може да ревнува поради интереса, който проявявате към Клара Бануел? Особено към голия й гръб?
— Интерес към г-жа Бануел? — повторих. — Никога не съм я виждал.
— Подсъзнанието не взима под внимание такива подробности — каза Фройд. — Виж фактите. Нора току-що е описала как Клара Бануел прави фелацио на баща й, на което тя е станала свидетел на четиринайсетгодишна възраст. Този акт е, разбира се, противен за всеки почтен човек. Изпълва ни с крайно отвращение. Но Нора не показва такова отвращение, макар да намеква, че напълно разбира за какво става въпрос. Тя дори смята, че движенията на г-жа Бануел са привлекателни. Струва ми се твърде невероятно Нора да е видяла тази сцена, без да е изпитала дълбоко в себе си ревност. На момичето му е достатъчно тежко да понася съперничеството със собствената си майка, та да позволява на друга жена да възбужда баща му, без да изпитва силна омраза към натрапницата. Нора е завиждала на Клара. Искала е тя самата да прави фелацио на баща си. Желанието е потиснато. И оттогава си стои в нея в този вид.
Само преди миг критикувах Ференци, задето изрази отвращението си от този „девиантен“ сексуален акт, отвращение, което аз по някаква причина не споделях въпреки забележката на Фройд какви трябва да са чувствата на всеки почтен човек. Казвах си, че с всеки урок, който психоанализата ни дава, тя подкопава неодобрението на обществото към така наречената сексуална девиантност. Сега пък аз се улових в подобно неодобрение. Желанието което Фройд приписа на г-ца Актън, ме потресе. Отвращението е понякога утвърждаващо, като морална преграда е. Много трудно човек се освобождава от морален предразсъдък, който се корени в отвращението. Това не може да стане, без да разклатим цялостната си ценностна система и понятия за добро и зло — ако махнем една греда, ще рухне цялата сграда.
— В същото време — продължи Фройд — Нора планира да съблазни г-н Бануел, за да отмъсти на Клара. Затова само няколко седмици по-късно тя се съгласява да придружи г-н Бануел на покрива, за да гледа с него фойерверките. Затова се разхожда с него сама по брега на романтичното езеро две години по-късно. Вероятно го е окуражавала с намеци, показващи интерес, както умее всяко хубаво момиче. Колко ли е бил изненадан, когато го е отхвърлила — и то не веднъж, а два пъти.
— И го е направила, защото истинският обект на желанията й е баща й — намеси се Ференци. — И все пак — защо е нападнала Янгър?
— Да, защо, Янгър? — попита Фройд.
— Защото аз съм олицетворявал баща й.
— Точно така. Когато я анализираш, ти заемаш неговото място. Това е предвидима реакция, следствие на трансфер. В резултат подсъзнателното желание на Нора се трансформира в копнеж да задоволи Янгър с устата и гърлото си. И точно тази фантазия я е владеела, когато Янгър се е приближил, за да докосне челото й. Спомнете си, че в този миг тя е започнала да развързва шала си. Този жест е покана към Янгър да се възползва от нея. Точно тук е, бих искал да добавя, обяснението защо докосването до шията й е дало резултат, а докосването по челото — не. Но Янгър е отхвърлил тази покана, като й е казал да остави шала. Тя се е почувствала пренебрегната.
— Наистина изглеждаше обидена — обадих се аз. — И аз не разбирах защо.
— Не забравяйте — продължи Фройд, — че тя е суетна по природа и се притеснява от белезите. Иначе нямаше да сложи шал. Значи тя вече е била чувствителна към мнението ти, в случай че видиш шията или гърба й. Като си й казал да остави шала, ти си я наранил. И когато малко след това си повдигнал отново въпроса за гърба на Клара Бануел, все едно си й казал: „Интересувам се от Клара, не от тебе. Искам да видя гърба на Клара, не твоя.“ Така, без да искаш, си повторил предателството на баща й и си провокирал внезапния й необясним гняв. Оттук и агресията й при нападението, последвана от желание да ти отдаде гърлото и устата си.
— Необорима логика — призна Ференци и поклати глава възхитен.
Нора Актън влезе в гостната на къщата край Грамърси парк и каза на майка си, че тази нощ не иска да спи в стаята си. Щяла да пренощува в малката всекидневна на първия етаж. Оттам виждала патрула пред дома. Иначе нямало да се чувства в безопасност.
Това бяха първите думи, които Нора отправи към родителите си, откакто бяха тръгнали от хотела. Когато се прибраха, тя отиде право в стаята си. Повикаха д-р Хигинсън, но Нора отказа прегледа. Не пожела и да вечеря, тъй като не била гладна. Не беше вярно, всъщност не бе яла от сутринта, когато г-жа Бигс й бе приготвила закуска.
Милдред Актън, която се бе отпуснала в гостната и бе обявила, че е изтощена, каза на дъщеря си, че се държи изключително неразумно. Каква опасност може да ги грози с един полицай пред предната и един пред задната врата? Нощуването във всекидневната изобщо не подлежало на обсъждане. Съседите щели да я видят. Какво щели да си помислят? Семейството трябва да се държи сякаш този позор не го е сполетял.
— Майко — каза Нора, — как можа да кажеш, че съм опозорена?
— Не съм казвала такова нещо. Харкорт, да си ме чул да твърдя нещо подобно?
— Не, скъпа — отвърна й Харкорт Актън, надвесен над масичката за кафе. Четеше насъбраната за пет седмици поща. — Разбира се, че не.
— Изрично подчертах, че трябва да се държим така, все едно не си била опозорена — уточни майка й.
— Но аз не съм — настоя момичето.
— Не ставай глупава, Нора — посъветва я майка й.
Нора въздъхна.
— Какво ти е на окото, татко?
— О, злополука по време на игра на поло — обясни Актън. — Бръкнах си в окото със собствения стик. Много глупаво от моя страна. Помниш ли, че преди време ми се беше отлепила ретината? Е, същото око е. Сега нищо не виждам с него. Ама че лош късмет.
Никой не му отговори.
— Е, разбира се — каза Актън, — не може да се сравнява с твоята неприятност, Нора. Не исках да…
— Не сядай там! — извика г-жа Актън на съпруга си, който се канеше да се отпусне на едно кресло. — И там недей. Поръчах да оправят креслата точно преди да тръгнем.
— Но къде да седна, скъпа? — попита Актън.
Нора затвори очи. Обърна се и понечи да излезе.
— Нора — каза Милдред, — как се казваше твоят колеж?
Момичето се спря, цялото й тяло се напрегна.
— „Барнард“.
— Харкорт, трябва да се свържем с тях още утре сутринта.
— Защо? — попита Нора.
