— За да им съобщим, че няма да ходиш, разбира се. Напълно невъзможно е. Д-р Хигинсън смята, че трябва да си почиваш. Пък и никога не съм одобрявала плана да учиш там. Колеж за млади дами! По мое време не бяхме и чували за такова нещо.
Нора почервеня.
— Няма да го направиш.
— Моля? — попита г-жа Актън.
— Аз искам да се образовам.
— Чу ли това? Тя ме нарече необразована — каза Милдред на съпруга си. — Не тези очила, Харкорт, използвай тези горе.
— Татко? — обърна се към него Нора.
— Ами, Нора — започна Актън, — трябва да направим това, което е най-добро за тебе.
Нора погледна родителите си с неприкрит гняв. Изскочи от стаята и затича нагоре по стълбите. Не спря на втория етаж, където беше спалнята й, нито на третия, а продължи към четвъртия с ниските тавани и малките стаички. Влезе право в стаята на г-жа Бигс и се хвърли на леглото на възрастната жена, като зарови лице в твърдата възглавница. Изхлипа към г-жа Бигс, че ако баща й не я пусне в „Барнард“, ще избяга от къщи.
Г-жа Бигс направи всичко възможно да успокои момичето. Каза й, че един здрав сън ще свърши чудеса. Беше почти полунощ, когато Нора най-после се съгласи да си легне в спалнята. За да е сигурна, че ще е в безопасност, г-жа Бигс настани г-н Бигс на един стол пред вратата на стаята й и го инструктира да не мърда оттам до сутринта.
Старият прислужник не напусна нито за миг поста си онази нощ, въпреки че главата му скоро клюмна.
И полицаите дежуреха навън. Затова ужасът на Нора беше огромен, когато посред нощ усети как мъжка носна кърпа се притиска силно към устата й, а студено наточено острие — към шията й.
Никога не бях ходил в дома на Джелиф и се оказах неподготвен за екстравагантността му. Думата „апартамент“ беше неподходяща в случая освен в смисъла на „кралски апартамент“ като във Версай. Именно тази идея се бе опитал да съживи Джелиф. Син китайски порцелан, бели мраморни статуи и невероятни орнаментирани крака на скринове, писалища и шкафове. Ако Джелиф бе имал намерението да внуши на гостите си, че е много богат, без съмнение бе успял.
Вече познавах Фройд достатъчно добре, за да схвана, че е потресен. Аз, като истински бостънец, реагирах по същия начин. Ференци, наопаки, беше искрено впечатлен от великолепието. Дочух го да изразява възхищението си пред две по-възрастни гостенки преди вечеря в дневната на Джелиф, където прислужници предлагаха ордьоври в златни и сребърни подноси. Ференци носеше бял костюм и бе единственият мъж, който не бе облечен в черно. Това обаче ни най-малко не го притесняваше.
— Толкова много злато — говореше той очаровано на дамите. По високите тавани над нас имаше гипсови розетки, обточени със златни листа. — Напомня ми за операта в Будапеща. Били ли сте там?
Нито една от дамите не бе ходила там. И двете излъчваха недоумение. Нима Ференци не им бе споменал преди малко, че е от Унгария?
— Да, да — кимаше той. — О, вижте малките херувимчета в ъгъла с миниатюрните гроздчета в мъничките им устенца. Не са ли великолепни?
Фройд бе потънал в разговор с Джеймс Хислоп, пенсиониран професор по логика в „Калъмбия“, който имаше слухов апарат колкото фуния на викториански грамофон. Джелиф се бе лепнал за Чарлз Лумис Дейна, виден невролог и за разлика от нашия домакин, член на същите кръгове, от които беше и леля ми Мами. В Бостън семейство Дейна бяха като кралски особи. Членове на „Синове на свободата“31, близки на династията Адамс32 и така нататък. Познавах далечна братовчедка на Дейна, госпожица Дрейпър от Нюпорт, която неведнъж бе обирала овациите, като имитираше стара еврейска шивачка. Джелиф ми приличаше на ръкуващ се с избиратели сенатор. Излъчваше високо самочувствие и носеше огромния си корем така, сякаш да си дебел е равносилно на това да си мъжествен.
Джелиф ме привлече към своята групичка, която забавляваше с истории за прочутия си клиент Хари Тоу, който, по всичко личеше, си живеел като крал в болницата, където го затворили. Джелиф чак заяви, че с радост би си разменил мястото с Тоу при първа възможност. От казаното от него разбрах, че се радва на славата, която му носи фактът, че е психиатър на Тоу.
— Можете ли да си представите? — добави той. — Преди година ни накара да го освидетелстваме като луд, за да не отговаря пред правосъдието за убийство. Сега иска да се закълнем, че е нормален, за да го измъкнем от лудницата! И ще го измъкнем!
Джелиф се затресе от смях, прегърнал Дейна през рамото. Няколко от слушателите му споделяха доброто му настроение, Дейна обаче в никакъв случай не бе сред тях. Пристигнаха още дузина гости и след като обявиха имената им и се пръснаха из залата, разбрах, че очакват още някого. Скоро портиерът отвори вратата и въведе една дама.
Клара Бануел — обяви той.
— Можете ли да правите психоанализа, д-р Фройд? — попита г-жа Бануел, когато гостите преминаха в трапезарията на Джелиф. — Например на мене?
През 1909 година гостите на модните вечерни партита в Америка тръгваха в процесия по двойки, когато ги поканеха на масата. Всяка дама бе придружавана подръка от своя кавалер. Г-жа Бануел не беше дамата на Фройд. Тя бе леко отпуснала пръсти върху китката на Янгър, но пак успя да заговори Фройд, като привлече вниманието на всички останали.
Клара Бануел се бе върнала тази сутрин в града от вилата си със същата кола, с която пътуваха г-н и г-жа Актън. Джелиф я бе срещнал случайно във фоайето на сградата, в която живееше със съпруга си. Когато разбра, че г-н Джордж Бануел ще бъде зает, той помоли настойчиво Клара да уважи вечерята му. Увери я, че гостите много ще й харесат. Джелиф смяташе Клара Бануел за напълно неустоима, а съпругът й — за точно толкова непоносим.
На някои светски събития сериозни мъже с достойнство често започваха да се държат като комедианти на сцена и да се превземат, като говорят и жестикулират. Причината за тази промяна винаги е някоя жена. Клара Бануел имаше точно такова въздействие върху гостите на Джелиф. Беше на двайсет и шест години и имаше бяла кожа като на напудрена японска принцеса. Всичко в нея бе идеално изваяно. Тялото й бе невероятно. Косата й — тъмна като непроходим лес, очите й — зелени като морето, а всичко това бе лустросано с приятна и провокативна интелигентност. На двете й уши висеше по една ориенталска перла, проблясваща във всички цветове на дъгата, а на шията й на сребърна верижка бе окачена розова перла, затворена в кошничка от диаманти и платина. Когато на лицето й се появяваше намек за усмивка — а тя никога не си позволяваше нищо повече от намек, — мъжете падаха в краката й.
— Какво искат жените — отвърна й Фройд, докато сядахме на блесналата от кристал маса — е загадка както за психоаналитика, така и за поета. Би било хубаво, ако можехте да ни отговорите на този въпрос, г- жо Бануел, но и вие не можете. Вие сте проблемът, но не сте по-добра в разрешаването му от който и да е нещастен мъж. Какво искат мъжете е почти винаги очевидно. Например нашият домакин по погрешка е взел ножа вместо лъжичката си.
Всички глави се извърнаха към дебелия ухилен Джелиф, който седеше начело на масата. Наистина беше така: в дясната си ръка държеше нож, и то не за хляб, а за месо.
— Какво означава това, д-р Фройд? — попита една възрастна дама.
— Че г-жа Бануел е събудила агресивни импулси в него — отвърна Фройд. — Тази агресия, която се поражда от сексуалната конкуренция, ясна на всички, го е накарала да посегне към погрешния прибор и разкрива нещо, за което той самият не си дава сметка.
Цялата маса зашумя. Янгър, който седеше отдясно на г-жа Бануел, се почуди дали гостите ще възприемат толкова откровен разговор.
— Печелите, признавам — извика Джелиф без грам неудобство и в добро настроение, като размаха ножа по посока на Клара. — Само че не съм съгласен, че не си давам сметка за желанията си. — Цивилизованата му скандалност предизвика взрив от одобрителен смях у всички и успокои притесненията на
