Централната гара и пак да не видиш наистина красива жена. А в разстояние на пет минути бях видял две изумителни красавици във всекидневната на семейство Актън. Колко различни обаче бяха те.
Нора не носеше никакви украшения — нито бижута, нито бродерии. Нямаше и воал. Бе облечена в семпла бяла блуза с ръкави до лактите, пъхната в колана на невероятно тясната й талия, от която се спускаше небесносиня плисирана пола. Деколтето на блузата й бе малко по-широко и разкриваше изящните й рамене и дългата й тънка шия. Тя бе вече почти гладка, синините бяха заздравели. Русата й коса бе прибрана както винаги на конска опашка, която стигаше почти до кръста. Както каза г-жа Бануел, тя си беше още момиченце. Младостта й извираше от всяка извивка, особено от румените й бузи и очите, които излъчваха младежка надежда, свежест и — бих казал — гняв.
— Мразя ви най-много от всичко на света — каза тя.
Значи сега повече от всякога бях поставен в положението на баща й. Сякаш водена от някаква непонятна предопределеност на съдбата, тя се бе появила във всекидневната точно както се бе оказала наблизо, когато Клара Бануел е била с баща й преди три години. Очевидната разлика, че между мене и г-жа Бануел не се случваше нищо, й убягваше. Това не ме изненада. Не мене гледаше тя с такова презрение, а баща си, облечен в моите дрехи. Ако бях искал нарочно да заздравя психоаналитичния трансфер, нямаше да мога да измисля по-добър начин. Нямаше и да мога да се надявам на по-щастливо стечение на обстоятелствата, ако исках да доведа анализа й до връхната му точка. Сега имах шанса — а и задължението — да се опитам да покажа на Нора погрешните й умопостроения, за да може тя да разбере, че гневът, който си мислеше, че изпитва към мене, всъщност е погрешно насочен и същинският негов обект е баща й.
С други думи, бях длъжен да погреба собствените си емоции. Трябваше да скрия и последния остатък от чувствата си към нея, без значение колко искрени и силни бяха те.
— Значи съм в немилост, г-це Актън — отвърнах, — защото ви обичам повече от всеки друг на земята.
В разстояние на няколко удара на сърцето ми настъпи пълна тишина.
— Така ли? — попита тя.
— Да.
— Но вие с Клара…
— Не. Кълна ви се.
— Не се ли…
— Не.
Нора задиша тежко. Прекалено тежко. Горните й дрехи бяха свободно скроени, но сякаш носеше нещо отдолу, което я стягаше. Дишането й бе концентрирано в горната част на торса. Притеснен, че може да припадне, я заведох до пътната врата и я отворих. Имаше нужда от въздух. От другата страна на улицата пъстрееше Грамърси парк. Нора пристъпи навън. Подсетих я, че трябва да се обади на родителите си, ако ще излиза.
— Защо? — попита тя. — Ще отидем само до парка.
Пресякохме улицата. Пред една от портите от ковано желязо Нора извади от чантичката си ключ в златно и черно. Стана малко неловко, докато й помагах да мине през вратата: трябваше да реша дали да й подам ръка, но предпочетох да не го правя.
От терапевтична гледна точка много бях загазил. Не се страхувах за себе си въпреки забележителния факт, че чувствата ми към това момиче, изглежда, не се влияеха от това, че може да е нестабилна или направо душевно болна. Ако Нора наистина се бе изгорила сама, съществуваха две възможности: или го бе направила съвсем съзнателно и преднамерено и се опитваше да излъже целия свят, или го бе извършила в състояние на несъзнателен транс, в някакъв вид хипноза или сомнамбулизъм, при което е изключила съзнанието си. Бих казал, че предпочитах първата възможност, но и двете бяха достатъчно обезпокоителни.
Не съжалявах, че й бях признал чувствата си. Обстоятелствата ме принудиха. Но ако споделянето на чувствата ми изглеждаше достойна постъпка, то всички действия в тяхно име бяха точно обратното. И най- изпадналият тип не би се възползвал от момиче в нейното положение. Трябваше да намеря начин да й покажа как разбирам нещата. Трябваше да се разгранича от ролята на влюбен, която току-що бях приел, и да се опитам отново да стана лекар.
— Г-це Актън — казах.
— Няма ли да ме наричате Нора, докторе?
— Не.
— Защо?
— Защото все още съм ваш лекар. За мене не сте Нора. Вие сте ми пациентка. — Не бях сигурен как ще го възприеме, но продължих. — Кажете ми какво се случи снощи. Не, почакайте: вчера в хотела казахте, че споменът ви за нападението в понеделник се е върнал. Първо ми кажете какво си спомняте за тогава.
— Трябва ли?
— Да.
Тя пожела да седнем и така се озовахме на пейка в един закътан ъгъл. Каза, че все още не знаела как е започнало и как се е озовала в това положение. Тази част от спомена не се била възстановила. Но си спомняла, че била вързана в тъмната спалня на родителите си. Стояла права, китките й били хванати над главата. Била само по комбинезон. Всички пердета и щори били спуснати.
Мъжът бил зад нея. Увил мека материя, вероятно коприна, около шията й и дърпал толкова силно, че не можела да диша, да не говорим да извика. Удрял я с кожена лента или камшик. Боляло, но се търпяло, било по-скоро като игриво напляскване. Но коприната около врата й я плашела. Струвало й се, че смята да я удуши с нея. Всеки път, когато стигала до ръба на припадъка, той отпускал леко хватката, колкото да я остави да си поеме дъх.
Започнал да я удря по-силно. Станало толкова болезнено, че едва издържала. След това хвърлил камшика и застанал толкова близо зад нея, че усетила дъха му върху раменете си. Докоснал я. Не каза точно къде, а и аз не попитах. В същото време част от тялото му — „твърда част“, както се изрази — се допряла в хълбока й. Мъжът издал грозен звук и след това допуснал грешка. Коприната около шията й внезапно се разхлабила. Тя поела дълбоко дъх и изпищяла с всички сили. Сигурно след това е припаднала. Следващото, което си спомня, е г-жа Бигс.
Нора запази спокойствие, докато говореше, ръцете й останаха скръстени в скута. Без да променя интонацията си, попита:
— Отвратен ли сте от мене?
— Не — казах. — Г-н Бануел ли присъства в този спомен?
— Така си мислех. Но кметът каза…
— Кметът каза, че Бануел е бил с него в неделя вечерта, когато другото момиче е било убито. Ако си спомняте, че Бануел ви е нападнал в понеделник, трябва да го заявите.
— Не знам — каза жално Нора. — Така си мисля. Не знам. Беше зад мене през цялото време.
— Разкажете ми за снощи — помолих.
И тя изля на един дъх историята за насилника в спалнята си. Този път беше убедена, че това е бил Бануел. Към края обаче пак се извърна от мене. Дали премълчаваше нещо?
— Аз дори не притежавам червило — каза тя разпалено. — И това ужасно нещо в шкафа ми. Откъде смятат, че съм го взела?
Отбелязах очевидното:
— И сега сте гримирана. — По устните й имаше съвсем лек гланц и малко руж по бузите.
— Но всичко е на Клара! — извика тя. — Тя ме гримира. Каза, че ми отива.
Помълчахме известно време. Тя заговори първа.
— Не вярвате нито дума от това, което ви разказах.
— Не вярвам, че бихте ме излъгали.
— Но аз бих го направила — отговори тя. — И съм го правила.
— Кога?
— Когато казах, че ви мразя — отвърна след дълга пауза.
— Кажете ми какво премълчавате.
