— Какво имате предвид? — попита тя.
— Има още нещо в снощната случка, което ви кара да се съмнявате в себе си.
— Откъде знаете?
— Просто ми кажете.
И тя неохотно призна, че има нещо в целия епизод, което не може да си обясни. Гледната й точка, докато се развивали събитията, не била на обичайното ниво, а отгоре, над нападателя. Виждала се как лежи върху леглото сякаш била страничен наблюдател, а не жертва.
— Как е възможно това, докторе? — извика тя тихо.
— Не е възможно, нали?
Исках да я утеша, но това, което се канех да й кажа, никак не беше успокоително.
— Описвате начина, по който понякога виждаме нещата насън.
— Но ако съм сънувала, откъде са ми изгарянията? — прошепна тя. — Нали не съм се изгорила сама? Нали?
Не можех да й отговоря. Представях си дори още по-лош сценарий. Възможно ли бе сама да си е причинила и първите наранявания? Опитах се да си я представя как прокарва нож или бръснач по кожата си и руква кръв. Беше ми невъзможно да го повярвам.
В далечината внезапно избухнаха възгласи. Нора попита какво става. Казах й, че вероятно са стачници. Профсъюзните лидери бяха организирали шествие след вчерашните сблъсъци. Прочутият активист Гомпърс се бе заклел, че ще предизвика толкова мощни протести, че индустрията в града ще замре.
— Имат право да стачкуват — каза Нора, която явно искаше да смени темата. — Капиталистите трябва да се засрамят от себе си, експлоатират хората и не им плащат достатъчно, за да си хранят семействата. Виждали ли сте как живеят работниците?
Разказа ми как миналата пролет с Клара Бануел посещавали бедни семейства в Ист енд. Идеята била на Клара. Така се срещнали с Елси Сигел и китаеца, за когото разпитвал детектив Литълмор.
— Елси Сигел? — повторих. Леля Мами ми беше споменала за г-ца Сигел на бала. — Дето избягала във Вашнингтон?
— Да. Смятах, че е глупаво от нейна страна да се заглавиква с мисионерска дейност, когато хората умират без храна и подслон. Елси работеше само с мъже, а жените и децата страдат най-много.
Нора ми обясни, че Клара специално държала да подпомогнат семейства, чиито мъже са избягали или са убити при нещастни случаи. Клара и Нора се запознали с много такива фамилии, прекарвали часове в домовете им. Нора се грижела за най-малките, а Клара се сприятелявала с жените и по-големите деца. Започнали да ги посещават веднъж седмично и да им носят храна и неща от първа необходимост. Два пъти настанявали бебета в болницата, като така ги спасили от сериозни заболявания, дори смърт. Веднъж, добави мрачно Нора, изчезнало момиче. С Клара обиколили всички полицейски участъци и болници, накрая открили момичето в моргата. Патоанатомът казал, че е била изнасилена. Майката на момичето си нямала никого да я утеши и да й помогне, само Клара била до нея. Това лято Нора се сблъскала с невероятна мизерия, но също така — или поне аз предполагах, че е така — видяла семейна топлота и любов, които преди това не й били познати.
Когато завърши, двамата просто седяхме и се гледахме. Изведнъж тя каза:
— Ще ме целунете ли, ако ви помоля?
— Не ме молете, г-це Актън — казах.
Тя взе ръката ми и я придърпа към себе си, като допря пръстите ми до бузата си.
— Не — казах рязко.
Тя ме пусна веднага. За всичко бях виновен аз. Аз й бях дал всички основания да си мисли, че може да си позволи тази свобода. И сега издърпах черджето изпод краката й.
— Трябва да ми повярвате — казах. — За нищо друго не мечтая повече. Но не мога. Това значи да се възползвам от вас.
— Искам да се възползвате от мене — каза.
— Не.
— Защото съм на седемнайсет ли?
— Защото сте ми пациентка. Чуйте ме. Не бива да вярвате на чувствата, които си мислите, че изпитвате към мене. Те не са истински, а продукт на психоанализата. Случва се с всеки пациент, който се подлага на анализ.
Тя ме погледна все едно се шегувах.
— Смятате, че глупавите ви въпроси са ме накарали да ви предпочета?
— Помислите си. Първо бяхте безразлична към мене. След това изпитвахте гняв. След това — ревност. Накрая — нещо друго. Но всичко това не е насочено към мене. Не е причинено от нещо, което аз съм направил. Нито от това, което представлявам. Как тогава се получава? Вие не ме познавате. Нищо не знаете за мене. Всички тези чувства идват от други периоди от живота ви. Те изскачат на повърхността заради глупавите въпроси, които ви задавам. Но те се коренят другаде. Това са чувства, които изпитвате към други хора, не към мене.
— Смятате, че съм влюбена в някой друг? Кой? Не Джордж Бануел, нали?
— Възможно е да сте били.
— Никога. — На лицето й се изписа искрено отвращение. — Ненавиждам го.
Реших да рискувам. Не ми се искаше, защото очаквах оттук нататък да ме намрази, а и не му беше времето, но все пак бях длъжен.
— Д-р Фройд има една теория, г-це Актън. Може да ви потресе.
— Каква теория? — тя ставаше все по-раздразнителна.
— Предупреждавам ви, че е доста шокираща. Според него всички ние от най-ранна възраст таим в себе си тайни желания. Във вашия случай той смята, че когато сте видели г-жа Бануел, коленичила пред баща ви и заета с…
— Няма нужда да го произнасяте — прекъсна ме тя.
— Та той смята, че ревнувате.
Тя се взря в мене с празен поглед. Затруднявах се да се изразя ясно.
— Става дума за директна физическа ревност. Искам да кажа, че според д-р Фройд, когато сте видели какво прави г-жа Бануел с баща ви, вие сте пожелали да сте тази, която… че имате фантазии, в които сте тази, която…
— Спрете! — извика тя и запуши уши.
— Извинете.
— Откъде знаете това? — попита тя, бяла като призрак.
Ръцете й покриваха устата. Отчетох тази реакция. Чух думите. Но се опитвах да повярвам, че си въобразявам. Щеше ми се да й кажа: Причуват ми се разни неща, стори ми се че попитахте откъде Фройд знае.
— На никого не съм го казвала — прошепна тя — и почервеня цялата. — На никого. Как е могъл да разбере?
Взирах се в нея с празен поглед, както тя се бе взирала в мене преди малко.
— О, толкова съм порочна! — извика и избяга обратно у дома.
След като излезе от закусвалнята на Чайлд, Литълмор се отправи към участъка на Четиридесет и седма улица, за да провери дали са заловили Чонг Синг или Уилям Леон. Ако се вярва на случайните свидетели, всеки от двамата вече е трябвало да бъде арестуван стотици пъти, мърмореше раздразнено капитан Поуст. Часове след като разпространили описанията им, се обадили десетки души от целия град, дори от Джърси, за да кажат, че са видели Чонг. С Леон било още по-зле. Всеки, видял китаец с костюм и вратовръзка, се обаждал да посочи Уилям Леон.
— Джак Риърдън обикаля цял ден като гламав града — каза капитан Поуст. Имаше предвид полицая, който заедно с Литълмор намери трупа на г-ца Сигел. Беше единственият от хората на Поуст, който бе видял с очите си неуловимия Чонг Синг. Пращали Риъръдн по всички участъци, в които прибирали по някой „г-н Чонг“. Но навсякъде установявал фалшива тревога. — Няма смисъл. Блокирахме половината Китайски квартал и пак не сме ги хванали. Ще кажа на момчетата да престанат с арестите. Ето. Искаш ли да
