прегледаш някои от тези?
Поуст хвърли на Литълмор списък с докладвани, но все още неарестувани Чонгсинговци и Уилямлеоновци. Детективът го прочете и прокара пръст по ръкописните записки. Спря показалец по средата на страницата, където един ред му хвана окото. На него пишеше: „Речен канал. Китаец видян да работи на доковете. Твърди се, че отговаря на описанието на Чонг Синг.“
— Имаш ли кола? — попита Литълмор. — Искам да проверя този сигнал.
— Защо?
— Защото около доковете има червена глина — отвърна детективът.
Придружен от униформен полицай, Литълмор отпътува с единствената полицейска кола. Завиха по „Канал стрийт“ и поеха към източния край на града, където отскоро над Ист ривър се издигаха огромните тънки кули на Манхатънския мост. Литълмор се спря в края на строителната площадка и хвърли един поглед на работниците.
— Ето го — каза детективът и посочи с пръст. — Това е той.
Нямаше как да не забележи Чонг Синг: един-единствен открояващ се китаец сред тълпа бели и чернокожи работници. Тикаше ръчна количка, пълна със сгур.
— Тръгни право към него — нареди Литълмор на полицая. — Ако побегне, аз ще го хвана.
Чонг Синг не побягна. Като видя полицая, само наведе глава и продължи да бута количката. Офицерът постави ръка на рамото му и Чонг се предаде без бой. Останалите работници се спряха, за да погледат, но никой не се намеси. Когато полицаят отведе китаеца в колата, в която ги чакаше Литълмор, всички отдавна вече работеха сякаш нищо не се бе случило.
— Защо избягахте вчера, г-н Чонг?
— Не съм бягал. Отидох на работа. Нали виждате, ходя на работа.
— Ще се наложи да ви повдигна обвинение в съучастие в убийство. Разбирате ли какво говоря? Може да ви обесят. — Литълмор направи жест, за да илюстрира последното си твърдение.
— Нищо не знам — започна да го уверява китаецът. — Леон замина. После от стаята му започна да мирише. Това е всичко.
— Разбира се — каза детективът.
Литълмор отпрати полицая да закара Чонг Синг до Тумс, а той остана да поразгледа доковете. Парченцата на пъзела започваха да се разместват в ума на детектива — и да си пасват. Литълмор знаеше, че ще намери червена кал в основата на Манхатънския мост, и имаше предчувствие, че и Джордж Бануел е стъпвал в същата кал.
Всички знаеха, че Джордж Бануел строи кулите на Манхатънския мост. Когато кметът Макклелън възложи поръчката на неговата „Америкън стийл кампъни“, вестниците на Хърст веднага изреваха, че става въпрос за корупция, и заклеймиха кмета, че облагодетелства свой стар приятел. Освен това пророкуваха злорадо, че ще има закъснения, некачествена работа и завишаване на цените. Всъщност Бануел не само вдигна кулите в рамките на бюджета, но и за рекордно време. Лично надзираваше строителството, което наведе Литълмор на съответната идея.
Литълмор се разходи по реката и се смеси с мъжете. Можеше да се слее с всякаква тълпа, стига да поискаше. Отдаваше му се да общува с лекота, защото наистина не натоварваше околните — особено в трудни ситуации. Чонг Синг работеше на две места и все за г-н Джордж Бануел. Ама че интересна работа!
Детективът се добра до пренаселения централен кей точно когато се застъпваха смените. Стотици мръсни мъже с ботуши крачеха навън, а други на дълга върволица чакаха да се качат в асансьора и да слязат в кесона. Непрестанният механичен тътен на турбините изпълваше въздуха с бесен ритъм.
Ако попитаха Литълмор как бе усетил, че нещо не е в ред, че някаква беда се носи във въздуха, той нямаше да може да отговори. Разговори се с хората и бързо научи за трагичния край на Сиймъс Мали. Горкият Мали, казаха мъжете, още една жертва на кесоновата болест. Преди два дни го намерили да лежи мъртъв в асансьора, а по ушите и устата му имало засъхнала кръв.
Работниците сякаш се страхуваха от кесона, който наричаха „сандъка“ и „ковчега“. Някои го смятаха за прокълнат. Почти всички имаха болежки, които приписваха на него. Повечето твърдяха, че се радват, че работата по моста е почти завършена, но по-старите се смееха и отвръщаха, че бързо след като спрат да им плащат, потапянето под водата ще започне да им липсва. „Какво заплащане?“, попита едно от момчетата. „Три долара за дванайсет часа работа пари ли са?“
— Виж Мали — каза още той. — Дори не можеше да си позволи покрив над главата с тази надница. Затова е мъртъв. Те са го убили. Всички ни убиват.
Друг се намеси, за да уточни, че Мали имал дом, но също така имал и жена в него, затова си прекарвал нощите долу в сандъка.
Литълмор забеляза, че по целия кей има следи от червена глина, клекна да си завърже обувките и незабелязано взе проба. Попита дали г-н Бануел някога е идвал тук. Отговориха утвърдително. Казаха му, че г-н Бануел слизал поне веднъж дневно долу с ковчега, за да наблюдава работата. Понякога и негова чест кметът лично го придружавал.
Детективът попита добър работодател ли е Бануел. Ужасен, беше отговорът. Не се интересувал колко души умират долу в кесона, стига работата да вървяла бързо. Вчера за първи път показал някаква загриженост за работниците.
— И как така? — попита Литълмор.
— Каза ни да забравим за Пети прозорец.
„Прозорците“, обясниха мъжете, били отворите, през които се изхвърляли отпадъците от кесона. Всеки от тях си имал номер. Пети прозорец се запушил в началото на седмицата. Обикновено в подобна ситуация шефът незабавно нареждал да се разчисти, а работниците в кесона мразели тази задача, защото била трудна и опасна. Във вътрешността на прозореца трябвало да остане поне един човек, докато кухината се пълнела с вода. Но вчера за първи път Бануел им казал да не се притесняват. Някой предположи, че шефът сигурно се е размекнал. Другите не се съгласиха. Според тях Бануел не виждал смисъл да рискува, след като мостът бил пред приключване.
Литълмор се замисли над тази информация. След това отиде при асансьора.
Операторът на асансьора, сбръчкано старче без нито един косъм по главата, бе поседнал вътре на столче. Детективът го попита кой е заключил вратата преди две нощи, когато е умрял Мали.
— Аз — каза старецът със собственическо изражение.
— А когато заключихте, асансьорът горе до кея ли беше или долу?
— Горе, разбира се. Май не си много с акъла си, а, приятел? Как може асансьорът ми да е долу, щом аз съм горе?
Добър въпрос. Асансьорът се управляваше от човешка ръка. Само някой отвътре можеше да го вдигне и спусне. Затова когато операторът приключеше с последното извозване на хората, той трябваше да е задължително горе на кея. Старчето бе задало добър въпрос, но Литълмор му отвърна с подобен.
— Тогава как е стигнал горе?
— Какво?
— Мъртвият — каза Литълмор. — Мали. Той е останал долу във вторник вечерта, когато всички са се качили.
— Точно така. — Старецът поклати глава. — Горкият глупак. Не му беше за първи път. Казах му да не го прави. Казах му.
— А на следващата сутрин са го намерили в асансьора горе на кея?
— Точно така. Мъртъв като пън. Все още има следи от кръвта му. Опитвах се да я изчистя цели два дни и не успях. Мих я със сапун, със сода. Виждаш ли?
— Как се е качил до кея? — попита отново детективът.
19
Карл Юнг се изправи в целия си ръст в стаята на Фройд. Беше облечен строго официално. Нищо в поведението му не издаваше, че е току-що си е играл с клонки и камъчета на пода в хотелската стая.
Фройд бе по жилетка и риза. Покани госта си да се настани удобно. Инстинктът му, подсказваше, че този
