се надигна възмущение. — Затова смени темата и се опита да ме примамиш да си говорим за свръхестественото. Няма да захапя куката. Имам обективни аргументи.
— Чути от едно видение?
— Само защото никога не си преживявал такова нещо, не можеш да твърдиш, че то не съществува.
— Съгласявам се — каза Фройд, — но ти трябват доказателства, Юнг.
— Видях го, казвам ти! — извика Юнг. — Това не е ли доказателство? Той плака, като ми разказваше как фараоните триели имената на бащите си от паметниците им — факт, който дори не знаех, но който по- късно се потвърди. Кой си ти да определяш кое е доказателство и кое не? Ти приемаш своето твърдение за даденост: Филемон не съществува, затова видяното и чутото от мене не се брои за доказателство.
— Чутото от тебе! Когато го е чул само един човек, то не може да бъде доказателство, Карл.
Откъм дивана, на който седеше Фройд, се разнесе странен звук — нещо като скърцане или стенание, сякаш зад стената имаше нещо, което се опитваше да излезе.
— Какво е това? — попита Фройд.
— Не знам — каза Юнг.
Скърцането се усили и накрая изпълни стаята. Когато стигна до кулминацията си, престана и се чу звук, приличен на чупене, тропане или гръмотевица.
— Какво по дяволите става? — попита Фройд.
— Познавам този звук — каза Юнг. Очите му светнаха триумфално. — Чувал съм го и преди. Ето ти твоето доказателство! Това е каталитична екстериоризация.
— Какво?
— Приток на енергия в психиката, която се проявява във външния свят — обясни Юнг. — Аз предизвиках този звук!
— О, я стига, Юнг — каза Фройд. — Според мене беше изстрел.
— Грешиш. И за да ти го докажа, ще го причиня отново — ето сега!
В мига, в който Юнг произнесе тези забележителни думи, скърцането започна отново, издигна се до непоносими висоти и след това избухна в силен гръм.
— Е, какво ще кажеш сега? — попита Юнг.
Фройд мълчеше. Беше припаднал и се свличаше от дивана.
Докато се измъкваше от доковете на „Канал стрийт“, детектив Литълмор успя да си подреди всичко в главата. Това беше първото убийство, което някога бе разкривал. Г-н Хугел щеше да се зарадва много.
Изобщо не беше Хари Тоу, а Джордж Бануел, от началото до края. Бануел е убил госпожица Ривърфорд и е откраднал тялото й от моргата. Литълмор си го представи как отива с колата до речния бряг, измъква мъртвото момиче през кея и слиза с асансьора в кесона. Сигурно има ключ за асансьора. Кесонът е идеално място за изхвърляне на труп.
Но Бануел погрешно е мислел, че е сам в кесона. Колко ли се е стреснал, когато е налетял на Мали. Как да му обясни появата си посреднощ, влачейки след себе си труп? Не е имало как, затова го е убил.
Блокажът в Пети прозорец и внезапното добросърдечие на Бануел към работниците бетонираха доказателствата. Не е искал никой да разбере какво е заседнало в прозореца.
Детективът видя всичко съвсем ясно, докато бягаше, останал без дъх, по „Канал стрийт“ — всичко освен голямата кола „Стенли Стиймър“ в черно и червено, която го следваше бавно на петдесетина метра отзад. Докато пресичаше улицата, вече си представяше как го повишават в лейтенант, как лично кметът го награждава. Видя във фантазиите си и Бети, която се възхищава на новата му униформа. Но не видя как стиймърът внезапно набира скорост и леко кривва, за да го удари смъртоносно, и разбира се, нямаше как да види собственото си салто във въздуха, след като краката му бяха захванати от скарата на автомобила.
Колата профуча по Второ авеню, а тялото остана да лежи проснато на „Канал стрийт“. Някои от ужасените свидетели на инцидента крещяха след бягащата кола. Някой нарече шофьора убиец. На ъгъла случайно се появи патрулиращ полицай. Той се спусна към падналия Литълмор, който едвам успя да прошепне нещо в ухото му. Полицаят се намръщи, след това кимна. След десет минути теглената от коне линейка най-накрая се появи. Не си направиха труда да ходят до болницата, откараха трупа на детектива направо в моргата.
Юнг подхвана Фройд под мишниците и го положи на дивана. Изведнъж му се стори внезапно остарял и слаб, страховитата му проницателност беше оклюмала като безпомощно люлеещите се ръце и крака. Фройд се свести след секунди.
— Колко ли е хубаво — каза той — да умреш.
— Болен ли си? — попита Юнг.
— Как го направи? Този шум?
Юнг сви рамене.
— Ще преразгледам отношението си към парапсихологията, имаш думата ми — каза Фройд. — Вината е на Брил. Наистина съжалявам. Той не говори от мое име.
— Знам.
— През последната година прекалено силно те притисках да ме държиш в течение на всичките си дела — каза Фройд. — Осъзнавам го. Ще оттегля тезата за доминирането на либидото, обещавам ти. Но се тревожа, Карл. Ференци е видял твоето… селце.
— Да, намерих нов начин да събуждам спомените от детството си. Чрез игра. Като момче строях градове.
— Разбирам.
Фройд се изправи до седнало положение с носна кърпа на челото. Прие чаша вода от Юнг.
— Нека те анализирам — каза Юнг. — Мога да ти помогна.
— Ти да ме анализираш? А, заради припадъка. Според тебе е на нервна почва, така ли?
— Разбира се.
— Съгласен съм — каза Фройд. — Но вече знам причината.
— Амбицията ти. Тя те е заслепила ужасно много. Също като мене някога.
Фройд пое дълбоко дъх.
— Имаш предвид, че съм заслепен от страха си да не бъда детрониран, от завистта си към твоя успех и от безкрайните си усилия да те държа по-долу от себе си?
Юнг се стресна.
— Значи си знаел?
— Знаех какво ще кажеш — отвърна Фройд. — С какво предизвиках тези обвинения? Нима не съм те подкрепял на всеки етап от развитието ти, не съм ти пращал собствените си пациенти, не съм те цитирал и не съм те хвалил? Нима не съм направил всичко по силите си, дори с риск да нараня стари приятели, за да укрепя твоите позиции, като можех да правя всичко това за себе си?
— Но ти подценяваш най-важното — моите открития. Аз разплетох проблема с инцеста. Това е революция, а ти я омаловажаваш.
Фройд си потърка очите.
— Уверявам те, нищо такова не правя. Оценявам значимостта на откритието ти. Разказа ни сън, който си сънувал на борда на „Джордж Вашингтон“ — помниш ли, че се намираш затворен в пещера или мазе много дълбоко под земята. Виждаш скелет. Казваш, че тези кости са на съпругата ти Емма и на сестра й.
— Предполагам, че така беше — отвърна Юнг. — Защо?
— Предполагаш?
— Да, точно така. И какво от това?
— Чии бяха тези кости всъщност?
— Какво искаш да кажеш? — попита Юнг.
— Ти ни излъга.
Юнг не отговори.
— Хайде — каза Фройд, — мислиш ли, че след като двайсет години слушам пациентите да увъртат, няма
