да мога да позная?
Юнг продължаваше да мълчи.
— Това е бил моят скелет, нали? — попита Фройд.
— И какво ако е било така? — проговори най-сетне Юнг. — Сънят ми означава, че те задминавам. Исках да пощадя чувствата ти.
— Искаш да съм мъртъв, Карл. Ти се ме превърнал в свой баща и сега желаеш смъртта ми.
— Разбирам — каза Юнг. — Ясно ми е накъде биеш. Моят теоретичен принос е опит да те сваля от трона. Нали все това повтаряш. Ако някой не се съгласява с тебе, то причината може да бъде само невротичен симптом — съпротива, едипово желание, отцеубийство — всичко друго, но не и обективна истина. Прости ми, но може би съм искал поне веднъж да бъда разбран на ниво интелект, не диагностициран, а просто разбран. Но вероятно при психоанализата това не е възможно. Може би истинската функция на психоанализата е да наранява и осакатява другите чрез фино внушаване на комплекси — сякаш те обясняват всичко. Каква невежа теория!
— Чуй се какви ги говориш, Карл. Моля те само да обмислиш една възможност, просто една възможност, че се е задействал твоят комплекс от бащата — а това е твой термин. Ще бъде ужасно жалко да обявяваш публично свои възгледи, чиито грешки ще осъзнаеш по-късно.
— Попита ме дали мога да говоря откровено с тебе — каза Юнг. — Точно такова намерение имам. Ти си ми ясен. Знам играта ти. Непрекъснато човъркаш чуждите симптоми, ловиш всяка грешка на езика и се целиш в слабите места на хората, принизяваш ги до деца, а ти си оставаш през това време на върха, за да се наслаждаваш на авторитета си на патриарх. Никой не смее да гъкне пред учителя. Е, аз изобщо не съм невротичен. Не аз припаднах. Не аз не мога да се сдържам. Днес каза една истина: припадъкът ти беше невротичен. Да, страдал съм от невроза — но от твоята, не от моята. Според мене ти мразиш невротиците и смятам, че психоанализата е начин да се спасиш от своята невроза. Превръщаш всички ни в свои синове и ни дебнеш и за най-малките прояви на агресивност спрямо тебе, като се грижиш да се появят такива, и след това скачаш и размахваш едиповия комплекс или влечението към смъртта. Е, на мене не ми пука за твоите диагнози.
В стаята настъпи пълна тишина.
— Надявам се, че ще приемеш всичко това като критика — каза Юнг и в гласа му се прокрадна някаква загриженост.
Фройд извади пура.
— За твое добро е — каза Юнг. — Не за мое.
Фройд допи чашата вода. Без да пали цигарата, той се изправи и отиде до вратата на хотелската стая.
— Ние, психоаналитиците, сме се споразумели помежду си — каза той — никой да не се чувства неудобно заради собствените си неврози. Но ако някой се кълне, че е образец за психично здраве, докато се държи ненормално, показва пълна липса на преценка относно собствените си болести. Радвай се на свободата си. Спести ми приятелството си. Сбогом.
Фройд отвори вратата пред Юнг. Докато излизаше, Юнг направи една последна забележка:
— Ще видиш какво ще ти струва това. Останалото е мълчание.
Грамърси парк беше необичайно хладен и спокоен. Дълго време след както Нора избяга, аз останах на пейката и се взирах в дома й, после в старата къща на моя чичо Фиш на ъгъла, където гостувах като момче. Чичо Фиш никога не ни даваше да ползваме ключа му за парка. Отначало ми хрумна, че Нора се е прибрала с ключа и аз няма да мога да изляза. После си помислих, че ключът би трябвало да служи за влизане, а не за излизане.
Въпреки че съзнанието ми се съпротивляваше по всички възможни начини, се налагаше да приема едиповата теория на Фройд. Толкова дълго се бях опъвал. Все пак няколко от пациентите ми бяха правили признания, на които бих могъл да дам едипови тълкувания. Но никога досега пациент не ми бе признавал направо, без да го облича в символи, че има инцестни желания.
Нора бе признала своите. Мисля, че й се възхитих, задето толкова добре се познаваше. Но въпреки това бях безвъзвратно отвратен.
„Върви в манастир!“ Спомних си думите, които казва Хамлет на Офелия точно след монолога „Да бъдеш или да не бъдеш?“. Праща я в манастир. Защо да ражда грешници я пита той. „… и чиста като сняг — но ти няма да избегнеш клеветата“. Дали да си гримира лицето? „Бог ви е дал едно лице, а вий си правите друго“.
Мисля, че емоционалната ми аргументация беше следната: знаех, че вече не можех и да си помисля да докосна Нора. Дори мисълта за нея вече ми бе непоносима след всичко, което каза. Но проклет да съм, ако можех да понеса и мисълта да я докосва някой друг мъж.
Разбирам колко ирационална беше реакцията ми. Нора не бе виновна за това, което изпитва. Инцестните й желания не са се появили, защото така е решила. Знаех го, но това не променяше нищо.
Станах от пейката и прокарах ръце през косата си. Заповядах си да се съсредоточа върху медицинските аспекти на случая. Все още бях лекар. От клинична гледна точка признанието на Нора, че е наблюдавала снощното нападение отвисоко, беше много по-важно от споделянето на едиповите й желания. Бях й казал, че подобни усещания са присъщи на сънуването, но в съчетание със съвсем реалните изгаряния нейната версия звучеше близо до психозата. Вероятно имаше нужда от нещо повече от психоанализа. Твърде беше възможно да се наложи да бъде хоспитализирана. Върви в санаториум!
Въпреки това не можех да се заставя да повярвам, че сама си е нанесла жестоките наранявания, които се бяха появили по тялото й в понеделник. Нито бях готов да призная, че снощното нападение е било халюцинация. Студентски спомени от учебниците ми по медицина нахлуваха в съзнанието ми и пак изчезваха.
Нюйоркският университет беше само на няколко пресечки. Оказа се, че вратата на Грамърси парк все пак е заключена и не мога да изляза. Наложи се да прескоча оградата и без причина се почувствах като престъпник.
Минах през „Уошингтън скуейър“, после през арката на Станфорд Уайт и се замислих над фаталната сила на любовта. Какво ли друго щеше да построи този велик архитект, ако не беше застрелян от ревнив съпруг, същия, когото Джелиф се опитваше да измъкне от лудницата? В края на улицата се намираше богатата библиотека на Нюйоркския университет.
Започнах с трудовете на проф. Джеймс за азотния окис, които познавах добре от „Харвард“, но там не открих нищо, което да отговаря на описанието на Нора. Учебниците по обща анестезиология бяха до един безполезни. Затова се обърнах към психиатричната литература. В каталога имаше вписано заглавие „Астрална проекция“, но това се оказа някакъв теософски брътвеж. После се натъкнах на десетина тома със сигнатура „билокация“. Сред тях, след около два часа ровене, стигнах до това, което ми трябваше.
Имах късмет: Дървил бе дал няколко заглавия в библиографията на току-що публикуваната си книга за привиденията. Бозано бе докладвал за много показателен случай, а Ости разказваше един още по- недвусмислен в броя от май-юни на „Журнал по метафизика“. Но казусът, който открих у Батърсби, разсея всичките ми съмнения. Той цитираше следното.
Борех се толкова отчаяно, че двете сестри и докторът не успяха да ме удържат… Следващото нещо, което си спомням, е някакво пронизително пищене, а аз съм във въздуха и гледам отвисоко леглото, над което са се навели сестрите и лекарят. Наясно бях, че се опитват напразно да спрат крясъка. Направо ги чух да казват: „Г-це Б., г-це Б., не викайте така. Плашите останалите пациенти.“ В същото време осъзнавах много добре, че съм отделена от тялото си и не мога да направя нищо, за да спра да викам.
Нямах телефона на детектив Литълмор, но знаех, че кабинетът му е в новата полицейска централа в центъра. Ако не успеех да го намеря там лично, поне можех да му оставя съобщение.
20
В сградата „Ван ден Хювел“ към кабинета на патоанатома Хугел изтича куриер, който му съобщи, че
