— А семейството, което предлага на „Кларк“ дарение? Хол ни каза, че един от тях е лекар, запознат с психоанализата. Има само едно семейство в страната, достатъчно богато да издържа цяла болница, което също така може да се похвали и с произлизащ от него световноизвестен невролог.
— Бърнард Сакс! — възкликна Брил.
— А анонимният лекар, цитиран от „Таймс“, е Стар. Трябваше веднага да разпозная помпозния му надут стил. Стар винаги се е хвалил, че навремето се е обучавал в лабораторията на Шарко37. Може наистина там да се е запознал с Фройд.
— Кой? — попита Ференци. — И какъв е този Триумвират?
Янгър и Брил му обясниха един през друг. Хората, чиито имена току-що бяха споменали — Чарлз Лумис Дейна, Бърнард Сакс и Моузес Алън Стар — бяха тримата най-влиятелни невролози в страната. Бяха известни като нюйоркския Триумвират. Дължаха невероятния си престиж и властта си на забележителното съчетание от постижения, добър произход и пари. Дейна бе автор на най-авторитетния, писан в Америка, текст за нервните болести при възрастните. Сакс имаше световна репутация — особено заради работата си по болестта, най-напред описана от англичанина Уорън Тей38. Освен това бе написал и първият учебник по нервни заболявания при децата. Естествено семейство Сакс не бяха равни в социално отношение на най-добрите представители на семейство Дейна. Семейство Сакс нямаха място в обществото, тъй като не бяха от правилната религия. Но бяха по-богати. Братът на Бърнард Сакс се бе оженил за жена от семейство Голдман. Основаната в резултат от този съюз банка бе на път да се превърне в бастион на „Уол стрийт“. Стар, най-мижавият от тримата, бе професор в университета „Калъмбия“.
— Той е въздухът в свирката — каза Брил за него. — Кукла на конци в ръцете на Дейна.
— Но защо ще искат да съсипят Фройд? — попита Ференци.
— Защото са невролози — отвърна Брил. — Фройд ги ужасява.
— Не ви разбирам.
— Те принадлежат към соматичната школа — обясни Янгър. — Вярват, че всички нервни болести са резултат на неврологични малформации, а не на психологически причини. Не вярват в травмите от детството, нито че сексуалната репресия причинява психически заболявания. Според тях психоанализата заслужава анатема. Наричат я култ.
— И само заради научни разногласия са способни на такива неща? — попита Ференци. — Да горят ръкописи, да отправят заплахи, да разпространяват фалшиви обвинения?
— Науката няма нищо общо с това — отвърна Брил. — Невролозите контролират всичко. Те са „специалистите по нервите“, което според тях ги прави експерти по „нервните заболявания“. Всички жени ходят при тях да се лекуват от хистерия, сърцебиене, тревожност, стрес. Това е лекарска практика за милиони долари. Прави са да виждат в нас дявола. Ще ги извадим от бизнеса. Никой няма да се консултира с невролог, след като хората разберат, че с проблемите на психиката се занимава психологията, а не неврологията.
— Дейна беше у вас на вечеря, Джелиф — каза Янгър. — Никога не съм виждал човек да се държи толкова враждебно с Фройд като него. Той знаеше ли за превода на Брил?
— Да — отвърна Джелиф. — Но той не би го изгорил. Той го одобряваше. Насърчаваше ме да го публикувам. Дори ми намери редактор, който да ми помогне с текста.
— Редактор ли? — попита Янгър. — А този редактор изнасял ли е ръкописа от твоя офис?
— Естествено — отвърна Джелиф. — Често го взимаше вкъщи, за да работи по него.
— Е, сега вече всичко е ясно — каза Брил. — Копеле.
— А каква е тази работа с Чарака? — попита Литълмор.
— Така се казва техният клуб — отвърна Джелиф. — Един от най-добрите в града е. Много трудно допускат в него. Членовете му носят специален пръстен с изображение като това тук на страницата.
— Това е тайно общество — каза Брил.
— Но те са учени! — запротестира Ференци. — Нима могат да изгорят научен труд?
— Няма да се учудя, ако също така принасят в жертва млади девици — отвърна Брил.
— Въпросът е дали те стоят зад статията, посветена на Юнг, в „Таймс“ — каза Янгър. — Ето това трябва да разберем.
— Те ли са? — попита Литълмор.
— Ами… аз… може и да съм ги чул да говорят за това веднъж — каза Джелиф. — И наистина те уредиха Юнг да чете лекции във „Фордам“.
— Разбира се — каза Брил. — Те насъскват Юнг да детронира Фройд. И Хол се е хванал в този капан. Какво ще правим? Не можем да се опълчим срещу Чарлз Дейна.
— Не съм много сигурен — отвърна Литълмор и се обърна към Джелиф. — Снощи споменахте някакъв Дейна. Същият ли е?
Джелиф кимна.
Прислужникът на вратата на малката, но елегантна къща на Пето авеню ни осведоми, че д-р Дейна не си е вкъщи.
— Предайте му, че детектив от полицията иска да му зададе няколко въпроса за Хари Тоу — каза Литълмор. — И споменете, че току-що идвам от дома на д-р Смит Джелиф. След като чуе това, може и да се окаже у дома.
По съвет на детектива само аз и Литълмор отидохме до дома на Чарлз Дейна. Брил и Ференци се върнаха в хотела. След минута двамата бяхме поканени вътре.
В къщата на Дейна нямаше нищо от парвенющината в апартамента на Джелиф или на наскоро построените по Пето авеню жилища, сред които и някои на мои роднини. Домът на Дейна беше от червена тухла. Мебелите бяха изискани, без да тежат. Когато с Литълмор влязохме във фоайето, видяхме Дейна да излиза от тъмна добре оборудвана библиотека. Затвори вратите след себе си и ни поздрави. Предполагам, че се изненада от моето присъствие, но реагира напълно овладяно. Попита ме за леля Мами и някои мои братовчеди. Не се поинтересува защо придружавам Литълмор. Самоконтролът му наистина правеше впечатление. Изглеждаше на годините си — около шейсет според мен — и възрастта му отиваше. Въведе ни в друга стая, в която ми се стори, че приема пациенти.
Разговорът ни беше кратък. Литълмор смени тона. С Джелиф се държеше заядливо. Обвиняваше го и го предизвикваше да се защитава. Но с Дейна беше много по-внимателен, като пак му даваше да разбере, че знаем нещо, което той не би искал да знаем.
У Дейна нямаше нищо от раболепието на Джелиф. Призна, че Тоу се е възползвал от услугите му за процеса, но отбеляза, че за разлика от Джелиф, той е бил само консултант. Нито в миналото, нито сега е изразявал някакво становище за психическото състояние на Тоу.
— А миналия уикенд давали ли сте мнение дали Тоу може да дойде в Ню Йорк? — попита Литълмор.
— Г-н Тоу в Ню Йорк ли е бил миналия уикенд? — отговори му с въпрос Дейна.
— Джелиф казва, че вие сте взели това решение.
— Не съм лекар на г-н Тоу, детектив. Джелиф е неговият лекар. Прекъснах професионалните си отношения с г-н Тоу миналата година, както ще разберете и от публичните архиви. Д-р Джелиф от време на време се обръща към мене за съвет и аз му помагам, доколкото мога. Не знам нищо за решенията, които той взима относно лечението на пациента, и със сигурност не бих могъл да ги взимам аз.
— Така да бъде — каза Литълмор. — Предполагам, че мога да ви арестувам за тайно организиране на бягството на щатски затворник, но май няма да мога да повдигна обвинение срещу вас.
— Дълбоко се съмнявам — каза Дейна. — Но със сигурност бих могъл да уредя да ви уволнят, ако се опитате.
— Предполагам също така — не му остана длъжен Литълмор, — че сте могли да вземате решения относно кражбата на ръкопис, изгарянето му и разпиляването на пепелта от него в дома на д-р Ейбрахам Брил.
Дейна за пръв път показа изненада.
— Хубав пръстен имате, д-р Дейна — продължи Литълмор.
Не бях го забелязал. На дясната ръка на Дейна имаше пръстен с изображение на лице. Всички
