— Това ми напомня, че вече не съм детектив — каза той. — Кметът ме повиши в лейтенант.

Докато чакахме на пристанището на „Саут стрийт“ в неделя вечерта, върху нас се изливаше пороен дъжд. Бяхме Фройд, Юнг, който видимо се чувстваше неудобно, Брил, Ференци и аз. Докато товареха багажа им за нощния рейс от Ню Йорк за Фол ривър, Фройд ме дръпна настрани.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита ме той.

Всеки от нас се бе свил под своя чадър като в палатка.

— Не, сър. Хирургът каза, че не бива да пътувам в следващите ден-два.

— Разбирам — отвърна той скептично. — И Нора също, разбира се, остава в Ню Йорк.

— Да — казах.

— Но има и друго, нали? — Фройд поглади брадата си.

Предпочетох да сменим темата.

— Как вървят нещата с д-р Юнг, сър, ако мога да попитам? — знаех — и Фройд знаеше, че знам — за необичайната сцена, разиграла се между двамата предната нощ.

— По-добре — отвърна Фройд. — Знаеш ли, смятам, че той ревнуваше от тебе.

— От мене?

— Да — каза Фройд. — Най-накрая ми просветна, че е приел като предателство това, че те избрах за психоанализата на Нора. Когато му обясних, че съм посочил тебе само защото си тукашен и можеш да проведеш цялото лечение, отношенията ни незабавно се подобриха. — Той се взря в дъжда. — Обаче това е временно. Няма да продължи много.

— Не разбирам г-жа Бануел, д-р Фройд — казах. — Не разбирам чувствата й към г-ца Актън.

Фройд се замисли. Вече му бях разказал почти всичко: как Нора се е престорила, че си е загубила говора, участието й в заговора за натопяването на Джордж Бануел и т.н.

— Ако трябва да изградя хипотеза — започна Фройд, — бих казал, че за г-жа Бануел Нора е била огледало, в което тя се е виждала такава, каквато е била преди десет години, и в което, по силата на контраста, е виждала и съществото, в което се е превърнала. Това със сигурност се връзва с желанието й да разврати и нарани Нора. Не трябва да забравяте и годините на мъчения, които е преживяла като доброволна жертва на един садист.

— Да, останала е с него. Едва ли е само заради парите. Да не е била мазохистка?

— Няма такова нещо, Янгър, не и в чиста форма. Всеки мазохист и е и садист. У мъжете поне мазохизмът никога не е водещ, при тях става въпрос за садизъм, обърнат срещу тях самите, а г-жа Бануел със сигурност е имала изявена мъжка страна. Възможно е дълго време да е планирала унищожаването на съпруга си.

Имах и още един въпрос. Не бях сигурен дали трябва да го задам, защото ми се струваше прекалено елементарен и издаващ невежество. Но реших да опитам.

— Хомосексуалността патология ли е, д-р Фройд?

— Чудиш се дали Нора е хомосексуална — каза Фройд.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Няма човек, който да може да пази тайна — отвърна Фройд. — Ако устните му мълчат, той говори с пръстите си.

Устоях на порива да погледна пръстите си.

— Няма нужда да си гледаш пръстите — продължи той. — Ти не си прозрачен. Чудя се, момчето ми, как бих се чувствал на твое място. Но ще отговоря на въпроса ти. Хомосексуалността със сигурност не е преимущество, но не може да се нарече болест. Не е срамна, не е порок, не е деградация в никакъв случай. При жените специално може да става въпрос за първичен нарцисизъм, любов към себе си, която насочва желанията им към други представителки на собствения им пол. Не бих казал, че Нора е хомосексуална. По- скоро смятам, че е била съблазнена. Но трябваше още от самото начало да забележа любовта й към г-жа Бануел. Тя със сигурност е била най-силният подсъзнателен поток в духовния й живот. Още първия ден ти ми каза с каква топлота е говорила за г-жа Бануел, когато всъщност е трябвало да изпитва най-остра ревност към жената, която е била в сексуални отношения с баща й, нещо, което сама би желала за себе си. Единствено по-силното влечение към г-жа Бануел й е позволило да потисне тази ревност.

Естествено не можех напълно да го подкрепя в тези му разсъждения. Само кимнах в отговор.

— Май не си съгласен? — попита той.

— Не вярвам, че Нора е ревнувала от Клара — казах. — Не и по този начин.

Фройд повдигна вежди.

— Щом не вярваш, значи отхвърляш теорията ми за едиповия комплекс.

Отново премълчах.

— А — възкликна Фройд и повтори. — А! — пое дълбоко дъх, въздъхна и се взря внимателно в мене. — Ето защо няма да дойдеш с нас в „Кларк“.

Помислих дали да не се похваля пред Фройд със собствената си интерпретация на едиповия комплекс. Искаше ми се да го направя, а още повече ми се искаше да обсъдя с него анализа си на „Хамлет“. Но реших, че моментът не е подходящ. Наясно бях колко е страдал след историята с Юнг. Ще имам и други случаи. Казах му, че ще бъда в Уорчестър във вторник сутринта, навреме за да чуя лекцията му.

— В такъв случай — заключи Фройд — нека ти изтъкна една възможност, преди да тръгна. Не си първият, който отрича едиповия комплекс. И няма да си последният. Но може би имаш по-особени причини да го направиш, които са свързани със собствената ми персона. Ти си ми се възхищавал отдалече. В такива отношения винаги възниква някакъв вид бащинско-синовна любов. Но след като ме срещна от плът и кръв и след като имаше възможността да завършиш обучението си, ти се боиш от това. Страхуваш се, че ще си тръгна от тебе също като истинския ти баща. Така ти изпреварваш заминаването ми с отрицанието на едиповия комплекс.

Дъждът валеше като из ведро. Фройд ме погледна с добрите си очи, не с намръщените.

— Някой ви е казал, че баща ми се е самоубил.

— Да.

— Но това не е вярно.

— О, така ли? — погледна ме въпросително Фройд.

— Аз го убих.

— Какво?

— Това беше единственият начин да преодолея едиповия си комплекс.

Фройд се взря в мене. За миг се побоях, че ще приеме думите ми насериозно. След това се разсмя на глас и стисна ръката ми. Благодари ми за помощта през седмицата, която бе прекарал в Ню Йорк, и особено за това, че бях спасил лекциите му в „Кларк“. Изпратих го до палубата. Лицето му изглеждаше доста по- дълбоко набраздено от преди седем дни, гърбът му — леко приведен, а очите му — остарели с десет години. Когато слизах от кораба, той извика името ми. Беше застанал на парапета, а аз бях направил само няколко крачки по мостчето.

— Ще бъде честен с тебе, момчето ми — каза той изпод подгизналия чадър. — Много съм подозрителен към тази ваша Америка. Бъди внимателен. Тя провокира най-лошото у хората — грубост, амбиция и жестокост. Тук има прекалено много пари. Видях лъжеморала, с който страната ви е известна, но той е много крехък и ще се разбие на парчета пред повика за задоволяване на инстинктите. Боя се, че Америка е грешка… Огромна грешка, ако трябва да съм точен, но все пак — грешка.

Това беше последната ми среща с Фройд в Америка. Същата вечер заведох Нора на покрива на Гилъндър билдинг, където се пресичаха „Насау“, „Бродуей“ и „Уол Стрийт“ — място, на което всеки ден се трупаха и губеха огромни богатства. В събота вечер „Уол стрийт“ бе пуста.

Когато е построена през 1897 година, деветнайсететажната сграда на Гилъндър е била четвъртият по височина небостъргач в Ню Йорк. На самия й връх имаше красив купол, от който се виждаше цял Манхатън.

Отидох у семейство Актън веднага щом изпратих Фройд. Г-жа Бигс ме посрещна като стар приятел. Харкорт и Милдред Актън никакви ги нямаше. Попитах за Нора. Г-жа Бигс се оттегли, бъбрейки, и тогава Нора се появи в цялата си прелест.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×