И двамата не знаехме какво да си кажем. Накрая я поканих да се разходим. Допълних, че за нея е препоръчително по медицински причини. Изведнъж ми се стори, че ще откаже и че никога повече няма да я видя.
— Добре — каза тя.
Дъждът бе спрял. Във въздуха се носеше мирис на мокър паваж, който в този град минаваше за свеж. Портиерът в Гелъндър ни изгледа, изслуша нашето обяснение, че искаме да видим прочутата гледка от покрива, и ни пусна да влезем.
Помещението под купола имаше четири прозореца, които гледаха към всички посоки на града. Всеки от тях бе насочен точно в една от посоките на компаса. На север виждахме набъбващия с всеки изминал ден Манхатън, плувнал в електрически светлини. На юг — края на острова, океана и горящата факла на Статуята на свободата.
— Обичам тази сграда — казах. — Канят се да я разрушат всеки момент. Това ще е най-високата постройка в историята на човечеството, която ще бъде взривена.
— Бил ли си някога щастлив? — попита ме Нора.
Замислих се.
— Д-р Фройд казва, че сме нещастни, когато не можем да се освободим от спомените си.
— А казва ли как да се освободим от тях?
— Като ги запомним.
Млъкнахме и двамата.
— Това не звучи много логично, докторе — каза Нора.
— Не.
Нора посочи покрив на една пресечка на север, почти на нашата височина.
— Виж, това е Хановър билдинг, където г-н Бануел се опита да ме целуне преди три години.
Не казах нищо.
— Ти си знаел? — попита тя. — Знаел си, че ще видим това място оттук?
Продължавах да мълча.
— Все още ме лекуваш — каза Нора.
— Никога не съм те лекувал.
Тя се загледа навън.
— Бях такава глупачка.
— Но не и на половина глупава като мене.
— Какво ще правиш сега? — попита Нора.
— Ще се върна в Уорчестър — отвърнах. — Ще практикувам медицина. Студентите ми се връщат след няколко седмици.
— Моята учебна година започва на двайсет и четвърти — каза Нора.
— Значи все пак ще следваш в „Барнард“?
— Да. Вече си купих учебници. Изнасям се от къщи. Ще живея в южната част на града, в пансиона „Брук хол“.
— И какво ще учиш в „Барнард“, г-це Актън? — попитах. — Шекспир за жени?
— Всъщност — отвърна тя развеселено — наистина мисля да се посветя на Елизабетинската драма и на психологията. А, освен това — и на криминалистиката.
— Абсурдна комбинация. Никой няма да я приеме сериозно.
Пак настъпи мълчание.
— Предполагам, че в такъв случай трябва да се сбогуваме — казах.
— Веднъж съм била щастлива — отвърна тя.
— Веднъж?
— Снощи — каза. — Сбогом, докторе. И благодаря.
Не отговорих. И добре направих. Защото ако не й бях дал този допълнителен миг тишина, тя може би нямаше да произнесе думите, които копнеех да чуя.
— Ще ме целунеш ли сега? — попита.
— Да те целуна? — попитах. — Ти си непълнолетна, г-це Актън. Не бих си и помислил.
— Аз съм като Пепеляшка — каза тя, — само че на обратно. В полунощ ставам на осемнайсет.
Настъпи полунощ. Целунах я. И така се получи, че не успях да напусна Ню Йорк нито веднъж през целия следващ месец.
Епилог
През юли 1910 година Джордж Бануел не бе признат за виновен за убийството на Сиймъс Мали. Съдията не прие доказателствата. Осъдиха го обаче за опит за убийство на Нора Актън и прекара остатъка от живота си в затвора.
Чарлз Хугел излежа осемнайсет месеца, задето бе приел подкуп и бе подправил улики. В затвора спеше лошо, в някои нощи не можеше да мигне, разболя се психически и така и не се възстанови.
Един прекрасен летен ден на 1912 година Хари Тоу излезе през парадната врата на Матуанската щатска болница за опасни душевноболни пациенти и се качи в колата, която го очакваше, за да го откара в Канада. Там бе заловен и екстрадиран обратно в Ню Йорк, където бе съден за бягство. Обвинението не постъпи разумно. За да се стигне до осъдителна присъда спрямо Тоу, прокурорът трябваше да убеди съдебните заседатели, че обвиняемият е бил психически здрав в момента на бягството. Но ако те решаха, че е вменяем, то тогава имаше законно право да избяга, защото психически здравите хора не могат да бъдат държани насилствено в такива заведения. В края на процеса Тоу бе освободен. Девет години по-късно преби с камшик един младеж и отново бе прибран.
Джордж Макклелън не се кандидатира на кметските избори през 1909 година и никога повече не зае някоя изборна длъжност. Но той удържа на думата си да завърши Манхатънския мост, ако ще това да е последното нещо, което ще направи по време на мандата си. В онези години за край на мандата се приемаше краят на календарната година. На 31 декември 1909 година Макклелън преряза лентата на Манхатънския мост и той бе пуснат в експлоатация.
Джими Литълмор бе официално повишен в лейтенант на 15 септември 1909 година. С Бети се ожениха малко преди Коледа. Грета бе сред гостите на сватбата им заедно с бебето си.
Ърнест Джоунс никога не разбра за участието на Фройд в разследването на престъпленията, извършени от Джордж и Клара Бануел. Фройд не искаше ролята му в този случай да се разчува и не довери на Джоунс нищо. Джоунс обаче проучи всичко за клуба „Чарака“. Беше особено очарован от пръстените им. Реши да направи подобни за всички истински и лоялни последователи на Фройд, които да се разпознават по тях навсякъде. Няма нужда да казваме, че Юнг не получи такъв.
В десетилетията след лекциите на Фройд в „Кларк“ стана ясно, че 1909 година е била повратен момент в развитието на психиатрията и изобщо на културата на Америка. Появата на Фройд в американски университет беше знак за успех. Трудът на Фройд за хистерията в превод на Брил излезе, вярно малко късно. Психоанализата пусна корени на американска почва и бързо се утвърди в нечувани мащаби. Сексуалните теории на Фройд постигнаха триумф и психотерапевтичната култура започна да си пробива път.
Лекциите на Юнг в университета „Фордам“, чрез които той официално скъса с Фройд, най-накрая се състояха през 1912 година. Същата година „Таймс“ публикува две страници, на които имаше пълна със суперлативи статия за Юнг и друга, в която Моузес Алън Стар разказваше за „странния живот“ на Фройд във Виена. Но вече беше прекалено късно. Звездата на Юнг изобщо не изгря с яркостта на звездата на Фройд. Разривът с Фройд предизвика у него пристъп на дълбока депресия, белязана с няколко психотични и полупсихотични пристъпа. След време щеше да осмее идеите на Фройд и да ги нарече „еврейска психология“.
Психоанализата скъса връзката между неврологията и нервните заболявания. Терминът „нервни болести“ излезе от мода за сметка на цял нов речник, в който бяха вписани думи и словосъчетания като
