— Не искам да спя с вас, г-жо Бануел.
— Всички мъже искат да спят с мене.
— Моля ви, свалете оръжието — каза Янгър. — Пренапрегната сте. Имате причини да се чувствате така, но сте насочили погрешно гнева си. Съпругът ви ви бие, г-жо Бануел. Не е консумирал брака ви. Карал ви е да… да вършите различни неща…
Клара се разсмя.
— О, престанете. Прекалено комичен сте. Повръща ми се от вас.
Не смехът, а надменната нотка в него накара Янгър да млъкне.
— Никога не ме е карал да правя нищо — каза Клара. — Аз не съм ничия жертва, докторе. В първата ни брачна нощ му казах, че никога няма да ме има. Аз, а не той. Колко лесно беше. Казах му, че е най-силният мъж, когото някога съм срещала. Че ще правя с него неща, които ще му харесат повече от всичко, което е преживял. Което и стана. Казах му, че ще му водя момичета, млади момичета, с които ще може да прави каквото си поиска. И така и направих. Казах му, че може да ме наранява и че ще му доставям удоволствие, докато го прави. И го изпълних.
Янгър и Нора се взираха мълчаливо в Клара.
— Хареса му — добави тя с усмивка.
Пак настъпи тишина, нарушена накрая от Янгър.
— Защо?
— Защото го познавах — каза Клара. — Апетитът му е неутолим. Искаше и мене, разбира се, но не само мене. Щеше да има и други. Много други. Мислите ли, че бих се съгласила да бъда една от многото, докторе? Мразех го от мига, в който го видях.
— Нора ви е причинила всичко това — каза Янгър.
— Напротив — сопна се Клара. — Тя разруши всичко.
— Как? — този път попита Нора.
— Със самото си съществуване — отговори Клара с неприкрита жлъч, като отказваше дори да погледне към нея. — Той се влюби в нея. Влюби се. Като куче. И то не много умно куче. Като глупаво куче. Тя беше толкова разглезена и в същото време толкова силна. Какво пленително противоречие. Превърна се в негова идея фикс. Затова трябваше да хвърля на кучето неговия кокал, нали? Никой не може да живее с мъж, на когото така са му потекли лигите.
— Затова ли се съгласи да започнеш афера с баща ми? — попита Нора.
— Не се съгласих — каза Клара презрително, обръщайки се към Янгър, а не към Нора. — Това беше моя идея. Най-слабия и скучен мъж, когото познавам. Само заради тази саможертва трябва да отида в рая, но тя пак развали всичко. Отхвърли Джордж. Тя го отхвърли. — Клара пое дълбоко дъх. Изведнъж отново се оживи. — Опитах какво ли не, за да го излекувам. Наистина опитах.
— Елси Сигел — каза Янгър.
Леко помръдване на ъгълчето на устата й показа изненадата на Клара, но иначе не трепна.
— Вие май наистина имате талант, докторе, но в детективския бранш. Мислили ли сте да си смените професията?
— Доставили сте на съпруга си друго момиче от добро семейство — каза Янгър, — като сте мислили, че така можете да го накарате да забрави Нора.
— Много добре. Не вярвам, че друга жена на земята освен мене би могла да го направи. Когато разбрах за нейния китаец, вече я държах в ръцете си. Беше му писала любовни писма — на китаец! Той ми ги продаде и аз казах на горкото момиче, че е мой дълг да ги предам на баща й освен ако не се съгласи да ми помогне. Но моят съпруг не се заинтригува. Трябваше да го видите как вяло действаше. Умът му беше — сега Клара хвърли поглед към все още проснатата на пода Нора — в неговия си кокал.
— Вие сте я убили — каза Янгър. — С хлороформ. Същия, който сте дали на съпруга си, за да го използва за Нора.
Клара се усмихна.
— Казах ви, че трябва да станете детектив. Елси просто не можеше да си държи устата затворена. И какъв неприятен глас само имаше. Не ми остави друг избор. Щеше да ме предаде. Прочетох го в очите й.
— Защо просто не уби мене? — извика Нора.
— О, и това ми хрумна, скъпа, но не ми вършеше работа. Нямаш представа какво изпитах, като видях лицето на съпруга си в мига, в който научи, че ти, любовта на живота му, правиш всичко по крехките си силици, за да го съсипеш. Струваше повече от всичките му пари. Е, не съвсем. При всички случаи аз получавам парите му. Д-р Янгър, мисля, че ме оставихте да говоря прекалено дълго.
— Не можете да ни убиете, г-жо Бануел — каза Янгър. — Ако ни намерят и двамата мъртви, застреляни с един и същи пистолет, никога няма да повярват, че сте невинна. Ще ви обесят. Свалете оръжието. — Той направи още една крачка напред, въпреки че Клара здраво държеше револвера и го бе насочила право в гърдите му.
— Спрете! — извика Клара и обърна оръжието срещу Нора. — Играете си с живота си. Но едва ли ще си позволите да си играете с нейния. А сега излизайте на балкона.
Янгър направи крачка, но не към балкона, а към Клара.
— Спрете! — извика тя отново. — Да не сте се побъркали? Ще я застрелям.
— Ще стреляте по нея, г-жо Бануел — отвърна Янгър, — и няма да улучите. Какво е това? Двайсет и два милиметров — с един изстрел за плашене на гаргите? С това не можете да уцелите и портата на хамбар от половин метър. Сега съм на половин метър от вас, г-жо Бануел. Стреляйте в мене.
— Много добре — каза Клара и стреля.
Янгър имаше ясния макар и необясним спомен как от дулото на револвера излиза куршум, полита бавно към него и пронизва бялата му риза. Усети парване под най-долното си ляво ребро. Чак тогава чу изстрела.
Пистолетът даде откат. Янгър хвана китките на Клара. Тя се сборичка с него, за да се освободи, но не успя. Избута я на балкона — той напираше напред, а тя отстъпваше назад. Оръжието беше над главите им и сочеше към тавана. Нора стана, но Янгър поклати глава. Клара изрита една огромна лампа по посока на Нора. Тя се счупи в краката й и пръсна фойерверк от стъкла по цялото й тяло. Янгър избута Клара към балкона. Преминаха прага. Той я блъсна грубо към парапета, а пистолетът все още беше над главите им. Наведе я назад през парапета и дългата й коса увисна тринайсет етажа над „Мадисън авеню“.
— Доста път е до долу, г-жо Бануел — прошепна й той в мрака и примижа от болката, която куршумът му причиняваше, проправяйки си път през вътрешностите му. — Пуснете оръжието.
— Не можете да го направите — каза тя. — Не можете да ме убиете.
— Не мога ли? — попита той.
— Не. Това е разликата между нас.
Янгър отново примижа: струваше му се, че някой го ръчка в корема с нагорещено до червено желязо. Не успяваше да измъкне пистолета от ръката на Клара, затова я повдигна на около педя от земята, като я хвана през кръста, и я блъсна силно в страничната стена на балкона. Двамата спряха за миг, застанали лице в лице, притиснали гърди, вплели ръце и крака, гърбът й бе прилепен до стената, устните и очите им бяха само на сантиметри. Янгър сведе поглед към Клара, а тя вдигна своя към него. Гневът загрозява някои жени, а някои прави по-красиви. Клара бе от вторите.
Тя все още стискаше пистолета с пръст на спусъка. Оръжието бе някъде между прилепените им тела. Янгър заговори:
— Не знаете срещу кого от нас е насочен пистолетът, нали? — попита той и я притисна още по-силно към стената, толкова силно, че й изкара дъха. — Искате ли да ви кажа? Насочен е към вас. Към сърцето ви.
От ръба на ризата му струеше кръв. Клара не отговори, очите й не се отделяха от неговите и в тях се четеше несигурност. Той събра сили и продължи:
— Права сте, аз може и да блъфирам. Защо не дръпнете спусъка и не разберете сама? Това е единственият ви шанс. След само миг ще ви надвия. Хайде. Дръпнете спусъка. Дръпнете го, Клара.
Тя дръпна спусъка. Чу се приглушен изстрел. Очите й се разшириха.
— Не — каза тя. Тялото й се вдърви. Погледна Янгър, без да мига. — Не — повтори. След това
